#авторски стихове | Explore Tumblr Posts and Blogs

krug-movement · 6 years

Text

КУЛТОВОТО СПИСАНИЕ КРЪГ - СЛЕД 20 ГОДИНИ & THE CULT “KRUG” MAGAZINE - AFTER 20 YEARS

Тези дни екипът на националното литературно сп. Кръг /1998-2004/ се събра в София, в Къщата за литература и превод/Sofia Literature and Translation House, ул. „Латинка” 12, да отпразнува 20-годишния си рожден ден. Когато преди 20 години литературното списание „КРЪГ“ /национално младежко литературно списание/ се появи като „хибрид”, продуциран от естетически битки срещу усещането за бариера пред литературния език да бъде изговарян като „език на бъдещето”, т.е. не само „литературно”, а в съвършено нова за него среда (покриви, шадравани, шахти, мостове, подземия), за да съчетае по един безпрецедентен начин проза (или нещо като проза!), поезия, критика, културология, музика, визуални изкуства и живота на улицата, хибридът осъществи магията на интертекстуалността и на интердисциплинарния арт. Продължител на каузата на някогашния алманах за литературен авангард от 90-те „Литавра“, новият „Кръг” (1998–2004) се структурира като сцена-медия, концептуалната основа на чието устройство е повлияна от един тийнейджърски възглед, че около естетическата игра се крепи съдбата на света. С надеждата, че – както неведнъж е ставало – от този огън ще се роди новата символика, новият МЕТА език и новата метафизика на Литературното слово.

Общо: 28 броя. Освен пресечна точка на литература, визуални изкуства и музикален експеримент, той стъпи в реалността на литературата с броеве, посветени на съвременната македонска, унгарска и турска поезия, със сборник от литературни текстове на Димитър Воев от „Нова генерация”, с първото издание на Пиесите на Георги Марков, със специални издания на Ален Бадиу, Жак Дерида, Чарлз Симик, Аленка Зупанчич, Самюел Бекет, а днес неговите автори и преводачи са реални участници в националния изследователски и откривателски елит на науката и изкуството.

Как ще бъде изследван „Кръг” като история в революционен формат, ситуирана на границата на 20-и и 21-ви век, ще прочетем най-малко след още 20 години. Сега отбелязахме раждането на експеримента с неговия някогашен екип. Модератор: доц. Дарин Тенев; Мета-Език: гл. ас.Sylvia Borissova; Музика: Ivashkin von Mephisto и Zlat Noisiaz. Художествени обекти: Marjan Dzin. Визуални инсталации: Galina Dimova. И участници – всички.

Върху какво би се фокусирал съвременният изследовател, гледайки назад в огледалото на литературата от изследователския стол?

1. Списанието не заявява предварителни тезиси, както би постъпил един истински тийнейджър. Единствена публична заявка: „Излиза пролет, есен, лято, зима, само в сряда“. Формат – спонтанна революция, ако има такъв „формат“. Свободата да направиш нещо уникално на границата на 20 и 21 век, създавайки един хибрид на изкуствата, един метапродукт – с истинска страст да се преминават стандартнита граници и стереотипи в света на изкуството и в света на гражданските отношения.

2. Деконструкцията на културните модели – моделите, свързани с определени предразсъдъци и стереотипи в изкуството /по отношение на ролите на автора, на жанровете, на понятието за „литературна тема“… През 2002 г. – много преди дебатът за идентичностите в социалния, политическия и културния живот на Балканите да се е състоял – се появява цял брой с преводи на съвременни македонски автори от македонски на български език. Или както пише големият съвременен македонски поет Никола Маджиров – един от съставителите: „Това издание, в което няма никакви предразсъдъци от отношение на македонския език и култура, е от голямо значение за по-нататъшната културна и книжовна обмяна между двете земи“ /април, 2002/.

3. Пишещият човек – играещият човек. Много Сложна Нова Фигура. Модели на „Антиавторско самолюбие“, създаване на НОВО АВТОРСКО ТЯЛО и ИМЕ. Само погледнете какви са никнеймите в силната авторска рубрика ПСЕВДОНИМ НА БРОЯ: Ник Покеман, Надя 21 г. – Стафиди, Д-р ZikZak, професор по доцентология в СУ, DC – 16 г. Дали защото, както пише един 16-годишен автор, който живее в Испания, до екипа списаниетоМ „Цели 16 години търся КРЪГ, а откривам само ТРИЪГЪЛНИЦИ“. Или причината е някъде другаде…

4. Предизвикателство към Кого и към Какво е ТО? Защо „предговорът“ стои в …края на книгата? Защо сред литературните рубрики се виждат напълно непривични формулировки: „Китайска кухня“, „Маски и пожарогасители“, „О, Бейби, Бейби!“, „ПопШпионкоПапионка“, „Джелсомино и Джелсоминка“, „Писма от подземието“, „Стихове от паласките“ J Дали става дума за литературно или за гражданско предизвикателство? Как Кръг се отзова на улицата и остана там със серия фестивали, пърформанси, акции и продукции от 1998-а до днес? Хайде, опитайте се да обясните как едновременно могат да бъдат интерпретирани като артефакти и литературна сцена „шахтите в Будапеща, мостовете в Струмица, покривите в София, шадраваните в Ден Хелдър, джамията в Кърджали, затворите в София, Варна и Сливен, Народният театър в София и …улиците навсякъде в Европа“? Ние и днес искаме да говорим за НОВИ СОЦИАЛНИ РОЛИ НА ЛИТЕРАТУРАТА. Разговорът остава отворен.

5. Социално ангажирани изкуства – собствени продукции: Фестивал Стихофония’99 /1999/, Фестивал на предлозите /Пловдив, 2000/, Фестивал на магарето /2001/, международна доброволческа акция за възстановяване и трансформиране на рухналото училище в с. Дъждовница в Европейска културна младежка къща /2003/... Първи документален филм със студенти от НАТФИЗ – “Passwords”…

6. Уникална комуникационна стратегия – публикувани са „отчети“ за авторски събития във всеки брой под заглавие „Случи се“, чрез които научаваме за съ-участието на десетки автори от Европа и целия свят, които се присъединяват, споделяйки стила на безпощадна самопрозрачност. Плод на тази самопрозрачност и социална болка са невероятните текстове на Dr ZikZagь като „Безсмислен речник на смислените думи в българския език, демоверсия, апокрифно издание“/. А кой е той днес? Това е доц. Стоян Ставру – истински изследовател и новатор в областта на правото / https://www.challengingthelaw.com/za-stoyan-stavru/.

http://bnr.bg/post/101050864/spisanie-krag-v-ogledaloto-na-vremeto-20-godini-ot-sazdavaneto-mu?fbclid=IwAR1-87arFR0H2Ah24DvM-Q2xPrfAgzu5gZmGrNbfva0QUImYF8KrVFzYiMQ

1 note · View note

vprki · 2 years

Text

Почина забележителният руски писател Юз Алешковски

Юз Алешковски! (21 се��тември 1929 - 21 март 2022). Тази сутрин издъхнал в Тампа, Флорида. Царство му Небесно. Написа поетът и издател Георги Борисов във фейсбук профила си и на Издателство "Факел експрес". Публикуваме го изцяло, защото е важно да се прочете и да се знае…

ЮЗ И БЪЛГАРИЯ

Една от легендите на днешната руска литература – Юз Алешковски, е роден на 21 септември 1929 г. Младостта му минава по военните кораби на Тихоокеанския флот и сибирските лагери, откъдето излиза през 1953 г. Зад бодливата тел Алешковски пише своите знаменити песни „Другарю Сталин, вий голям сте учен“, „Съветска великденска“ и „Съветска лесбийска“, „Угарчица“, „Персонално свиждане“, с които става не само предвестник на руската авторска песен преди Висоцки, Галич и Окуджава, но и най-популярният анонимен автор, чиито стихове се носят от уста на уста по цялата бивша империя, а отделни редове от тях се превръщат в пословици и афоризми. През 1979 г., заради участието си в нелегалния алманах „Метропол“, излязъл същата година в САЩ, Алешковски е принуден да емигрира.

Оттогава насам песните му претърпяват десетки издания, а блестящата му сатирична проза („Николай Николаевич“, „Кенгуру“, „Ръката“, „Маскировка“, „Синичка скромна забрадка“, „Смърт в Москва“, „Тангото на бълхите“, „Руру“) обикаля света. През 1996 г. в московското издателство „ННН“ излиза тритомно издание на неговите „Собрани съчинения“ с предговор от Йосиф Бродски и послеслов от Андрей Битов, последвано от „Още один том“, а през 2008 г. е публикувано ново издание на събраните му съчинения в 5 тома.

Бродски, близък приятел на Алешковски, го определя като „гениален, с феномален слух за езика автор и при това с уникален метафизически инстинкт, който той демонстрира практически на всяка страница“ и не се поколебава да сложи името му до това на Гогол, Андрей Платонов, Михаил Булгаков и Зошченко.

Днес Юз Алешковски живее крайно уединено в имението „Петте дъба“, в Мидълтаун, щата Кънектикът, и рядко откликва на всякакви покани, дори от собствената му родина. В истински триумф се превърна неговото първо гостуване в България през май 2007 г., когато изнесе авторски концерт, включен в програмата на Салона на изкуствата в Националния дворец на културата. Тогава Алешковски представи неиздавания до този момент в света сборник с разкази „Светлина в края на дулото“, който „Факел експрес“ и „Жанет-45“ специално бяха подготвили за българските читатели, след като предната година в поредицата „Нова проза“ бяха пуснали от печат в един том романите му „Николай Николаевич“ и „Кенгуру“.

През 2009 г., заедно с най-известния съветски дисидент и руски правозащитник Владимир Буковски, Юз Алешковски отново посети София – този път по покана на издателство „Факел експрес“ и Българското училище за политика към НБУ с подкрепата на Международната организация на франкофонията. Поводът беше участието му в конференцията „Политическата коректност: границите между допустимото и недопустимото“, на която той произнесе своето пророческо слово „В опит за унищожаване на неравенството“, цитирано до ден-днешен от световните медии, журналисти и хуманитаристи.

Успоредно с това Алешковски представи на българските читатели и най-новия си роман „Предпоследен живот“, издаден за първи път в света от „Факел експрес” по случай 80-годишнината от рождението му. А два дни след рождения си ден, на 23 септември, в Първо студио на БНР писателят изпълни своите незабравими балади под акомпанимента на виртуозния пловдивски китарист Огнян Видев. Концертът беше записан за Златния фонд на БНР, издаден на диск и разпространен като приложение на алманах „Факел“ 2010.

Това гостуване и неизтощимото жизнелюбие на Юз се опита да увековечи самият Рангел Вълчанов, който следеше с камерата си всяка негова стъпка и дума. За съжаление, не се намери български меценат, който да подкрепи реализацията на замисления от най-големия български режисьор филм...

Само месец преди да пристигне отново в България за своята 87-ма годишнина изд. „Факел експрес“ откри своята библиотечна поредица „Руска тройка“ с три от най-шеметните фантасмагории на „гения на смеха и уличния език“, както руската критика в хор определя писателя. Първата – лирическа – е новият, изцяло пренаписан и разширен вариант на безсмъртния „Николай Николаевич“, обявен преди повече от три десетилетия за „литературен паметник“ и обиколил половината земно кълбо. Втората – обществено-политическа – е „Маскировка“, най-пророческият роман на великия сатирик, роман-метафора не само на зловещата криеница с живота, която бяхме изнудвани да играем до смърт през годините на вездесъщата народна власт, но и на човешкото битие изобщо. И третата – трагическа – е „Малък затворнически роман“, определена впоследствие от автора си като „пореден празник на сталинщината, която не е нищо повече освен продукт на колективното несъзнавано на трудещите се маси“.

Като всички книги на Алешковски и този последен засега у нас негов сборник с романи под общото заглавие „Маскировка“, е пределно дързък, самобитен и неизчерпаем с прозренията си за човешкото битие. Да се преразкаже съдържанието му е непосилна задача, както е невъзможно да се преразкаже музиката и песнопението, древногръцкият хор и карнавалният кикот – толкова наситени са историите в него с най-причудливи сюжетни ходове и скокове, съдби и ситуации, първобитна житейска философия и екзистенциален кошмар, невъобразими словосъчетания и смесици между убийствено скучния език на властта, високия поетичен слог и здравия жаргон на житейското дъно. Клокочещите от най-разнообразен човешки материал и език страници свидетелстват за енциклопедичните познания и неочакваните гледни точки за живота на един уникален творец, заел отдавна своето място в световния литературен пантеон.

Сред многобройните отличия, с които е удостояван Юз Алешковски, сред най-престижните са американската стипендия „Гугенхайм“ за „изключителен творчески потенциал и способности в областта на литературата и изкуството“, на германската премия „Пушкин“ за „водещ руски писател на ХХ век и цялостното му творчество“, на международната Руска премия на Фонда „Елцин“ за най-добър рускоезичен писател в цял свят и други.

Текст: Георги Борисов

Георги Борисов, снимка: Стефан Марков

(Фрагменти от разговор между Юз Алешковски и Георги Борисов на 12, 13 и 15 август 2010 г. в имението „Петте дъба“, Хедам, Кънектикът, САЩ, и публикуван в алманах „Факел“ 2011)

Публикуваме и едно от най-забележителните стихотворения на Юз Алещковски „ Песен Сталин“ в превод на Виктор Самуилов.

Другарю Сталин, вий голям сте учен

в езикознанието давате акъл,

пък аз, съветският каторжник, случих

побратим да ми бъде брянски вълк.

Защо съм тук едва ли ще се сетя,

но прокурорът тъй определи.

Каторжник съм край Турухан, където

по царско време вие сте били.

Набързо чужди грехове признали,

запращаха ни групово насам,

но вярвахме във вас, другарю Сталин

така не сте си вярвали и сам.

Конвоят като псета е наежен,

жесток е като грубата съдба.

Разбирам го, това е неизбежно

в изострената класова борба.

Дъждът, снегът и хапещото ято

ни следват в неизбродения лес.

Тук разгоряхте огън от искрата,

благодаря ви, грея му се днес.

По-тежко ви е, грижата не дреме

за всички в този свят нали сте вожд!

Не гасне кабинетът ви сред Кремъл,

лулата ви не гасне ден и нощ.

И върху нас немалко тук се струпа,

в тайгата бъхтим до последен вик

и рухваме в съня си като трупи,

а вождовете сън не ги лови.

Сънуваме ви всяка нощ: вървите

в бял кител и с партийния каскет,

и пак сечем по сталински треските

хвърчат съвсем по сталински навред.

Дори и за марксистите е страшно:

покрихме вчера двама с флаг-саван,

единият надясно бил се лашнал,

а вторият за нищо, бадева.

Но проумял, че няма да го бъде,

той завеща на мъдрата ви власт

да вникне пак в оная му присъда

и викна глухо: “Сталин бди над нас!”

Другарю Сталин, пафкайте с лулата,

пък аз ще знам до сетна капка кръв:

по добив на желязо за страната

съветският човек ще бъде пръв.

1959

Останалото е мълчание и много асоциации с днешна дата… ≈

#Юз Алешковски #Георги Борисов

0 notes

l-homme-triste-qui-rit · 2 years

Text

Време

Преди време казах

помните ли

че да я обичаш

това ѝ стига

че това ѝ трябва

но преди време

Аз не знаех

че да я обичам само

съвсем не бе достатъчно

за Нея

защото

преди време Аз

не исках да повярвам че

след време Тя

ще си отиде

наранена

уморена

отегчена

от моето единствено имàне

да обичам

ах да бе ми някой казал

че обичането хич не е

само на думи

че обичането хич не е

за мене

че обичането иска действие

че обичането е до време

ах да бе ми някой казал

че

след време

просто

няма

Време

@welcomeintomyworld ©

60 notes · View notes

krug-movement · 3 years

Text

ИНИЦИАТИВАТА „МУЛТИКУЛТУРНИЯТ ГРАД” ЗА 14-ТИ ПЪТ & The 14th edition of „THE MULTUCULTURAL CITY” Initiative

На 10 май се открива 14-тото издание на Инициативата „Мултикултурният град” с нестандартно представяне на футболната легенда на „Арда“ от близкото минало Рафет /Левент/ Куша. Идеята за това представяне е на арменската общност от Кърджали, представлявана от Агоп Узунбухозян, който е свидетел на някогашното развитие и израстване на Левент Куша и беше човекът-мост между екипа на КРЪГ и футболната звезда във ФК „Арда” от периода 1982-1990. Рафет живее от дълги години в Лондон, има собствен бизнес, но използва всяка свободна минута да експериментира с фотография. Почти 50 негови авторски фото-композиции от Родопите, родния Кърджали и Лондон ще бъдат представени в Арт галерия Кръг, като още през първия ден на откриването, 10 май, в 11:00 ч. на събитието ще се съберат някои от някогашните футболисти от страхотното време на „Арда“ от края на 80-те, когато през 1988-а отборът изпуска на косъм участие в елитната „А“ група, но независимо от това сезонът остава паметен за всеки един фен на тима до днес.

На 21 май програмата продължава със събитието „Нека всички заедно напишем стих…”, в което публиката ще се срещне с „отворена книга” от стихове на поета Мурад М. Мурад, роден в Кърджали през 1970 г., а от 1999 г. жител на Чорлу, Турция. Рисувани стихове на Мурад от книгата му – „Спринцовка за нерви” /1995/, издадена някога от Радост Николаева, и илюстрирана от друг кърджалиец – Хубен Черкелов, както и от цикъла „Радуга, радость моя“, ще предизвикват публиката с височината си от 2,50 до 3,00 м като част от живото пространство на Арт галерията.

На 29 май също тук ще бъдат показани последните творби на художника-карикатурист Бурханедин Ардагил /1943-2021/, носител на наградата „Мултикултурният човек” за 2016 г., които съпругата му ще донесе от Истанбул в кутии, така както ги е оставил той след смъртта си. Събитието се нарича „Картина носиш в кутия, а аз – сърцето си”. На фона на негова изложба за 9-ти път ще бъде връчена наградата „Мултикултурният човек“ на нейния 12-ти номиниран носител.

На 4 юни последното събитие от програмата на „Мултикултурният град’2021” е посветено на 90-годишнината от откриването на ЖП гара Кърджали и от пристигането на първия влак в града. В годината на железопътния транспорт в Европейския съюз (2021) ще открием паметен знак на ЖП гара Кърджали и постоянна експозиция от архивни кадри в чакалнята за пътници – в съгласувано партньорство с ДП Национална компания Железопътна инфраструктура-София.

#На 10 май се открива 14-тото издание на Инициативата „Мултикултурният град” с нестандартно представяне на футболната легенда на „Арда“

0 notes

krug-movement · 3 years

Text

Розмари Туаби: АЗ СЪМ ЧОВЕК С ЕДНА РОДИНА – БЪЛГАРИЯ И С МНОГО ЕЗИЦИ – ЗА ДА ПРОКАРВАМ МОСТОВЕ С ТЯХ, 21-02-2021 & Rosemary Tuaby: I am a person with one motherland - Bulgaria and with many languages - to bridge bridges with them, February, 21, 2021

Розмари Туаби е новото лице от серията „Млади таланти от Кърджали и областта” на Арт движение Кръг. Събитието е посветено на Международния ден на майчиния език 21 февруари в отговор на посланието на ЮНЕСКО: „Културното и езиковото многообразие е гарант за устойчивите общества.”

Визуални инсталации с нейни текстове на различни езици, интервю за личната й история и търсения, представени от нея няколко от световните открития в електроинженерството и бъдещето на самоуправляващите се коли, както и нейни преводи от оригинал на Жак Превер, могат да се видят в Арт галерия Кръг от 21 февруари до 7 март.

21-годишната Розмари Туаби признава: „Винаги съм обичала контакта с хората и това да имам пречка като езикова бариера ми се е струвало пренебрежително лесно за превъзмогване.” Баща й е 50% алжирец и 50% българин, а фамилията й е с берберски произход. Берберите са етническа група в Северозападна Африка, а берберският език е от афроазиатското езиково семейство, но в Алжир официалният език е френски. Майчиният език на Розмари е български, говори и пише на руски, френски, английски, испански, корейски и турски. Пише и печели конкурси за авторски стихове на български, в собствен превод на други езици, превеждала е френски, английски и гръцки поети от оригинал, изучава латинските и гръцки заемки в европейските езици. В живота си дотук се е сблъсквала с традиционни предразсъдъци от рода на „Какво прави тази чужденка тук?”, „Защо не се върне там, откъдето е дошла?”, „Защо се мислиш за нещо повече от нас, само защото не си тукашна?”, но е се е научила да отговаря с добро: „Нека видят, че и аз съм личност и ако не ме харесват за нещо, то нека е моя постъпка или изказване, а не името или произхода ми.”

През 2019-та завършва Езиковата в Кърджали, а до 8-ми клас свири на пиано в музикална паралелка в СОУ „Владимир Димитров-Майстора” с преподавател Мариета Полихронова. Участвала е в концерти в Кърджали, свирила е Моцарт, Бах, Бетовен, Вивалди, Шуберт, Брамс, а ако трябва да се обясни в любов на някого с музикално парче, най-вероятно би го направила с Love of my life на Queen. Житейското й мото е едно изречение на майка й: „Трябва да се стараеш да си като най-добрите. Ако не можеш да си като тях, трябва да си по-добра от тях.”

В момента е студентка във Франкофонския факултет по електроинженерство и информатика в Техническия университет в София. Факултетът извършва френско елитно инженерно обучение по модела на френските Grandes Ecoles в 5-годишни програми по специалностите „Информационни и комуникационни технологии”. Обучението през първите две години е в общ модул „Електроинженерство” (на фр. език), след което се профилира за двете специалности.

С тези дипломи за бакалавър или магистър завършилите френския факултет се реализират като софтуерни инженери, телекомуникационни инженери, инженери в енергетиката, електрониката, автоматизацията. Признаването на дипломите им от страна на Република Франция и владеенето на френски равностойно с английския ги прави много желани от мултинационалните компании в България, Франция и по целия свят. Факултетът подържа партньорски отношения с високотехнологични предприятия, където се реализират неговите студенти: PROXIAD, TRIXIR, Schneider Electric, Melexis, ABB Bulgaria LTD, Kromex Control, HP, IBM и много др.

Самоуправляващите се коли ще имат огромен потенциал в живота ни и макар да изглеждат много футуристични, те бавно се превръщат в реалност в днешния свят.

0 notes

krug-movement · 4 years

Text

КАКВО Е ДА СИ МЛАД ТАЛАНТ И ДА ИМАШ КАУЗА, 14 май 2020 & What is it to be a young talent and to have a cause? May,14,2020

При спазване на изискванията за социална дистанция, както и на всички противоепидемични мерки, на 14 май (четвъртък) в Арт галерия Кръг ще бъде отворено за посещения новото издание на инициативата „Млади таланти от Кърджали и областта’2020”. По нестандартен начин в пространството са експонирани визуални материали от лични истории и интервюта с тримата нови участници, премиерно нотирано парче за арфа от 16-годишния му композитор му с разказ за дългия път на арфата в нашата цивилизация, авторски фотоизследвания и текстове за свободата на вероизповеданията, описание на каузи, за които си струва да се живее, и произведения, посветени на тях.

„Здравейте! Аз съм КАЛОЯН ГЕОРГИЕВ, на 16 години съм, всички познават майка ми и баща ми – Екатерина и Иво Георгиеви, много талантливи личности. И двамата са пишещи хора. Баща ми с��ири на китара и на акордеон, освен че пише. Моята специалност e арфата. За мен арфата е истински мост между културите в историята на човечеството и за мен е предизвикателство да стъпя и да извървя моя собствен път по този невероятен Мост. Наскоро направих своята първа собствена композиция специално за арфа. Вече я нотирах. Така, че вие ще сте първите, които ще я видите на бял свят – като картина в Арт галерията.”

Музикалното си образование Калоян започва в Кърджали, където е учил акордеон и виолончело, а в момента вече е ученик в 8 клас в Националното музикално училище „Любомир Пипков” в София. В галерията може да се види и неговото изследване „МОИТЕ ИСТОРИИ ЗА АРФА с колекция от снимки”. От това изследване научаваме много документални подробности за пътя на арфата от първите дървени екземпляри от 3000 г. пр Хр., използвани в Средния Изток, Египет, Месопотамия, през африканските лири, за арфите в Древна Гърция и Рим, за лирите в Египет, Йордания и Йемен, онаследени от бедуините, за келтската европейска арфа, както и за турската арфа, популярна като „ченг”, като „голям инструмент с форма на слонски хобот” (по думите на Евлия Челеби), който понякога достига 40 струни.

„Здравейте! Аз съм ИМАН АХМЕД, от 5-членно семейство, което винаги ми е подкрепяло щурите идеи и което ме научи да гледам реално на нещата, но винаги с щипка позитивизъм. Изповядвам религията Ислям. От 2017 г. ме приеха в ДУ в Момчилград и съм отлична ученичка. Любимият ми предмет е географията – една от най-старите науки, интересувам се от устройството на континентите, вулканичните области, регионалното развитие и съответстващите политики, вкл. от аеро-космическите изследвания и ГИС – географските информационни системи и разработването на цифрови платформи с геодезически точки, координати на урегулирани поземлени имоти, технически нивелети и т.н.”

Иман е 17-годишна, пише стихове и е автор на фотографски проекти, „защото в снимките си запечатвам всичко красиво и необикновено”. Красивото и необикновеното я сближава с хората. „Пълна съм с любов – казва тя, – която искам да раздам на хората около мен, а и на тези, които още не познавам”. Готви се да учи софтуерни технологии, за да може да работи в изолация, „ако хората не ме приемат заради религията ми”.

Третият участник в новото издание на инициативата „Млади таланти” е 13-годишната МОНИКА МАНОЛОВА от Кърджали. „Освен да ги спасявам, също обожавам да рисувам котки. В качеството ми на млад художник аз се опитвам да говоря на хората от името на котките – защото само заедно можем да успеем да намалим броя на бездомните и страдащи животни…” – казва тя. Баща й Манол Манолов е бивш спортист по кану каяк с международни и национални награди, а майка й Петя Петрова преподава български, английски и история. Семейството й се грижи за множество улични животни – обезпаразитяват ги, кастрират и ги хранят, вкл. в своя дом. „Твърде много котки са изоставени или изхвърлени заради човешка жестокост – казва момичето. – Да не говорим за наранените или убити животни. Освен кастрирането, което е начин да бъде стабилизиран огромният брой на бездомните котки във всеки район на всеки град, това да станеш „приемно семейство” e много разпространен начин за защита на животните в Европа. Там самите приюти за бездомни животни или спасителните групи имат сайтове, на които можеш да се регистрираш, че си готов да бъдеш „приемно семейство” за изоставени домашни любимци.”

Изложба с портрети на котки на 13-годишната Моника може да се разгледа в изложбеното пространство.

1 note · View note

krug-movement · 4 years

Text

ДА ЗНАЕШ ЕЗИКА С++, ДА ПРЕДАВАШ „НА ЖИВО” ОТ КОЛЕЛО И ДА ЗНАЕШ НАЙ-ВАЖНОТО ЗА ЛЮБОВТА, 12-02-2020 & How to use C++ programming language for every day work, how to make video- live streaming while cycling, and how to know the most important about the love, February,12,2020

Три са новите лица в инициативата „Млади таланти от Кърджали и областта” на Арт движение Кръг. Работите им, интервюта с тях и техни проекти могат да се видят в Арт галерията в Деня на влюбените, 14 февруари, и още 14 дни след това в памет на Св. Кирил Славянобългарски, създател на славянската азбука, починал на 14 февруари 869 г. в Рим.

16-годишната Станислава Пашова от Ардино пише стихове, но – да си признаем – „само когато не пише кодове за компютърни програми”. Занимавам се с литературни проекти, казва тя, но по-голямо внимание отделям на писането на програми по информатика и изучаването на нови програмни езици. Средногодишно тя получава по 5 награди от литературни конкурси на български и английски ез. – регионални, национални и международни. Освен нейни литературни текстове, в галерията е инсталирано пано, представящо процес на разработка на задача на програмния език C++ със съответните кодове и финална визуализация като авторски сайт в Google, програмиран от нея да се отваря и с озвучаване.

Станислава е десетокласничка в СУ “Васил Левски” в Ардино и вероятно вече е с начално ниво за програмист с умението си за писане на кодове и с хилядите часове практика зад гърба й в овладяване на софтуерни технологии и на езици за програмиране.

Второто лице във февруарското издание на Инициативата е 18-годишният ШАБАН МЛАДЕНОВ от с. Енчец, ученик в 4 курс в ПГ по туризъм в Кърджали, известен с предизвикателния си опит в рисковите спортове кану каяк, велокрос, планинско колоездене, вело поло, cycle speedway, планинско спускане. В галерията са експонирани част от невероятните фотографии, които Шабан прави по време на т.нар. skydiving, спускане във въздуха отвисоко. Фен е на високите технологии – техниката е част от мен, независимо какво правя, казва той. „На каската ми за колело е монтирана камера, телефонът ми е с професионална мощна камера, която позволява денонощно снимане на терен при всякакви условия. Правя клипове, монтирам филми, предавам на живо. Монтирам, редактирам и предавам в движение на приятели от цял свят.”

Мечтата на Шабан, който учи хотелиерство, е: „Да направя еко-селище в района на Утробата. Вече направихме една такава стъпка с приятели – изградихме къща от дървета, приличаха на големи клечки, мисля, че друга такава няма тук. В моето еко- селище гостите ще се събуждат между клоните на дърветата от песента на птиците. Виждал съм подобни чудеса в Канада по телевизията. Мисля, че те са за хора, които ценят природата, но и тук такива ценители стават все повече.”

Третият участник във февруарското издание на Инициативата е 15-годишната МЕЛЕК АЙХАН ХАСАН от с. Дъждино, която учи в СУ „Йордан Йовков” в Кърджали. Пише стихове и ги посвещава на селото, рисува, печели конкурси и заедно с екипа на Кръг започна да прави първите си самостоятелни стрийт арт проекти за стени на сгради. В галерията е изложен неин проект за стена на кметството в Дъждино, в който е представена срещата на едно момиче с духа и лицата на местните хора, за които тя пише стихове и от които се учи всеки ден: „Духът на старото време обикаля селото/Ъглите на къщите са пълни със спомени/ Жадуват за добрите времена/ Дали ще успеем да се преборим със злото/И да видим по-щастливи дни/Надеждата винаги умира последна/Омразата винаги отстъпва на любовта. ДЪЖДИНО”

0 notes

krug-movement · 5 years

Text

МЛАДИ ТАЛАНТИ ТВОРЯТ В „РАБОТИЛНИЦА ЗА ДУМИ” В ДЪЖДОВНИЦА, 9-11 август 2019 & Workshop for creative writing in Dazhdovnitsa village, August 9-11, 2019

Обявеният от Арт движение Кръг през март т.г. литературен конкурс на тема „Случаен пътник съм – светът е мой и аз съм негов/а” завърши с нестандартна акция за млади таланти от региона и семейства с талантливи деца от Кърджали в Арт къщата в Дъждовница. Тридневната „Работилница за думи” стартира на 9 август – Световен ден на младежта в присъствието и съ-участието на поета Николай Милчев, автор на 10 поетични книги и носител на множество литературни награди.

На втория ден към участниците се присъединиха социологът и автор на арт-фотографски проекти от Филаделфия Джейсън Дебоз, както и Музафер Мустафа – директорка на образователна асоциация за нови /рефлексивни/ образователни технологии от Истанбул. Американецът Джейсън Дебоз ще бъде на едномесечна резиденция в Дъждовница, за да представи живота на местните хора в региона в самостоятелна пътуваща изложба-изследване.

Между различните предизвикателства пред участниците в „Работилницата за думи” бяха и въпроси за това как поезията да се превърне в „жива част” от градската архитектурна среда /върху фасади, пейки със стихове, мобилни инсталации, билбордове/. Как да я направим комуникативен инструмент за различни каузи пред вид големия й хуманитарен заряд?

Младежите разработваха авторски концепции за дизайнерски проекти с поетични текстове в градска среда по 3 нестандартни теми: „Защото имам две крила”, „Случайно разсъблечен звук” и „Разплачи ме, момиче”.

Емоционалната среща с поета Николай Милчев беше съпроводена със създаване на разнообразни визуални материали и инсталации, вдъхновени от стихове. Арт къщата се превърна и в своеобразна сцена за изпълнения „на живо” на млади таланти със съдействието на актьора от Младежкия театър „Николай Бинев” Ахмед Юмер – самият той бивш член на Кръг, участвал преди години в театрални работилници в Арт къщата в Дъждовница.

Местните жители подкрепяха дейността на работилницата като зрители и съучастници, вкл. и с вкусни мекици и баклави за празника Курбан Байрам. Прое��тът се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура”.

Проектът „С АртBus В ИЗТОЧНИТЕ РОДОПИ” се реализира с финансовата подкрепата на Национален фонд „Култура”

0 notes

vprki · 5 years

Text

Пламен Дойнов: Няма по-лошо от литература, в която писателите не се четат взаимно

„Давам си сметка, че дори да се дистанцирам от думата юбилей, юбилеят трудно се дистанцира от мен в този случай. Просто защото имам литературно – историческо съзнание за десетки юбилеи, които са се провеждали от края на 19 век до наши дни. Абсолютно към всеки юбилей, може би само към юбилея на проф. Неделчев преди две години нямам забележки. Включително и към юбилея през 1920 година на патриарха на българската литература /Иван Вазов – б.а./”. Това каза поетът, драматург, литературен историк и преподавател доц. Пламен Дойнов.

Така той отговори на въпрос на водещия - актьора Милен Миланов защо се дистанцира от думата юбилей на литературната вечер по повод своята 50-годишнина. И продължи: „В края на 40-те години /на миналия век – б.а./ в България има абсолютна юбилеомания, която е кошмарна. Тя е не толкова характерна сред писателите, макар и сред тях, колкото сред артисти, оперни певци и т.н. А има един юбилей за 50-те от 1985 година на председателя на Съюза на българските писатели /Любомир Левчев – б.а./, който винаги ме вцепенява. И поради тази причина, когато се каже юбилей, веднага си мисля за тези юбилеи, които, особено тези от 80-те години направо ме карат да се срамувам. Да се срамувам, когато чета текстовете за тях и от тях”, каза Пламен Дойнов и добави, че възприема вечерта си само за книги и за литература. И прочете свои стихотворения. Но това беше към финала на вечерта. А преди това други говориха за него и за книгите, които бяха издадени по повод неговата годишнина. Изданията са на Нов български университет и ИК „Несарт – Милен Миланов”. За „Поезия. Събрано и избрано“ словото беше на проф. Михаил Неделчев, за „Критика и есеистика. Избрано“ – на проф. Ивайло Знеполски, а на „Четири гласа за поета и критика Пламен Дойнов“ – на съставителя Милен Миланов. А четирите гласа в книгата са на Антоанета Алипиева, Антония Велкова, Митко Новков и Михаил Неделчев.

„Поезия. Събрано и избрано“ събира изцяло три стихосбирки на Пламен Дойнов – „Балът на тираните” (2016), „София Берлин” (2012) и „Истински истории” (2000) и избира отделни стихотворения от поемите „Висящите градини на България” (1997), „Любовникът и Маестрото” (1993) и „Post Festum” (1992), както и няколко най-ранни стихотворения. Тя може да бъде четена и като първата лична антология на Пламен Дойнов - карта за индивидуален лирически свят, начертана върху ценностния хребет на годините от началото на XXI век. По думите на Михаил Неделчев: „Пламен Дойнов въведе в съвременната литературна култура цяла поредица от понятия и критически концепти, които ни дават ключове за по-доброто възприемане и разбиране на поезията му. От самата идея за авторския литературен театър, през формулите за парапародията, за пренаписването на традициите, или за новия автентизъм и лекото писане до възгледите му за нова политическа поезия”. По-късно Пламен Дойнов прочете на вечерта някои стихотворения от своята Нова политическа поезия. При това той отново доказа, че е не само провокативен и силен поет, но и прекрасен артист. Както се пошегува Милен Миланов след двете му четения в Театър „Българска армия” на Нова политическа поезия през 2016 и 2018 година, от различни театри са дошли предл��жения за негово назначение като актьор, още повече след поредицата бисове след края на четенията.

Проф. Михаил Неделчев представи „Поезия. Събрано и избрано“ от Пламен Дойнов

А иначе самият Пламен Дойнов така обяснява смисъла от тази Нова политическа поезия: „Новата политическа поезия става възможна след края на диктатура, в ситуация без политическа цензура. Тогава поезията не е принудена да избере страна, не е заставена да служи на каузата на свободата, а просто има шанс да практикува свободата си. Точно в този смисъл новата политическа поезия е ничия. Не независима, а ничия, непринадлежаща, изживяваща илюзията, че не може да бъде употребена за друго, освен за повече свобода. Нещо като ничия земя – обитавана от граждани, които помнят. Най-големият страх на новата политическа поезия е да не бъде заподозряна, че е стара политическа поезия. Страх от динозаврите на партийността, от мокрите кърпички на социалния сантиментализъм, от юруша на народничеството. Страх от вдигнатия пръст на морализаторството и „нравствения максимализъм“, от назиданията на публицистиката и нищетата на фейлетонизма. Страх от заслоните на лесния хуманизъм, от салоните на „правилното“ езиково поведение. Страх от изкусителните шепоти на идеологии, които се представят просто като системи от ценности. Няма как тези страхове да бъдат преодолени. Единственото, което новата политическа поезия може да прави, е да се издига всеки ден над тях и да минава високо, високо по тънкото въже на вкуса”, пише Пламен Дойнов.

Пламен Дойнов чете свои стихове на Втората нощ - Нова политическа поезия в зала “Миракъл” на Театър “Българска армия”

А поетесата и преподавателка Амелия Личева, гл. редактор на „Литературен вестник” в свой текст за „въпреки.com” /можете да го прочетете тук/ така определи поезията на Пламен Дойнов: „В български контекст сме свикнали да асоциираме политическата поезия с възхвала на вождове и идеологии. Но това е псевдополитика, а въпросната лирика е просто обслужваща и прагматична, доколкото целта й е да служи на своите автори в живота. Докато поезията на Пламен Дойнов е обърната срещу идеологиите, нейна цел е осмиването на раболепието пред вождовете, отхвърлянето на всяко насилие, включително и към отделно взетия човек. Тези акценти, заедно с убийствената ирония и самоирония, правят политическата поезия на Пламен Дойнов явление в съвременната българска поезия”. Михаил Неделчев пък отбеляза на вечерта, че това е и висока поезия и съвсем реалистична документалистика. Но очаква за в бъдеще и съвсем чиста интимна лирика от Пламен Дойнов.

Проф. Ивайло Знеполски отбеляза приноса на Пламен Дойнов за създаване история на литературата ни от времето на комунизма

Втората представена книга „Критика и есеистика. Избрано” е съставена от студии, фрагменти и есета, взети от публикуваните досега единадесет литературно-исторически и критически книги на Пламен Дойнов. Изданието представя ключови авторски идеи, концепции и търсения в полето на литературната история, критиката и есеистиката, прави ги по-достъпни и като общ обем, и като лаконично формулирани наблюдения и тези. Една критическа лична антология с избрани идеи, понятия, епо��и, автори и произведения. Проф. Ивайло Знеполски отбеляза: „Без преувеличение може да кажем, че Пламен Дойнов спомогна за изграждането на цяла една дисциплина – история на литературата от времето на комунизма в България. Той допринесе за това тя да остане в историята, да не прекрачи в новото време, защото в представите на редица соцреалисти от онази епоха, литературата се привиждаше като нещо безвременно, вечно, естествено, преминаващо от една епоха в друга с вечните си стойности. Неговите изследвания работят за това тя със своите постулати да остане закотвена в епохата, която я е породила и която е възпявала по един или малко по-безсрамен, или малко по-срамежлив начин”.

Милен Миланов и Пламен Дойнов на литературната вечер

Колкото за „Четири гласа за поета и критика Пламен Дойнов”, книгата заявява значимостта на едно лирическо и критическо присъствие в българската култура през последните тридесет години чрез думите на други четирима значими критици и изследователи - Антоанета Алипиева, Антония Велкова-Гайдаржиева, Митко Новков и Михаил Неделчев. Именно тези избрани гласове четат през годините текстовете на Пламен Дойнов, тълкуват ги и в съвременен, и в литературно-исторически контекст. Първият отзив тук е от 1997 година, а последният - от 2019 - достатъчно време, в което те постепенно проясняват същността на едно ярко творчество. Книгата съдържа и библиография на всички книги на Пламен Дойнов. Както каза съставителят на книгата Милен Миланов: „Това е книга, която представлява едновременно четири неща – памет за четенето на един автор, практики на тълкуването му, воля за разбиране и порив към общност. Все ценности, на които е отдадено цялото творчество на и присъствие на поета, критика и драматурга Пламен Дойнов”.

В залата имаше много приятели на Пламен Дойнов, които присъстваха съвсем не куртоазно, а напълно убедено в качествата на поета, драматург, преподавател и историк на литературата. Пламен искрено се зарадва и го сподели, че в един момент в залата са били всички – той, заедно с Георги Господинов, Бойко Пенчев и Йордан Ефтимов, една великолепна четворка, която тръгна преди години в „Литературен вестник” в началните години на демократичните промени. И може би всичко това даде повод на Пламен Дойнов да призове разломите, които ги има в литературната общност да бъдат позабравени. „Да стане така, че да можем ние да си говорим по-често и да се възпираме, когато на устните ни се появи дума на ненавист или на омраза. Или дума на завист, която непременно искаме да споделим. Много бих искал, не казвам да се обичаме, нека се мразим. Но да не говорим за това. Нека не изричаме думи на омраза, които не могат да се върнат. Просто да направим така, че тези пукнатини, които ги има между нас и в които изтича огромната енергия на съвременната българска литература, да бъдат запълвани. Да става така, че не големият проблем е, че не си говорим, а големият проблем е, че не се четем, когато се намразим. И за да можем да се четем, трябва да сме любопитни един към друг. Някой не е взел награда в съответния конкурс и страшно намразва този, който я е взел и журито, което му я е присъдило. Просто нямаме нужда от това. Имаме нужда, българската литература има нужда, да бъде четена от най-квалифицираните си читатели – писателите. Няма нищо по-лошо от една литература, в която писателите не се четат взаимно. Някой ще каже – нямаш право да забравяш. Аз не забравям, но имам право да не издигам на пиедестал омразата, а разбирането и добрите думи”, каза Пламен Дойнов.

И накрая на вечерта, ако се върнем пак на съпротивата на Пламен Дойнов срещу думата „юбилей”, той я изрази в едно свое стихотворение, с което отново ни демонстрира силата на Новата политическа поезия. Дотам, че го попитахме дали пък не е получил той за своя „юбилей” подобен орден, на което поетът отговори с иронична усмивка. А стихотворението е озаглавено „Докато получавам орден „Стара планина – първа степен”:

Мисля си за всички получили незаслужено

ордена – като мен,

хора с неясни черти и приноси, със суетни сърца,

легиони от черепи, строшени от бой, не от мислене,

специалисти по всичко и нищо, без лица,

безгръбначни чудовища с опашки увиснали,

костюмирани ангели или просто угодници,

посланици на смъртта и международни сводници,

низ от тайни и явни агенти,

ловки дарители, крадци на патенти,

преоблечени като журналисти агитатори,

поети, възпявали прости диктатори,

търговци на свещи и църковни камбани,

армия от петсантиметрови великани,

орденоносци – от тук до другия свят!

Ад. Ад. Ад.

И аз – какво сега – изтукан, стърча между тях,

целият – строен, звънтящ комплимент,

целият – срам,

целият – станал за смях,

аз, който можех да бъда не просто поет,

а Поета!

Едва промълвявам:

- Благодаря Ви, господин Президент,

но не биваше... За мен беше достатъчен

орден „Кирил и Методий“ – втора степен,

трета... ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

#Пламен Дойнов #Нова политическа поезия #Милен Миланов #Ивайло Знеполски #Михаил Неделчев #поезия

0 notes

vprki · 6 years

Text

РЕФЛЕКСИИ: Николай Майсторов не приема преподавателят да има свои кописти

„Доволен съм, че всеки е намерил своя път в тази изложба и донякъде е трагично да виждаш копие на себе си. И някак си само по себе си това убива и самия преподавател”. Това казва проф. Николай Майсторов по повод изложбата в Националната галерия на него и част от учениците му по проекта „Учители и ученици в изобразителното изкуство” на фондация „Въпреки”, подпомогнат финансово от Програма „Култура” на Столична община и Министерството на културата.

„Защото никой не може да изкопира достойно преподавателя, ако той е качествен художник. Това ще бъде една лека шега с неговото изкуство. Затова е задължително човек да намери себе си. Една от основните посоки на преподавателя е да даде възможност за това саморазвитие. Това е много важно още в началото на учебния процес.

Винаги съм наблягал на свободата, на вътрешната свобода.

На свободата към материала. Въобще да се работи свободно, за да може човек да не ограничава движението на енергиите си. Те трябва да текат от него свободно. А преподаването дава, наистина, едни граници, но те са много условни граници. Те само, така да се каже, канализират информацията, която е нужна за тях. Оттам нататък природният феномен на таланта трябва да изиграе основната си роля”, казва Николай Майсторов.

Изложбата „Проф. Николай Майсторов и ученици” /продължава до 24 юни/ е четвъртата от проекта „Учители и ученици в изобразителното изкуство” на фондация „Въпреки”. Досега изложби имаше в Кюстендил – на проф. Емил Попов и негови ученици, в софийската „Арт Алея” – на учениците на проф. Вихрони Попнеделев и в Градската галерия на Варна – на проф. Андрей Даниел и негови студенти. А

предстоят и още три изложби в София,

в които е разделена експозицията от Варна. В Галерия „Стубел“ откриването ще е на 21 май от 18 часа, след това – втората от цикъла в Галерия – книжарница „София прес” /на 29 май от 18 часа/ и накрая в Галерия „Академия“ /откриване на 21 юни в 18 часа, а дискусията и прожекцията е от 16 часа/. Колкото за изложбата в Националната галерия – Квадрат 500, зала 19 на „Проф. Николай Майсторов и ученици”, която продължава до 24 юни, участниците освен учителя са Долорес Дилова, Ива Владимирова, Елица Матеева – Паскинс, Райна Стоймирова, Албена Щениовска – Еглофф, Юлий Таков, Калин Антонов, Иван Михайлов – Жани и Любен Генов.

За изложбата в Националната галерия Майсторов е доволен, че е станала професионална. Това са художници, които имат своето място в съвременното българско изкуство. Те са били не само студенти, но и преподаватели в частната академия „Жул Паскин”, където художникът, освен че е бил преподавател, е и създал свой екип. А един от неговите ученици е художникът Любен Генов, сега председател на Съюза на българските художници, който пое основната част от организацията на изложбата. Колкото за преподаването и за това дали се е опитвал да ги моделира по свой образ Николай Майсторов каза: „Аз

нямам подредена логика в преподаването.

То е интуитивен процес при мен като всяко мое действие. Естествено основата на моята преподавателска дейност е човешкото тяло. Но човешкото тяло като форма, структура, като принцип на взаимодействие на формите в него, като носител на композиционни стойности, които определят образа на човешкото тяло и това е за всеки образ в природата.

За мен природата е главен учител, стига студентът да бъде насочен в правилна линия какво да разбира под природа и как да изглежда съдържанието на формата. А формата е езикът – това е азбучният ред на подредба на композицията. Без това не може. Натурата трябва да се гледа не като натуралистична предопределеност, а повод за една абстрактна стойност, независимо, че формата прилича на конкретността, тя носи своята относителна самостоятелност за това е абстрактна, носи своята поетична определеност. И в този смисъл учебният процес носи една двояка посока на граници. На конкретна насоченост към преодоляване на натурата – тоест това е учебният процес и съответно една свобода, която извежда натурата като резултат на лична поетична творческа стойност.

Този процес на преподаване в „Жул Паскин” беше много отдавна и това е хубавото. В това време и в това пространство те се развиха като художници, изведоха своя пластичен резултат, своята уникалност, самобитност. Така че те в някаква степен

стопиха в положителен смисъл този учебен процес

и то е наложително. В крайна сметка в основата остава някаква придобита истина, някакъв професионализъм, който ги насочва и определя като художници. Той е свързан с всичко, но по-скоро като внушение. Прекият занаят е необходим, но в основата трябва да внушиш на човека преди всичко какво е изкуство, за какво се прави, защо си дошъл тук и да го отвориш към това нещо. Да отвориш неговите канали на чувствителност – това е най-важното нещо. Занаятът, той си е занаят, той се учи, можеш сам да го научиш в някаква степен. Основното е да го научиш да мисли в този процес на пластична образна стойност, което е езикът на изобразителното изкуство”, каза проф. Николай Майсторов.

Откъс от разговора с проф. Николай Майсторов можете да чуете тук

И допълва, че доверието между студент и преподавател е много важно. „Без него не става никаква работа. Иначе никакво насилие не води до разбиране. А този процес на преподаване и възприемане е въпрос на разбиране. Доверието е, така да се каже, главният феномен, който да оправдава това действие. Така че в този план защитавам това понятие –

ако няма доверие, няма резултат.

Доверието е истината към това, което преподавателят прави по отношениена студентите”, каза художникът. А неговите бивши студенти наистина изпитват към него доверие. Споделяха на дискусията преди откриването на изложбата за своята радост от това, че са се докоснали до него, за неговата деликатност, но и взискателност. За атмосферата в частната академия „Жул Паскин” и за посоките в образованието там. А художничката Ива Владимирово освен, че му подари слънчоглед изрецитира: „От слънчогледите без край, с любов, уважение и голяма признателност към слънце - професор майстор Николай”. И добави: „За да приличаш на Майсторов трябва да имаш много високо ниво, висок хоризонт. Не би могло да му се подражава, защото това е невъзможно”.

Николай Майсторов и Станислав Памукчиев

Художникът проф. Станислав Памукчиев пък каза за Майсторов: „В педагогическата ориентация на Майсторов, според мен, може да се каже, че има един генерален белег. Той самият го е формулирал в една своя студия за образованието по изкуства, в която се казва, че рисуването не е отражение, а е самоизразяване. То е внушение и себеизразяване. От отражение на реалността към вживяване, вчувстване и изразяване на тази реалност. При самия Николай Майсторов е себеизразяване през една фикционална реалност измислена от него, но тя говори изключително страстно за човека. В различните проявления на неговите студенти, независимо доколко са фигурални, доколко са абстрактни или полуабстрактни,

основният белег обаче е експресията.

Като говорим за някакъв белег на влиянието и школата Майсторов, според мен, едната дума, която може да я определи в най-широк смисъл – това е експресия.

Дори не точно експресионизъм, експресионизъм е самият Николай Майсторов. Веднага трябва да кажем, че е може би най-ясният, най-отличимият, най-защитеният, най-утвърденият, най-титулуваният български художник експресионист. Но неговото влияние върху всичко онова, което носи в себе си - емоционално-духовното, емоционално-психичното като преживяване е експресия. Всички тези хора, които бяха около него са белязани от това. Дори най-лиричният от тях - Любен Генов е белязан от това. Ако влезем в по-внимателен прочит ще открием дори и в работите на Жани /Иван Михайлов – Жани – б.а./ - това е слънчевата експресия на деня. Дори, ако влезем в изключително съзерцателните неща на Албена /Албена Щениовска – Еглофф – б.а./ ще открием овладяна, споена вътрешна, потопена експресия. Преживяна. Така че не българското образование, българската живопис изключително много дължи на Николай Майсторов”, заяви убедено Станислав Памукчиев.

Емил Попов и Вихрони Попнеделев

Скулпторът проф. Емил Попов, също един от участниците в проекта, продължи думите на Памукчиев, като отбеляза, че и той самият се е учил от Майсторов: „Имам си художници ледоразбивачи в нашата художествена реалност. Той е един от тях. Във всички случаи Николай е един от тези, които взривиха определени представи за култура, защото той има и стихове”. И добави: „Това, което най-силно впечатлява в изложбата е изключителното разнообразие. Второ, това са хора с вече силни авторски присъствия в нашата реалност със своя художествена абсолютно определеност. Знаете колко е схематично да се казва, че под голямото дърво не растат други растения. И аз силно го споделям, но тук в тази зала виждам как

този ледоразбивач е успял да сгрее всички хора,

които са решили да работили с него. Сгрял ги е, сложил е на обсъждане всичко, с което разполага и те са го ползвали по начин,по който всеки от тях е преценил и селектирал съобразно своята нагласа и потенциал. Това е изключително трудна работа. Казвам го, защото и аз имам някаква подобна роля в Академията. Това отношение към форма, пространство е една от моите схематични представи за думата критерий. Такъв термин съществува и работи. Николай е обречен художник и мога да се считам негов ученик в аспектите, които са недостижими”, заяви Емил Попов.

Една от картините на Николай Майсторов в изложбата

Художникът проф. Вихрони Попнеделев, също преподавател в НХА и участник в проекта с четиримата професори имаше малко по-различно мнение за образованието в официалната академия: „Разбира се, аз от четиримата съм най-младият и най-малкият. И си спомням, бях още в началото на живописната си дейност, когато съм гледал изложбите на Майсторов и, разбира се, с най-голяма възхита. Първо, Николай Майсторов започна курс в тази академия /”Жул Паскин” – б.а./ в едни много по-различни условия, отколкото в Академията на Шипка 1. Там, наистина, нещата са от един огромен колектив. Като чуя думата колектив настръхвам. Защото в този колектив е пълно с какви ли не хора. И като че ли

винаги мнозинството съсипва нормалната хубава идея.

Колкото и да се опитваш нещо да правиш, всички гледат да ти пречат, защото обичат един спокоен живот. Да си вземат заплатките, да се правят, че учат някого, да забравят, че нещо става и гръмко да се поощряват. Когато тръгнат да гласуват нещо, един не е против, освен мен. Разбира се, аз се оказа, че съм черната овца. Той, наистина, когато има тази свобода да си подбере преподавателите, има свободата да си подбере студентите, има право да си въведе програмата, това е идеално. Но в същото време обаче трябва да имаш дух и дупце. Е, за това дупце става дума. Че трябва човек да има хъс да си отстоява позициите. И когато каже нещо, действително да си личи, че това е силно и стои национална сила зад него. И това му личи и в картините. Неслучайно те нямат тези компромиси – ела, кажи ми това по-жълто ли да го направя или по-зелено. Или да извикам някой друг той да ми каже как да го пооправя и така нататък. Той ги хваща и си ги прави нещата. И затова е водач, затова е ледоразбивач”, убедено каза Вихрони.

Любен Генов и Слава Иванова, директор на Националната галерия, при откриването на изложбата

Николай Майсторов се притесни от похвалите и даже очите му се овлажниха. И призна:

„Аз не съм свикнал на похвали.

Не живея леко. Самата ми природа е трудна. Рисувам трудно, не изпитвам удоволствие в прекия смисъл от нещата. Трябва да ги преживявам, да изведа някакво движение, за да придобия усещане за щастие. Така че тук много хубави неща се изговориха, но никога не съм ги покривал със себе си. Аз съм недоволен човек от всичко, не харесвам нищо, имам самочувствие на художник, но резултатите ми се измъкват. Някак си, те са част от работата ми. На следващия ден като дойда, нещо се наставя. Накрая, естествено, че завършвам картината и винаги казвам – следващата ще бъде, тази пак не става. И така. Не бих казал, че пътят на художника е труден. Но поне за мен е много труден”. А Станислав Памукчиев сподели за една своя случайна среща с художника на улицата. Пита го къде отива и Майсторов отговаря: Да рисувам. Казва, че всеки ден рисува и признава: „Защото ако не отида и не рисувам, за пореден път ще си докажа нищожността на живеенето”. А Памукчиев обобщи тази среща: „Не знам какво може да характеризира по-точно нашия опит и това наше състояние, в което можем да живеем някъде по-истински, отколкото в истинския живот”. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов

#РЕФЛЕКСИИ #Николай Майсторов #Любен Генов #Национална галерия #Учители и ученици в изобразителното изкуство #Проф. Николай Майсторов и ученици #изложба #Станислав Памукчиев #Емил Попов #Вихрони Попнеделев

0 notes

vprki · 7 years

Text

РЕФЛЕКСИИ: Българското анимационно кино – възраждане на най-добрите традиции?

През последните почти тридесет години често сме говорили за българското кино като за регионално, периферно изкуство, което изостава и диша праха на съвременните чужди творби по международните кинофестивали. За радост, ситуацията започна рязко да се променя. Пише специално за „въпреки.com” проф. Надежда Маринчевска от Института за изследване на изкуствата, БАН по повод VІІІ Международен фестивал на анимационния филм „Златен кукер - София“.

Първите награди от големите международни журита след падането на Берлинската стена започнаха да идват първо при анимационните ни творби, а вече повече от десетилетие – и при документалното, и игралното ни кино. Това повдигна авторитета и на международните фестивали, които се провеждат в България, и те вече успяват да привлекат в програмите си все по-качествени филми, все по-големи автори и все по-уважавани професионалисти.

Осмото издание на Международния фестивал на анимационния филм „Златен кукер – София“ тази година още веднъж потвърди това, че България става привлекателна дестинация за множество автори от цял свят. За селекция кандидатстваха повече от 1200 филма, от които в конкурсната и информационните програми бяха показани едва около 200. Това е индикатор за порасналата взискателност на селекцията и програмирането. В конкурса бяха включени редица филми, показани на най-големите анимационни форуми като Анеси, Загреб, Щутгарт и много други. Това е свидетелство, че в България идва най-доброто от съвременното анимационно кино. В допълнение дванадесетте майсторски класове и лекции привлякоха вниманието на новите поколения художници и аниматори с разнообразните си теми – от първоначалното изграждане на сториборда, през технологичните процеси на анимацията (кукли, двуизмерни и триизмерни компютърни техники и т.н.) до музикалното изграждане на образа в рисуваното кино.

“Пътуваща страна”

За мен обаче събитието на фестивала стана българската програма от анимационни филми. За пръв път публиката успя да види толкова много и толкова артистични родни анимации, които категорично и успешно конкурираха най-доброто от световната програма и успяха да завоюват цели четири награди и дипломи от международното жури. В някои от категориите дори бяха номинирани по няколко български филми и нашата анимация имаше реален шанс да получи още няколко отличия.

Филмите от български автори в конкурса бяха 20 и това е своеобразен рекордна анимацията ни за едногодишен период. Дори на националния фестивал за документално и анимационно кино „Златен ритон“ до този момент сме виждали значително по-скромно кол��чество филми, вариращо между 3 и 12 през годините, а там регламентът е стриктен и всички, субсидирани от Националния филмов център филми, са задължително показвани без селекция. В случая обаче същественото беше качеството! Артистичните достойнства на повечето български филми определено изваждат българското анимационно кино извън понятията „регионално“ и „периферно“ и определено дават оптимистична прогноза за това, че процесите в изкуството на анимирания филм са се активизирали и може би отново ще се заговори за българската „нова вълна“, още повече, че доста от филмите са дело на млади и на съвсем млади автори.

“Пътуваща страна”

„Пътуваща страна“ на Весела Данчева и Иван Богданов идва на фестивала с вече завоювани престижни отличия по света. Не е случайно, че и в София получи Специалната награда „Пройко Пройков“. Централният образ на филма е конят, който носи върху себе си цял един народ. Това е едновременно митологична и символистично-исторична фигура, отпращаща към времената на прабългарите. Същевременно острият конфликт между идеята за свободата, за движението, за прогреса и откривателството е радикално противопоставена на поведението на слязлата на твърда земя група (народ) с желанието за уседналост, консервативност, собственост върху благата и създаване на йерархия в обществото. От мощното митологично животно остават само тотемът от откъснатата конска опашка и грубо скования (троянски?) кон. Липсата на въздуха от движението поражда обичайните недъзи в клаустрофобията на пренаселения неподвижен социум – алчност, брутална агресия, убийства, сексуално насилие, манипулация на тълпата от висшестоящите…

Спасението е само индивидуално: лутащият се герой все пак успява да се качи отново на осакатения кон, а само невинните (децата) могат да се присъединят към мечтата му за свободен живот. Тази почти анархистична концепция на филма е реализирана с артистичен рисунък (художник Росица Ралева), съчетаващ в себе си свободното огъване на фигурите с острия геометричен абрис на детайлите в модернистична сплав. Духовното номадство и постоянно търсене, според авторите, е сложен и противоречив процес, който те са избрали да разкажат извън приетите правила на линейния наратив. Това определено поставя филма отвъд периметъра на комуникативните филми, но определено съответства на лъкатушната линия на човешкото познание, на мъчителното опипване на посоките, на недоверието към предварително зададените отговори. „Реалността“ е накъсана от спомени, сънища и подсъзнателни страхове – такива, каквито ги познаваме в световното авторско кино. Музиката на Петър Дундаков е от съществено значение за създаването на многопластовите значения на „Пътуваща страна“. Женските и мъжки вокали и ударните инструменти едновременно отпращат към първичното (племенно) звучене, но и апелират към чувствителността на съвременния човек, изхвърляйки го от привичните (и спокойни) прегръдки на статуквото.

“Трепет”

Късометражната българска анимация в програмата на 8-ия „Златен кукер – София“ беше изключително разнообразна и интересна. „Трепет“ (Flutter) на живеещия в САЩ Владимир Тодоров е авторски независим филм за избора между желанието да летиш и любовта. В случая авторът залага на човешката емоция и пълноценното отдаване, което изисква определена жертва от протагониста - отказ от металните му крила в свят, където всички - риби, мишки, прасета и т.н. могат да летят, а той е прикован към земята, към ръждясалите асансьори и други странни средства за придвижване. Същевременно Тодоров създава унила, постапокалиптична и депресираща среда, която да служи за фон на любовната история. Самотата и отчаянието не могат да бъдат преборени с механични заместители. Само истинските чувства създават пълнота на битието. Изграден с 3D компютърно генерирани образи, филмът е стегнато и стремително разказан и професионално анимиран. Усещането за тежест и безтегловност, съществено за развитието на сюжета, е предадено майсторски и с разбиране на градацията в отделните състояния на персонажите. А сантименталната нотка е компенсирана чрез изключително подробно разработената атмосфера, която противоречи на всяко „размекване“. „Трепет“ беше и сред номинираните за награда на журито филми.

“Жар птица”

Велислава Господинова в „Жар птица“също залага на емоционалността във вихрена танцова импресия. Митологичната енергия на жар - птицата е екстраполирана в темата за любовта, изпепеляването и възраждането. Подходът тук обаче е много различен - разчита на чувствеността и сетивната провокация. Земната любов се превръща в неземна и космическа, телата се дезинтегрират и трансформират, митологичното докосване оплодява света с мощната сила на вселената. Велислава Господинова експериментира с възможностите, които предоставя 3D компютърната технология за създаване на триизмерно пространство, дълбочина на плановете и стремително движение на гледната точка. Същевременно,обемно изградените фигури изглеждат рисувани и са реализирани в своеобразна стилистика - нещо като „органичен конструктивизъм“, в който извивките на телесните форми са подчертани с геометрични линии и овали. Хореографията на Галина Сребрева е използвана като основа за рисувания танц, но филмовата интерпретация отива далече отвъд възможностите на човешкото тяло и артистично преодолява гравитация и физични закони в съвършен ритъм и поезия.

“Аз вдъхнових смъртта”

Поетичната нишка, която стана все по-устойчива тенденция в българското анимационно кино през последните години, получи своето продължение и с още две миниатюри на Димитър Димитров – „Малоумното дете“ и „Аз вдъхнових смъртта“, визуализиращи стихове на Дилян Еленков. Сюрреалистичните образи на Димитров, песимистичното и дистанцирано-отвъдно слово на Еленков и тоталната минималистична анимация с нащърбен щрих вече станаха запазена марка на този творчески тандем, който все по-уверено печели награди по света. На „Златния кукер“ и двата филма попаднаха в номинациите в категорията за най-кратък филм до 1 минута.

“Съседски неволи”

Българското анимационно кино през последната година не е загърбило и това, което до голяма степен изграждаше славата на „българската анимационна школа“ от 60-те и 70-те години на ХХ век - сатиричният модел и абсурдът. В това отношение „Съседски неволи“ на Пламен Николов е много добър пример. Сюжетът - невъзможността да заспиш в шумовата какофония на панелния блок - не е нов. Да си спомним класиката на Фьодор Хитрук „История на едно престъпление“ от 1962 г. В случая обаче младият автор е успял да създаде прекрасна вариация върху познати мотиви и да ѝ придаде индивидуалния си почерк. Филмът е изграден в гротесково - карикатурен стил и е реализиран с техниката на тоталната анимация. Авторът е постигнал плуваща подвижност на пространството, което подсилва ефекта на дискомфорт при абсурдните „решения“ на шумовия проблем на персонажа. Фигурите се деформират, сплескват и разтягат в невъзможни перспективи, а „цирковата“ музика подсилва иронията. „Прасешка история“ на Станислава Валентинова пък е забавна история със сексуален подтекст.

“Майки”

„Майки“ на Любомир Йотов по едноименния разказ на австрийския писател Клеменс Й. Зец разчита на съвършено друг подход в иронията си и в изграждането на абсурдния сюжет – по - модерен, горчив, почти безнадежден. В сянката на нощта възрастни жени причакват клиентите си. Млади мъже купуват услугите им като „майки на час“ или за „цялата нощ“. А платената майка ще посготви, ще измие чиниите, ще погълчи за несполуките в следването и ще натяква, че все още няма внучета… Колкото до заспиването в скута ѝ – това се плаща отделно… Живеенето и емоционалните връзки напълно са изчезнали в света на сурогатните чувства, имитацията е погълнала реалността, истинските преживявания едва дишат под тежестта на тоталното отчуждение. Шокиращите обрати в действието са предадени чрез задкадровия глас на Валентин Ганев, който подсилва измамната дистанцираност на автора. Визуалното решение на Любомир Йотов се основава върху контраста между пресилената и ярка цветност на майките и почти монохромната унилост на метрополиса, лишен от любов. Гротесковата декоративност в типажите на майките, странните детайли като прически, шалчета, очила, копчета и пристегнати талии, подсилват ужаса от липсата на истинска ласка и създават усещането на един абсурден кафкиански свят, пренесен в личните отношения. С това и филмът заслужено получи номинация при обсъждането на наградите.

“Мъничка”

Детското кино също не беше пренебрегнато в програмата на „Златен кукер – София“. Филмът „Завръщане“ на ветерана - аниматор Витко Боянов е изграден върху ритъма и свободното, ръчно нарисувано движение – този път върху материал от цирка, клоунадата и детското въображение. Интересна за деца е и осъвременената приказка „Драконщини“ за самотния странен дракон с добро сърце на Калина Вутова. Анимацията за деца като че ли беше доста пренебрегвана от авторите ни през годините. А добрите детски рисувани филми като се броят на пръсти през последния четвърт век. На фестивала обаче тази не много весела констатация беше частично опровергана и с появата на поетичните „Мъничка“ на Милена Симеонова и „Птичка“ на Елена Николова. „Легенда за първия кукер“ на Димитър Петров, макар и като незавършен пилот за сериал, е насочен едновременно към националното ни наследство, но и към вкусовете на съвременните деца, формирани от Cartoonnetwork. „Вълшебното копче“ на Мирослава Арнаудова беше може би единственият компромис в селекцията, но пък допълни картината на детското кино с куклена анимация.

“Зоотроп”

В раздела за пълнометражни филми „Зоотроп“ на Сотир Гелев получи почетен диплом на журито. Филмът е изграден от шест отделни части, свързани чрез странното бродене на два леко чалнати робота през един лабиринт. Сюжетите на отделните епизоди са съвсем различни, но по парадоксален начин са вариации на една и съща тема – безплодните ни усилия да постигнем целите си, обречеността на напъните да преодолеем съдбата, разминаването между желаното и реалността. Създадените светове са много различни - от полу-абстрактния сюрреализъм на „По пътя“, през митологичната ирония във „Фавън“ и причудливото фентъзи в „Полетът“ до бекетовското очакване на влака в „На гарата“ или бруталното масово убийство в „Противогаз“. Триизмерните компютърно-генерирани персонажи (худ. Пенко Гелев) са разположени върху реални декори (худ. Сатир Гелев), което създава усещането за дискомфортна „материалност” на образите, извадени от нечий кошмар. Отделните сюжети се колебаят между сюрреалистичните метафори и конкретността на узнаваемите ситуации, между по-директното послание и психоаналитичната асоциация.

“Зоотроп”

Мрачното светоусещане в епизодите е разведрено от хумора и нелепото поведение на роботите, които трополят в мистичния лабиринт и заливат зрителя с неспирно и абсурдно бърборене (това е и единственият диалог във филма). Не може да не се отбележи и изключително скромният екип, с който е реализиран „Зоотроп“. На фона на чуждите продукции, чиито аниматорски групи наброяват често над 300 души (а в холивудските блокбастъри и в пъти повече), този български пълнометражен филм е анимиран само от двама аниматори - Алекс Филипов и Благой Димитров с помощта на художниците и монтажа на Мария Николова. А това, че качеството на анимацията не е пострадало от минималистичния екип е достижение за българското анимационно кино.

Българската анимация получи награди и в още две категории: за екофилм – „Най-чистото море“ на Явор Калъчев и за рекламен клип - „Чувам“ на Мелина-Елина Бондокова. Първият е забавно, цветно и ангажирано послание срещу замърсяването на морето, а вторият е социална реклама за проблемите на имигрантите, реализирана с артистична сугестивна р��сунка. И в двете категории имаше още достойни български участия – „Н2О“ на Ивелин Димитров и „Капитал – решението“ на Анна Стоева и Давид Джамбазов, но наградите очевидно не стигнаха за всички.

Този обстоен преглед на българските филми в конкурса на МФАФ „Златен кукер – София“ показва, че нашето кино уверено се нарежда сред най-достойните образци на световната анимация. Голямата награда получи „Паяжинка“ на Наталия Чернишова (Русия), награди за късометражен филм в различните категории получиха „В далечината“ на Флориан Гролих (Германия), „Празнота“ на Дахи Жон (Франция) и „Вярата“ на Амир Вахеди (Иран). Отличието за студентски филм беше поделено между „Граници“ на Хана Стехликова (Чехия) и „Хамлет, комедия“ на Евгений Фадеев (Русия). А наградата за детско кино отиде отново в Русия при Дина Великовская за „Кукувица“ и т.н.

И все пак за нас най-важното тази година беше българското участие, което отдавна не е било толкова масово отличавано и номинирано на международен фестивал. А важна беше и атмосферата на забавно общуване, смях и доброжелателност. В подкрепа на това даже двама от членовете на международното жури (Ник Фелпс от Белгия и Михаил Тумеля от Белорусия) на закриването на фестивала изпълниха невъобразим музикален номер с балалайка и саксофон, с което предизвикаха бурните овации на залата. ≈

Текст: Надежда Маринчевска, Институт за изследване на изкуствата, БАН

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на фестивала

#РЕФЛЕКСИИ #Надежда Маринчевска #анимация #анимационно кино #Златен кукер

0 notes