#бележки

[my-poetic-soul]

#цитати #quotes #bg #бележки #българия #български #българска литература #бг автор #живот #чувство #философия #Димитър Димов #тютюн #роман #книги

[my-soul-7]

Малките бележки, които оставяш в телефона ми, променят целия ми ден.

Както ти промени целия ми живот.

S. M.

#s. m. #бг пост #бг блог #бг #българско #bg post #bg blog #българия #любов #bg text

[ask-addon-l-addison]

[]} Log-date: 01/11/xxxx {[]

Най-новата концепция за протеза току-що навлезе в експерименталните етапи на своето производство, като тества хидравличните охлаждащи системи в усъвършенстваните корпуси заедно с различните калибрации на ставите и чувствителността на движение. Тестовете се оказаха особено отнемащи време, но случайни по обхват, след като конфискувах ръката на Gheaba за ремонт, реших да я използвам за тестване на UPZ-57.8 с обещание или за подобрена ръка, ако тестовете се окажат успешни, или за нова ръка, ако тестовете се окажат безплоден. В момента той използва Zbqry-75.07W, известен още като „Fgvpx oht“, което е името, за което Gheaba изглежда по-ентусиазиран.

Имаше известно мърморене сред персонала за изненадващо събиране за Търнън, тъй като той липсваше около деня на създаването си или рождения ден, както работниците започнаха да го наричат, трябва да кажа, че има размах. Както и да е, аз дадох зелена светлина, за да позволя подобно събитие да се случи, дори предоставих едно от моите скорошни печива като торта и им позволих да грабнат седмичните оферти от pubpba'f. Поставих Vpba и Envaoba да отговарят за празненствата, те ме накараха да обещая, че ще се отбия при тях, но и ще запазя поверителността.

Виждал съм и някои странни навици да се появяват при Gheaba, откакто започна работа след рехабилитацията си, главно само да се гърчи и чеше. Това може да са бележки за вирус, така че ще го отбележа. Разбрах, че той отново отива в пекарната на Свитък. О, браво. Ще трябва да го премахна възможно най-скоро, не съм глупак, когато става въпрос за този малък изрод.

Последната насрочена среща с цилиндри даде повече контекст на тези безскрупулни фигури, които бяха забелязани из града; вярваме, че те може да са членове на много по-голяма коалиция под носа на кралицата, може би дори преврат. Нямаме твърде много информация за тях, само записи от камери, счетоводни книги и изчезнали лица. Забелязахме монохромна основа на двата основни индивида, единият е бял, а другият черен, може би с рудиментарна ръка, тъй като е проблясвала на камерите многократно. Ако на бял свят излязат повече знания, тогава ще ги документирам като това, което имам тук долу.

[maybethedreamscometrue]

Само, ако знаеше

колко думи съм изписала,

за да не ги изрека

и

да ги скрия някъде там,

в очите си,

щом ме питаш как съм.

Само, ако беше прочел

и ред от всичките тефтери,

бележки и хвърчащи листи.

Нямаше да питаш.

Ти и без това май

никога не си.

#бг пост #българско #бг автор #bg #бг #българска любов #любовь

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Чрез литературата може да говорим за своите травми…

„Станах писателка, защото на първо място съм читателка. Всъщност бях и писателка, и читателка още преди да се науча да пиша в истинския смисъл на думата. Още преди да мога да чета, научавах наизуст определени пасажи от книгата и се преструвах, че ги чета.“ Каза за „въпреки.com” талантливата румънска писателка Андрея Расучану /на снимката/.

И продължи: „Това ми се струваха най-забавните занимания на възрастните хора: да четат и да си водят бележки. Така много бързо се научих и да чета, и да пиша. Проза започнах всъщност да пиша още в гимназията, когато заедно с моите учители и съученици правехме литературен вестник. Оттогава пиша непрекъснато, не съм спирала.“

Андрея Расучану и словенският писател Горан Войнович бяха гостите в началото на април на третото годишно издание на „Литературни срещи“, чиято тема беше „Порастване“, организирани от Фондация „Прочети София“.

Горан Войнович

Събитието беше част от отбелязването по великолепен начин на десетгодишнината ѝ. Организацията, която стои зад прекрасните платформи „Литературни маршрути“, „Скритите букви“ и „Литературни срещи“ сътвори незабравим празник на литературата като порастване, като осмисляне на живота ни днес и сега в контекста на случващото в света и на личните ни вълнения и тревоги като хора на 21-ви век. Пораснахме ли, поучихме ли се от миналото, успяваме ли да преодоляваме духовните си травми и как ги преживяваме чрез литературата. Безкрайни теми и въпроси, които дадоха облика на събитието, което дава с въображение, обич и познание нови посоки в сложния път да разбираме себе си и времето. Андрея и Горан са били деца, когато на Балканите започва смяна на режимите и война… Отдавна вече не са деца, но травмата е остава... Сега са двама от най-известните писатели на Балканите и пишат за нея...

От ляво на дясно: Демна Димитрова, Тодора Радева, Боряна Зафирова и Ивана Хиткова

Екипът на Фондация „Прочети София“ с изпълнителен директор Тодора Радева, Демна Димитрова, Боряна Зафирова и Ивана Хиткова стои зад  литературни инициативи и събития, сред които и „Литературните маршрути“ и „Скритите букви“. В годините във „въпреки.com” сме писали винаги за техните прекрасни, изключително смислени и важни проекти.

Разговорът ни с Андрея Расучану беше в последния ден на Фестивала, но на другия ден ми се случи инцидент, след който се наложи малко болница, гипсиране на крака, патерици и…забавих текста. Но нещата, за които става дума в него не са за „един ден“, а за всичко онова във времето – преди, сега и след, което дава литературата…  

Андрея Расучану

С писателката си приказваме в центъра на София, седнали на маса на тротоара пред кафене. В превода от румънски и съответно от български на родния ѝ език помага преводачката Лора Ненковска. Предпочетохме така, без дистанцията на английския…Нали сме на Балканите…

Имам провокативен въпрос. Като човек – като мен, като всички нас, които сме родени на Балканите, не знам мит ли е, легенда ли е: като бил още ученик Емил Чоран, отварял прозореца и казвал: „Господи, прости ми, че съм румънец!“ И всеки от нас може да го каже в този контекст тук, на тези Балкани. Какво мислите за това наше място, Балканите – колоритно, красиво и сложно?

Не съм толкова ексцентрична, какъвто е бил Чоран, но ми идва да отворя прозореца и да благодаря, че съм родена в Румъния. Защото като географска и историческа смесица представлява пространство, което чудесно може да послужи за литературна употреба. Ние винаги гледаме на себе си като разположени между Изтока и Запада. И точно тези неща се опитах и аз да уловя в литературата си. Имаме например този 18-и век, в който управлението от т.нар. фанариотски фамилии – период, в който князете в румънските княжества се назначават от Високата порта, не се избират от самите румънци, а се изпращат гърци, които са от квартала Фенер в Истанбул и затова се нарича фанариотски период. Този 18-и век, бидейки повлиян от фанариотските управляващи фамилии, е много ориенталски, много източен.

И един 19-и век, който идва с отваряне към западната култура. Но мен винаги ме е впечатлявал този ориенталски свят – с меланхолията си… Точно тази атмосфера се опитах да уловя в една от частите на романа ми „Непозната форма на живот“.

В 19-и век българите гледат на Румъния като пространство на свободата. Българските Имаме една особена връзка. На Балканите, може би, вкоренено от тези периоди ориенталски или нещо друго не е много лесно да си жена. Тази нишка по някакъв начин присъства в румънската литература, както и в българската – но все пак нещата са различни. Във Вашите книги има едно много специално отношение към жената, едно разбиране, любов, обреченост, самота. Как тръгна това при вас? Защото е много силно, много дълбоко.

Мисля, че трябва да тръгна от първия си роман. Всичко тръгна от нещо, което забелязах, когато работех с архивни документи – докато се опитвах да възстановя историята на една букурещка улица, как са се случвали нещата на нея в продължение на 3 века. Стори ми се, че в тези документи срещнах поредица от забележителни жени – жени, които са успели да постигнат нещо в живота си, въпреки неприветливите политически и исторически условия, при които живеят. Например, да си вдовица в началото на 18-и век, т.е. напълно уязвима и зависима от семейството на съпруга, който е изчезнал, вече не е тук. И да успееш заедно с друга жена, която също е вдовица, да издигнеш храм в памет на твоя загинал съпруг, е нещо, което изисква воля, извънредно голяма по своята същност воля.

Сила, която днес не можем да си представим – в момента разказвам за една от своите героини Станка Мантуляску. Но има и други жени, от различни исторически периоди, които никога не достигат до страниците на учебниците, до страниците на официалната история. Или във всеки случай много по-рядко биват уловени от тези страници, за разлика от мъжете, мъжките образи. Така че техните истории започнаха да се пишат от само себе си, без да съм си поставяла задачата да пиша феминистични романи. Започнах да разказвам историята с цел да кажа истината каквато я виждам от своя гледна точка. Същото е приложимо спрямо женския образ в книгата ми „Вятърът, духът, дъхът“.

Кого считате за ваш учител в литературата – може да не ви е предавал в Университета?…

Андрея Расучану и Лора Ненковска

В решението ми да започна да пиша няколко са личностите, които са изиграли важна роля. На първо място, беше баба ми, голяма читателка. После – учителката ми по литература в гимназията, която ме научи как мога да стана писателка. След това – няколко от преподавателите ми в университета, които бяха чели тази част от моята литературна дейност. Те всъщност са и много важни литературни критици в Румъния: Сорин Александреску – племенник на Мирча Елиаде, Николай Манулеску (най-големият историк на литературата през последните години).

Преводачката Лора Ненковска допълва: „Първата книга, която Андрея пише е за Букурещ – както и за Мирча Елиаде. Сорин Александреску е нейният научен ръководител на дисертацията ѝ за Букурещ в книгите на Мирча Елиаде. Александреску е много важна личност – той създава институт за изучаване на литературата и е един от най-големите интелектуалци на страната.“

Това събитие, за което сте тук – едно от най-хубавите неща, които се случват в София – всяка година е различно. Почна се от буквите, после – литературните, писателските маршрути, сега са срещите. Със сигурност сте участвали в други срещи, други пленери. Как усещате колегите си от България, Словения? Изобщо, тази атмосфера какво ви дава?

Теодора Димова, Андрея Расучану и Лора Ненковска

За втори път гостувам в София. Участвах на Коледния панаир на книгата преди 2 години (2022). Още тогава забелязах, че има много заинтересовани от румънската литература и не само от румънската. Разбрах, че българите четат, че притежават много голямо любопитство спрямо това какво се пише в други страни. Радвах се, че имам публика, и тя е многобройна! Конкретно на този фестивал се чувствам като у дома си. Много ми харесва как е замислен. Мисля, че има нещо и в професионализма, и в топлотата на Тодора Радева– което се предава на другите и, наистина фестивалът е забележителен. Вчера публиката беше една от най-усмихнатите публики, които съм виждала някога. Имах усещането за истинско, автентично общуване – мисля, че това е едно от най-важните неща за един писател: усещах тяхното внимание, те не бяха апатични спрямо това, което се случва. Това сигурно до голяма степен се дължи на Теодора Димова, която беше моят партньор в разговора. Много приятна изненада за мен беше усещането, че има толкова много професионалисти, които се занимават с книгата тук. И то за толкова кратко време, събрани на едно място.

Нещо, за което не успях да разкажа досега, е срещата ми с Института по балканистика вчера. В течение на два часа дискутирахме, едва успяхме да се спрем. Като тръгнахме от теми, свързани с моите книги, стигнахме до неща, които ни свързват и като култура, и като общества. Всички тези колеги – изследователи, журналистите от радиото и от пресата, ми се струват толкова заинтересувани и изпълнени с плам заради това, което правят. На всичкото отгоре – много добре подготвени. Фактът, че бяха прочели книгите ми, въпросите им не бяха общи, а свързани с книгите, ме накара да се чувствам чудесно. За мен остава надеждата, че отново ще ме поканите, и че ще се върна тук.

Защо казахте, че „Вятърът, духът, дъхът“ е любимата Ви книга? Обожавам това заглавие! Тези съдби, всичко … много ми е близко…

Това е предпочитаната от мен книга, от написаните от мен книги, защото я чувствам най-близка. Написах я с най-голяма сила, с най-голям интензитет, най-силно вложих себе си във нея. Написах я за най-кратко време. Тази книга ме накара да я напиша в нейния собствен ритъм. Включени са автобиографични преживявания, за които ми беше много трудно да пиша. Фактът, че го направих, от една страна за мен беше предизвикателство, и от друга страна – освобождаване. Мисля, че това е най-искрената, най-истинската ми книга, защото в нея съм най-много себе си. Книгата се хареса най-много от публиката, докосна най-много читателски сърца.

Усетих нещо, но ми беше неудобно да питам: един много личен момент…

Да, има много лични неща. Но не бива да мислите в посока на конкретни случки и събития, а на състояния. Разбрах колко убедителна съм била в писането си, когато един критик написа, че съм осиновена – очевидно е, че не е истина! Но читателят често е изкушен да смесва измислицата с реалността. Много се радвам, че споменахте заглавието, защото то идва директно от библейския текст, по-точно от Стария завет. Думите от Библията винаги са много силни. Руах – предполагам знаете – е еврейската дума, която означава „онзи дъх който дава живот“, „който вдъхва живот на света“.

Как работихте с Вашия издател Невена Дишлиева-Кръстева, създател и собственик на ICU Publishing?

От всичките ми издатели Невена е издателят, който ми е най-близък, най-много прилича на мен. Аз, тя и Лора (Ненковска, преводач) – мисля, че трите сме идеалният екип (за това говорихме преди да дойдете). Невена дойде с гениалната идея да включи в екипа ни София Попйорданова, която е изключителен художник. Не мисля, че съществува по-подходящ художник, който да направи кориците на моите книги: тя е изключително фин, внимателен читател. Усещам как със своите рисунки е успяла да изрази именно същността на моите книги.

Между другото, преди няколко дни, в навечерието на фестивала чух по едно от любимите ми радиа JAZZ FM интервюто с Невена – тя каза същото за Вас! И за Лора, и за София. Нещо, което Вие знаете – всъщност, Лора като преводач е предложила Вашите книги, а Невена каза: „Това беше моето щастие“. По начало тя е изключителен издател, с перфекционизма си с всяка книга, с всеки автор …

Във Вашите книги има много тъга, много борба, не само на жените – може ли литературата да промени света?

Литературата е движеща сила и инструмент, чрез нея можем да си артикулираме, да говорим за своите травми и да ги приемем. Най-важното е, че можем да предадем на другите, на читателите послание в тази посока. През изминалите дни осъзнавах на по-дълбоко, на по-искрено ниво точно това. Именно докато разговаряхме за травмите и за преживяванията тук, на Балканите, с хора от различни сфери, внезапно осъзнах колко общи неща имаме в живота си. Най-често поставяният въпрос в тази ситуация е как тези въпроси достигат в българската литература. Защото аз знам как стои в румънската литература – даже с колегите от Института по Балканистика в София вчера обмисляхме да направим един общ проект, чиято основна тема да бъде „Травмата на миналото в литературата“. Много би ни харесало да успеем да кредитираме тази идея в даден момент.

Травмите от миналото не се преживяват, не се преодоляват лесно. Както започнахте с първата Ви книга, някак документите са хладни, а преживяването е индивидуално. Да не се губи човекът. Това точно усещам във Вашите книги. Върху какво работите сега?

Съвсем наскоро приключих третия роман – той затваря трилогията (два от романите – „Вятърът, духът, дъхът“ и „Непозната форма на живот“ – са преведени на български). Ще излезе през есента. Започнах нов роман, който няма никаква връзка със света, разказан в трилогията. Пак се връщам като техника към документа, но този път темата е 19-и век в Румъния.

Андрея Расучану

Андрея Расучану е румънска писателка, авторка на книги с литературна критика и редакторка. Романът ѝ „Вятърът, духът, дъхът“ е отличен с наградата на Съюза на румънските писатели за белетристика, наградата на Румънската академия на науките за проза, номинирана е за наградата „София Надежде“, Националната награда за проза „Зиарул де Яш“ и др. Романът е включен в краткия списък на Европейската награда за литература през 2022 г. Първият ѝ роман, „Непозната форма на живот“ също печели отличия и читателско внимание. Публикувала е разкази в различни сборници, както и няколко монографии в областта на литературната география и геокритиката, като във фокуса на интересите ѝ нерядко е Букурещ и неговата литературна история. Нейните книги са мащабни триптиси, в които тя опитомява историята, стихийността, природата и географските пространства, като ги подрежда в разкази-карти на човешките съдби. Силата ѝ да работи пластично с образите, изключително богатият ѝ език и бароков стил на писане превръщат романите ѝ в едни от най-интересните книжни явления в румънската литература през последните години.

От ляво на дясно: Боряна Зафирова, Демна Димитрова, Тодора Радева и Ивана Хиткова

И да напомним през юни в „Литературни срещи“ гост ще бъде британският автор Крис Клийв, отново в партньорство с издателство ICU, а през ноември ни очаква наистина голямо и важно литературно събитие. Отбелязват от Фондация „Прочети София“. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и Яна Лозева

#Андрея Расучану #Невена Дишлиева #Тодора Радева #Зелма Алмалех #Рефлексии

[iso91]

Как да работим по-ефективно? Начини за преодоляване на разсейването!

Как да работим по-ефективно? Начини за преодоляване на разсейването!

Можете да опитате различни техники, за да увеличите производителността си, като работите ефективно на работното място. Ето ефективни работни техники, които ще увеличат вашата продуктивност! Разсейването и неефективността, която носи, несъмнено са често срещано оплакване на всеки служител. Много от нас се оплакват, че след дълъг период на работа без почивка, само половината от работата е завършена дори в края на 8-часова смяна. Въпреки това е възможно да се минимизира или дори да се премахне този проблем с някои ефективни работни техники. В тази статия ще дадем информация за ефективни работни техники, които ще увеличат продуктивността ви на работното ви място.

10 ефективни работни техники за увеличаване на производителността

Заслужава да се отбележи, че ефективните работни техники не са чудо. Изпълнението му зависи изцяло от вас. Следователно тези методи може да не разрешат проблема ви. Въпреки това техниките за продуктивна работа, които можете да приложите, за да ви помогнат да се съсредоточите върху работата и да завършите списъка си със задачи, могат да бъдат изброени както следва: 1. Времето, прекарано в работа, трябва да се проследява Проследяването на работата е на първо място в нашия списък с продуктивни работни техники на работното място. За да работи ефективно и продуктивно, служителят трябва да провери колко време отделя за дадена задача. Чрез проследяване на работното време всички елементи, които ще ви пречат да се съсредоточите върху работата, могат да бъдат по-лесно забелязани и елиминирани. По този начин се елиминират ситуации като прокрастинация в работата. 2. Определяне на времето за почивка Почивките оказват голямо влияние върху постигането на ефективност от свършената работа. Поради тази причина работодателите трябва да осигурят почивка на своите служители, като определят времето за почивка. Работата без почивки през целия ден кара служителя да се уморява и отегчава. Следователно в този случай това намалява ефективността на работата. 3. Трябва да се създаде списък със задачи и готово Трябва да се създаде списък със задачи по отношение на планирането и приоритизирането на задачите. Трябва да се създаде добра система сред нещата, които трябва да се направят, за да се увеличи производителността. Работата трябва да бъде завършена чрез създаване на списък с неща, които трябва да направите по-нататък. Особено планирането на нещата, които трябва да се свършат на следващия ден ден предварително, ви позволява да се концентрирате и да ги завършите по-бързо. Когато списъците със задачи и готови се създават отделно, денят ще бъде по-продуктивен. Също така е много важно по отношение на управлението на времето.

4. Съсредоточете се върху една единствена задача Извършването на повече от една работа от един човек е един от най-големите източници на стрес на работното място. Производителността намалява, защото човекът не може да се съсредоточи върху работата, която трябва да свърши. Благодарение на работата, извършена по план и в определен ред, служителите получават повече удоволствие и ефективност от работата, която вършат. Работата трябва да се извършва по важност, без да се дават награди за качество. 5. Трябва да се възползват от възможностите на технологиите Възползването от възможностите на технологиите е сред ефективните работни техники. В света на цифровизацията технологиите се използват в почти всеки бизнес. По този начин управлението на времето става по-лесно. В същото време се повишава ефективността и редът. Ето начините, по които можете да се възползвате от технологията: - Повтарящите се задачи трябва да бъдат автоматизирани, - Преките пътища трябва да се използват на електронни устройства, - Трябва да се използват приложения, които улесняват воденето и организирането на бележки. - Главният екран на компютъра трябва да се поддържа подреден, - Съсредоточете се първо върху важните задачи, а след това завършете тези, за които не бързате. - Работното време трябва да бъде отбелязано в календара

6. Трябва да се придобият здравословни навици Необходимо е да се обърне внимание и на навиците извън работата. Защото развиването на здравословни навици е много важно за продуктивността на работното място. Например, определено трябва да изпиете чаша вода, преди да дойдете на работа сутрин или преди да пиете кафе на работа. Трябва да се има предвид и количеството вода, което трябва да се консумира през деня. Трябва да се обърне голямо внимание и на осигуряването на здравословна вентилация на работната среда. Нещата започват да се забавят с настъпването на съня в безвъздушна среда. Консумирането на тежки, преработени и нездравословни храни също намалява ефективността на работата. Поради тази причина винаги трябва да се внимава да се консумират здравословни храни на работното място. 7. Трябва да се поддържа дистанция от социалните медии Докато обсъждаме ефективни работни техники, трябва да се вземат предвид и разсейващите фактори на социалните медии. Интересът към социалните медии по време на работа кара човек да загуби интерес към работата. Това е един от най-важните фактори, които причиняват разсейване на работното място. Когато няма достатъчно фокус върху работата, ефективността на работата намалява. Поради тази причина служителите трябва да действат съзнателно и да внимават да не гледат социалните медии през работно време. В същото време трябва да се внимава да се използват столове с лумбална опора, за да се работи ефективно. Благодарение на столовете с лумбална опора, главата и тялото остават изправени. Докато работи, служителят трябва да свие коремните си мускули и да осигури стабилизиране на кръста. Освен това човек не трябва да седи и да прави завещание дълго време. Той/тя трябва да се разхожда, като си прави редовни почивки. По време на тези почивки трябва да се правят упражнения за разтягане. Read the full article

[vasetovp]

Давай ѝ тениските си за да спи в тях.

Оставяй ѝ сладки бележки.

Целувай си я пред приятели.

Казвай ѝ, че е красива.

Гледай я в очите, когато ѝ говориш.

Прощавай ѝ. Всички сме хора и правим грешки.

Гледай я така, че да знае, че виждаш само нея. Нека чувства погледа ти.

Дръж я за ръката, не само когато когато сте навън или пред приятели.

Когато се ядоса и започне да псува, кажи ѝ, че я обичаш.

Оставяй я да заспива в ръцете ти.

Когато я ядосаш, извини ѝ се и я целуни.

Отвръщай ѝ като те закача.

Гледай любимият ѝ филм с нея.

Целувай ѝ челцето.

Давай ѝ света.

Пиши ѝ онези “безсмислени” романи, с които ѝ топлиш душичката.

Оставяй я да ти носи дрехите.

Когато е тъжна, бъди до нея. Милвай я и ѝ казвай колко е невероятна, защото все пак е твоето момиче.

Покажи ѝ, че е важна за теб.

Целувай я в дъжда.

А когато се влюбиш в нея, кажи ѝ.

[naeyomy]

Любовта е за тези, които си пасват. А не за тези, които се нагаждат да си паснат. Не бъркайте това, да намерите сродна душа, с това, да се опитате да изградите от някого такава. Не става. Знам от личен опит.

Л.Л.

Поезия Да изживея хиляди животи без да излизам от себе си Аглея

Приближих се прекалено близо, за да осъзная, че си твърде далеч..

Ще ти покажа Ада в мен…  Онзи ,пълен с чувства…  Ще ти покажа Живота в мен…  Пламнал от жарава…  Ще ти покажа Красотата в мен…  Създадена от други…  Ще ти покажа Страстта в мен…  Без наморник  броди…  Ще ти покажа Свободата в мен…  В която ще се влюбиш…  Ще ти покажа  Любовта в мен…  Онази която ще поискаш…  Опитомиш ли ме…  Ще избягам…

Alexa

Пресънувах те - в хиляди сънища, които ме будеха, и дълго не можех да спя. Препрочетох те - в многото стихове, които написах за теб. Преразгледах те - в планове, в блянове и в безкрайни албуми със спомени. Препознавах те - стряскащо, молещо; не веднъж, нито два… много повече. Пренаписвах те - в тъжните текстове на нашата музика… с бузукито. Премълчах те - безумно разпитвана от околните погледи шушнещи. Преосмислих те - в самота, сред компании, в чужди легла, в празни усмивки. Преживявах те - в спомени, в истини, в случки, в неслучки - на сила. И престорено те отрекох… Преживяхте те, но не те пре-обичах.

Пламена Троева

Сърдит си ми, когато замълча.  Но тайничко мечтаеш да прегърнеш  и мен, и тъжните ми дни,  и мислите ми, разпилени сред безкрая,  сълзите ми… ината ми дори,  и вечната ми нужда да мечтая.  Не ти се вярва, но в душата ти чета  не само всичко, дето искаш да ми кажеш…  Прочитам в нея толкова неща,  които ти не подозираш даже.  Прочитам в нея малкото момче,  което търси в мен едно момиче.  Мъжа прочитам, който ме зове.  Приятеля. Спасителя. И всичко…  Прочитам тайните ти страхове.  Ранимата ти обич препрочитам…  Не ти се вярва. Знам. Добре.  Но знаеш ли…ужасно те обичам!

caribiana

Отворил си вратата на сърцето ми  дори и да не искаш място в него  Там е малко прашно и разхвърляно  Нищо още не е подредено  Но ти ще се оправиш в хаоса  Владееш го, тъй както мислите ми  Прахта изтупай, прозореца- отваря се  Пусни да влезе слънцето във дните ми  По рафтовете ще намериш сънища  Позна ли се във тях? Усмихваш се  Във спомените ми по непознати пътища  разходи се. В онези шарените, има те.  Стъклениците ��и гледаш?  Събирах в тях сълзите си  от всички преживени огорчения,  И от болката събирах, вътре скрита е  Отронени въздишки в паяжини вплетени  Мечти, на цветни хвърчила рисувани  Разгледай всичко, не ме оставяй непрочетена  Отворил си вратата вече. Остани…

Крем

Ти си част от време едно,  в което аз все още обичах.  Все още горях с другите наравно.  Все още летях в облаците нависоко.  Все още бях момичето с мечтите,  не познаващо сълзите.  Все още не знаех какво е пропаст.  Сега вече знам, че е  дупка в гърдите  несвързваща вече  две души и два живота в едно.  Сега вече знам,  че можеш да оцелееш  след всеки и след всичко  стига да имаш себе си.  Ти си част от време едно,  което предаде ме  прекалено не възпитана  как да живея днес  след липсите,  след грешките.  След злото.  Прости, но е невъзможно  човек да не се срине  поне веднъж от него  в този живот.  Поне веднъж трябва да си долу  за да видиш, че имаш криле  да полетиш.

Душевни бележки

Преродих се във вятър. Да ме усещаш.  Ще бъда въздуха, който ще дишаш.  В топлите нощи, дъхът ми ще срещаш.  И полъха ми по теб ще обичаш.  Ще пресушавам до капка сълзите ти..  Изплакани за мен. Като спомен.  Ще съм онази тъга във очите ти..  И танца на листа. Отронен.  Ще ме усещаш, където да идеш.  Ще бъда топла въздушна вълна.  И дори да не може да видиш.  Ще ме почувстваш, отново с тъга.  Ще докосвам ръцете ти с нежност.  Ще те целувам с призрачна страст.  И в тази тиха небрежност..  Усетиш ли обич… Пак ще съм аз!

Красимира Попова

Ти знаеш ли… приличаш ми на дъжд… Пристигаш ненадейно и внезапно. И после си отиваш. Изведнъж. А аз оставам на прозореца. И те очаквам. Понякога се бъркам. Припознавам те във собствените си сълзи. Таванът ми е целият от облаци, а зад стъклата …там не вали. Изобщо не вали. Във мен капчуците не спират да те пеят. Далечен. Мой. Красив. Дъждовалежен… Ритмува с тебе всеки дъх сърцето ми. И спира за секундичка. От нежност.

Caribiana

И… днес заменям Седмото Небе  за къщичка в света на грешните.  И белите си ангелски криле  за малко обич. От човешката.

сaribiana

Аз не зная в какво съм добра,  нито как да изглеждам такава.  Мен светът ми рисува крила,  без да знам с какво заслужавам.  Нямам ангелски вид. Не мълча.  Пия вино сама и по тъмно.  Като капка пелин си горча  и на връх съм била, и на дъно.  Разпиляна съм, няма шега!  Не плета, нито шия гоблени…  Псувам яко-каква ти жена!  И се боря с куп чужди проблеми.  Да, живея и все  на педал.  Кой, какво и защо…не ми пука.  Не очаквам в замяна медал  и където ме удрят се пукам.  А ме удрят, повярвай, без жал.  Но забравям. Защо ли-не зная!  Помня всяко красиво начало,  а провалите, тях ги забравям.  Помня сенки и помня лица,  помня някой в тъма ме остави,  помня плач на жени и деца,  и лукавият как ме погали.  Ако искаш и ти ме помни  и помни, не държа, ако искаш…  Мен ми стигат шепа мечти,  и далеч… да те чувствам по-близък.

Ая

Тиха съм и тихо идвам. Не ми отваряй, аз сама ще вляза. Ще те целуна във очите ще надникна и ще оставя две усмивки на перваза. Ще бъда слънце и ще топля нежно, душата ти от ветрове обрулена. Ще бъда глас и шесто чувство. Вечност! …любов невиждана и никога нечувана. Докосване ще бъда. Миг. Начало. И тиха лудост, до безсилие ще водя. Крещящо “Искам те!” във женско тяло. Мълчанието. Тишината. И покоя. И буря ще съм в теб. Без тебе. Истинска! Усещане за луда безтегловност. Сега кажи, такава би ли искал и би ли пуснал на душата през прозореца!?

АЯ

Прощавай ми  на части  много бавно  по една мигла отронена върху лицето ми  по кичур от коса погалил дланите ти  по сричка и по дума  по въздишка  по едно докосване във тъмното когато спя  по спомен за погалване когато ни е нямало  прощавай ми докато идвам към теб  защото аз идвам и искам само да ме обичаш  и някак да съединим тишината разкъсана от  скърцащи химери за минало и бъдеще

а виж навън е сняг и толкова ми липсват в бялото  ръцете ти

нищо не е повече от днес  когато те обичам.

АНА  ЦАНКОВА

Прощавай ми  на части  много бавно  по една мигла отронена върху лицето ми  по кичур от коса погалил дланите ти  по сричка и по дума  по въздишка  по едно докосване във тъмното когато спя  по спомен за погалване когато ни е нямало  прощавай ми докато идвам към теб  защото аз идвам и искам само да ме обичаш  и някак да съединим тишината разкъсана от  скърцащи химери за минало и бъдеще

а виж навън е сняг и толкова ми липсват в бялото  ръцете ти

нищо не е повече от днес  когато те обичам.

АНА  ЦАНКОВА

ОЧАКВАНЕ

Не искам живота от приказка,  не обичам фалшиви принцеси,  все те търся красива и истинска  и се питам във нощи къде си.

Не желая дворци от илюзии  и да диря пантофка след бала,  искам обич - едничка и чувствена,  тук до мен мечта оживяла.

Не очаквам каляската впрегната,  да политнем с копнеж към звездите,  тази приказка вече дотегнала,  остаряла, предъвквана в дните.

Само искам къщурката спретната,  там на прага, когато привечер  ще ме срещнеш с усмивката трепетна,  с онзи пламък, от ласки облечен.

Да усещам божурени устните  и очите ти - звездна жарава,  глътка радост вкусил от дланите,  под луна, гдето с теб ме венчава.

Красимир Трифонов /sinoptic /

И така…  Приготвям чай. Жасмин и мед.  Ухае ми на нещо като тебе.  А след това рисувам ветрове,  които ми напомнят за ръцете ти.  Измивам чашите. Сапунено балонче  лети над мивката. Прилича на дъга.  А в него - твоят образ е затворен.  И аз го гледам. И мълча.  Разгръщам книгата. "Нищо особено".  Разплаквам се. И гледам през прозореца.  Подскачам от звъна на телефона.  Не беше ти. Не искам да говоря.  Ще гледам филм. Дано да се усмихна.  Но знам, че няма. Знам, че само ти  ме караш да съм истински щастлива.  Днес или филмите са глупави, или…  Замествам те със музика. Не ми е скучно.  Макар, че дните ми ужасно си приличат.  Когато съм заета, не те мисля…  В останалото време - те обичам.

caribiana

Не ги изричай всички тези думи, които в теб отдавна са умрели. Недей. Защото може да се влюбя. Да се изгубя пак, а не да се намеря. Мълчи. Не казвай нищо. Не остана дори и миг от някаква уж вечност. Бъди ми само шепот в гола рана. Завръщай се когато си далечен. Сега да помълчим. За много малко. Преди да ме прониже нещо вляво ще бързам да ти кажа, че е жалко да можеш да обичаш, а да бягаш. Не ги изричай думите. Не искам. Защото знам, от болка са родени. Сърцето в тебе силно ги е стиснало. Прости му обичта. Не му я вземай.

Elia Rei

По всичките ми сетива те пише… А този навик, да съм все без теб, тежи по клепките ми на разсъмване. По тялото ми плъзва плах копнеж в ръцете ти внезапно да се сбъдна. Да съблека страха си и с очи да кажа колко много си ми нужен. А устните ти просто да мълчат, до лудост влюбени в това събуждане. Но този навик , да съм все без теб… А всъщност страшно искам да те има. Ще нарисуваш ли със пръсти върху мен потрепващите нишки на незримото?

caribiana

Потъвам надълбоко в себе си.  Искам да се срещна с тъмнината, която мисли вместо мен.  Която говори от мое име.  Която се появява в моментите, когато съм несигурна.  Тръгвам бавно надолу.  Слизам.  Стълба по стълба.  Към същността си.  Връщам се в годините назад.  Имам нужда да слушам.  Да чуя.  Онези моменти, които съзнанието ми грижливо отхвърля.  И грижливо пази.  Тайните.  Страховете.  Подтиснатите желания.  Очакванията.  Като разхвърлена детска стая, в която всичко е живо.  Мракът е пълен с неизказани диалози.  С неизпълнени обещания.  С разочарования.  Гледам го в очите.  Потъвам надълбоко в себе си.  Интересно ми е да търся отговори.  Всеки от нас е пълен с лабиринти.  С неразгадани коридори.  С тъмни стаи.  С огледала.

На дъното някой плаче.

А сърцето ми припомня, че мястото ми е горе.  Любовта е небе…  Повдигам се на пръсти!

Яна Янкова

Не говори! Не искам да ги слушам,  онези приказки за любовта!  За мен това е, като дъжд след суша-  на всичко бих повярвала сега!  Не говори! Налей ми вино !  И нека тази нощ да помълчим !  Когато дойде утрото притихнало-  безмълвно нека да се разделим!  Не говори.! Болят ме всички думи.  Не искам да се нараня отново!  Мълча и аз, защото във гласа ми  ще чуеш силна жажда за любов .  Наздраве! Тихо! Ти не говори -  на него може да ме заприличаш!  Ела! Сега е време да мълчим .  Да залича със теб-едно обичане !

Д. Димитрова

Искам с някого да помълча,  да повярвам в спрелите му стъпки,  да усещам нечия душа  как до моята седи на пътя.  Да позъзнем тихо във нощта,  мълком да се наговорим.  С въгленче от есента  под луната да си стъкнем огън.  Искам с някого да помълча…..

Катя Бориславовa

А би могло…

Понеже все не мога да се събера,  на мене ми е лесно да се разпилявам.  Събирам си парченца тишина,  а в огледалото ми все е празно.

Лепя криле на голия си гръб,  с които никога не стигам до небето.  Светулките в очите ми мълчат,  но все е светло с тях…и все е светло.

От думите ми никнат многоточия  и бързо се разлистват ветрове.  Аз съм случайна и съвсем нарочна.  Но никой не остава тук, до мен.

Навярно само този, който ме измисли  ще се научи да разбира моя свят.  Ще ме превърне във вълшебна приказка  и най-накрая ще повярвам в любовта.

И ще се скрия в него. Разпиляна,  нецяла, плаха, с купища сълзи.  А той ще ме целуне. Ще остане.  И всичките ми грешки ще прости…

caribiana

Не съм съвършена, не ща и да бъда, за някой съм прошка, за друг съм присъда, ръцете ми дават - но не могат да вземат, сърцето ми - тайна е, а сълзите превземат ме.

Не съм прозаична, не ща и да бъда, за Бог съм усмивка, а дяволът служи ми, провиждам незримото, душата си давам и късчета истини на слепи раздавам.

На вкус съм горчива, а сладост оставям, приятел във нужда - до гроб не предавам, следите след мен ще оставят пътека, за всеки изгубил се - до последно ще светя.

Цвети

Простих ти всичко, всичко: очакването в сребърните нощи, пропадането в дъното, до ниското, мечтите, скълцани със остър нож. Простих ти хладината на сърцето, по ризата ти чуждото червило, лъжите, самотата на кафето ми и зная не е слабост, а е сила. Понякога ми липсва обичта ти, цветята, свещите на празник и сякаш ляга мъка на гръдта ми, а в мен е тихо и ужасно празно. Тогава пускам наша песен и в стаята танцувам сам, сама. Прегръщам зими, пролети и есени, в които беше с мене любовта. Прощавам ти отново всичко, но да забравя някак си не мога и вече май че сме на чисто, ала боли от думичката „ Сбогом!”

Ивелина Радионова

Заедно" опитвам думата с език въртя я между устните си закачам ръбчетата ѝ със зъби още не мога да ѝ свикна още ме сепва от време на време още ѝ слагам понякога въпрос ("заедно?) "заедно." Трудно ми е съвсем да ѝ вярвям не, че ти нямам доверие просто е твърде хубаво за да е истина

ЛОЛА

Как искам да прегърна себе си! и раните ми да изчезнат… Да се изтрият всички белези, терзанията безполезни… Горчилката, с години сбирана да изтече докрай безпаметно. Какво, че все съм неразбирана! Сърцето ми, че не е каменно… Душата ми, че не е вързана, а стрелната е в Неизвестното… Със други пътища съм свързана, не ме интересува лесното. Не следвам дирята изтъркана, от тръните боли, но свиквам… Какво, че ви изглеждам сбъркана и присмеха ви предизвиквам? Не мога сдържано-престорена да бъда, за да се харесам. В Небето пуснала съм корени, не ме разпитвайте къде съм!

Милена Белчева

МОЕТО ВРЕМЕ, МОИТЕ ПРАВИЛА  Когато всеки те дърпа,  искайки вниманието ти;  когато точно твоят съвет им е важен  точно сега;  когато те викат "спешно",  защото "не могат"да свършат нещо  без теб;  когато очакват да си на телефона  повече време от колкото можеш да отделиш;  когато настояват да се видят с теб,  без да те питат ти дали можеш…  Спри.  Точно тогава спри.  И си кажи  и им кажи.  "Не мога,  защото и аз съм важна.  Моите нужди  са на първо място в моя живот.  Моето време  разпределям първо за себе си.  То е важно.  Аз съм важна.  Ако не цениш времето ми,  не цениш и мен."  Времето е нещо,  което не можем да си върнем обратно.  Когато искаш моето,  то е безценно,  щом не мога да си го върна  и е мое абсолютно право  да реша дали да ти подаря  част от него или не.  Претенции можеш да имаш  само към своето собствено.

p.s. Онзи, който не цени своето лично време,  не оценява и чуждото такова.

Николета Иванова

Ако само можех да те заведа в моя свят,дори ако можех само да ти го обясня,щеше да разбереш,че дори и в най-мрачните ми и безлунни нощи, се виждат звезди, а в най-ярките ми утрини,дори мъглата хвърля плътна сянка… но аз съм точно там… там…плахо откривайки новости в себе си и вълшебства във всяко кътче от света…

#Youtube

[yoanaborisova]

Първи сблъсък с комикс сюжет!

– март, 2023 г. –

Йоана ви приветства! 

Ами, ето, че днес ще ви говоря за комиксов сюжет и как се сблъсках и с тази задача. Всичко започна с един пост във Фейсбук и това, че [инфо, което не мога да споделя] си търсят сценаристи и художници за новите броеве. И просто така, без големи очаквания, сглобих един нов текстов файл с основната идея за комикса си, включващ pitch (с няколко изречения за какво е историята), синопсис и главната идея. И се оказа, че да пишеш сюжет за комикс не е като да сглобиш сюжет за обикновена история като разказ или новела, че да не говорим и за роман.

Та, за да не ви отегча, ето основните точки в тази статия:

Идеята за комикса ми – откъде, как и накъде;

Работният файл – що за чудо? Ресурси;

За какво не бях подготвена.

Снимка: източник

Идеята за комикса ми – откъде, как и накъде?

Естествено, към момента не мога да споделям каквото и да било по-конкретно. Лично моята сюжетна идея е доста стара и я имам разработена (поне в начален стадий) още от времето, когато бях в гимназията. Дори тогава знаех, че това е комиксов сюжет, ала рисувателните ми умения не са за подобен вид творба. И така, тази история, както се казва, замря на дъното на чекмеджето и остана там за мноого години. Не ѝ беше дошло времето просто.

Та, виждайки възможност за изява се почудих какво да пратя, тъй като всичките ми по-къси истории и разкази бяха вече включени в сборника „Огледалото“ (в съавторство с Иван Тодоров и към момента под редакция) и изпратени към конкурса на АРС и Scribens за дебютен роман. Ами сега? Нямах никакво време да развивам нещо ново. Обаче отникъде, сякаш спала зимен сън, онази забравена история изскочи в съзнанието ми.

Честно казано гимназиалните ми писания помогнаха дотолкова, колкото да си спомня за какво иде реч, но не и като нещо стойностно, върху което да стъпя. [все пак са гимназиални писания на една тинейджърка...] Припомних си основната идея, редактирах, сглобих гореспоменатия файл набързо и го пуснах. Та, готов написан сюжет реално нямах, а само основни опорни точки.

И с времето забравих, че съм изпратила изобщо такова нещо. Затова имейлът с поздравления, който получих, крайно ме изненада. Още повече и мотивира. Казаха, че ми търсят художник! На мен, която само съм си мечтала за такава колаборация! Оказах се напълно неподготвена за подобно нещо, но се заех с разписването на сюжета, защото все пак ни трябва основа, нали така?

Имах ограничение на страниците – 12 общо. И това беше проблем, защото като писател, който обича да разтяга локуми, да пише за чувства и детайли, това са много малко страници. Още повече: как, да му се не види, да сглобя сцените според илюстрациите!? Въобще нямах представа как ще изглеждат визуално и се уповавах на идеята да бъда кратка, защото знам и по себе си – много текст не върви да има в комикс. Трябва действие. Показвай, а не разказвай. Особено в комикс!

Работният файл – що за чудо? Ресурси

След като нахвърлях думите, трябваше да ги подредя. Не обичам да пиша разхвърляно, затова потърсих в нета някакви примерни файлове, да видя как го правят хората. Попаднах на няколко полезни статии, но най-много заимствах от тази (линк). Тук ми хареса как са подредени отделните елементи във файла – личи си кой епизод е, коя страница, панелите, репликите – всичко.

И така изградих и собствения си бийтплан. А какво е бийтплан? И аз наскоро разбрах.

Бийтплан (beat plan; beat-to-beat) е грубо структурирана рамка с по-важните моменти от сюжета, върху които в последствие ще се изгради всичко останало. Те спомагат и на художника да добие представа за това как ще работи и с какво се сблъсква.

Сметнах, че аз ще напиша всичко наведнъж и започнах страница по страница да описвам какво се случва.

В работния файл добавих отделно разписки на по-важните неща като характеристики на героите, отделните локации, предмети и т.н. преди самия сюжет. Поставях бележки относно илюстрациите, както и мои размисли, за които не съм сигурна как точно ще се развият, но сметнах за важно да присъстват като допълнение на цялостния * aesthetic *.

В крайна сметка, всеки го прави така, както му е най-удобно за работа.

За какво не бях подготвена

Като се отделим от цялото комикс преживяване, изграждането и писането на сюжет е като за всяка друга история. Но някои неща не ги бях предвидила.

Детайлите бяха едното от тях.

Окей, аз виждам историята в главата си. Ала останалите – не. И разбрах това, когато водих първия разговор с художника на историята ми, който започна да ме пита за детайли по дрехите на героите, предметите, локациите… и аз не бях сигурна в тях.

Да, докато пиша сюжета, виждам къде се случва всичко, виждам какво правят персонажите и как изглеждат, ала в бийтплана има само основни опорни точки за действието и оскъдно количество описания.

Е, поправих се като седнах и налях всичко, което беше в главата ми, в работния файл. Всеки детайл е важен и ми се наложи да променя някои характеристики, които поначало предполагах, че са яки.

Не бях подготвена за сложността.

Как да кажеш всичко с тези едва 12 страници? Предполагам, че именно с детайлите – физиономии, аксесоари, дрехи.. Любимо ми е чрез природата. Настроението е мраковно и предвещаващо зло – тъмни нюанси, мъгла. Или пък всичко е наред – красива полянка с пеперуди. Минало е време в историята? Защо да го пишем с думи, когато можем да покажем, че слънцето вече залязва след цял ден приключения? И такива ми ти работи.

Все още се уча и вероятно постоянно ще се уча с времето, но определено вече съм влюбена не само в комиксите като четиво, но и като творец.

Ако този тип постове ви е интересен или имате конкретни въпроси, ще се радвам да ги чуя! Можете да ме откриете в Wattpad & Facebook. 

Оставям ви с един тийзър:

IG: @ dannypavlov_art (link)

До скоро, любознайковци, бъдете вдъхновени!

– Йоана Б.

#бъдиписател #творческо писане #комикси #сюжет #писател #литература #разказ #проза #писателски съвет

[onyv]

DESIGN INNOVATION/////////////WEEK 14////////////// (IoT) THE INTERNET OF THINGS

Instructions and Tasks

За бързия темп на технологичните пазари, за най-новите тенденции и техните обществени въздействия, които трябва да бъдат постоянно наблюдавани от популяризаторите на иновациите и мениджърите. Tрябва да има :

яснота за потенциала на Интернет на нещата (IoT);

разбиране за важността за up to date с технологичните промени.

Иновациите в дизайна не са изолиран процес, при който резултатите се постигат в определен момент и остават непроменени завинаги. Вместо това, иновацията е непрекъснато усилие за поддържане на пазарните промени. Благодарение на този динамичен процес се роди мантрата „Иновирай или умри“, която се прилага за всякакъв вид организация. Тази необходимост от извършване на пазарна бдителност, адаптиране и непрекъснати иновации придобива все по-голямо измерение през последните няколко десетилетия поради нарастващата скорост на технологичния напредък. Технологичният свят се иновира и променя по-бързо от всякога, както можете да видите в тази графика на еволюцията на технологиите във времето. Този бърз темп на технологичен напредък впоследствие засяга и трансформира обществото по много начини, от начина, по който общуваме, работим, взаимодействаме, спортуваме, ядем и се справяме с ежедневните дейности. От преобладаващо взаимодействие между хора, ние се преместихме на нова сцена на взаимодействия между хора и компютри, а напоследък разработваме взаимодействия между компютър и компютър, където физическият свят може лесно да взаимодейства без постоянна човешка намеса или присъствие. Една от основните технологични тенденции, която революционизира света, се нарича IoT, което означава Интернет на нещата. С тази нова технологична тенденция ежедневните неща като автомобили, домакински уреди, дрехи и цели къщи вече могат да усещат, комуникират и взаимодействат с други неща. По този начин вече можем не само да сме постоянно свързани с всички, но и с всичко, тъй като физическият свят също е свързан с интернет или поне можем да водим разговор с нещата наоколо.

Приложенията за интернет на нещата са безброй. Този тип технология може да се използва за оптимизиране на ресурсите, като енергийна или водна ефективност, или дори за подобряване на наблюдението и подпомагането на здравето. Интернет на нещата използва и генерира невероятно количество данни, което е универсалният език на нещата. И тези данни могат да се използват за много цели, различни от директното приложение, което ги генерира. Като примери за интернет на нещата можем да посочим хладилника Samsung “Family Hub” с HD екран, който позволява на потребителите да използват телефона си, за да публикуват съдържание, да използват календар, да закачат снимки и да пишат бележки. Освен това те могат да погледнат вътре в хладилника си по всяко време с помощта на камери, които са вградени в самия хладилник и да използват хладилника директно, за да пазаруват онлайн, да управляват рецепти и да съставят и сравняват списъци за пазаруване. Fitbit One проследява стъпките ви, изкачените етажи, изгорените калории и качеството на съня. Устройството също така безжично се синхронизира с компютри и смартфони, за да предава данните ви за фитнес в разбираеми диаграми, за да следи напредъка ви. Друг пример е Amazon Echo, който работи чрез гласовия си асистент Alexa, с който потребителите могат да говорят, за да изпълняват различни функции, а именно възпроизвеждане на музика, предоставяне на прогноза за времето, получаване на спортни резултати, обаждане на Uber и др. В допълнение към тези примери, много други възможности за усещане и свързване на физически стоки все още се изследват и тестват. Тези примери повишават нашата осведоменост за силата на събирането, предаването и преобразуването на данни, както и за промените и новите възможности в използваемостта на продуктите, които сега трябва да се изучават в напълно нова перспектива. Това е основно знание за тези, които работят в областта на иновациите, които трябва да вземат предвид тези тенденции при ежедневните усилия за иновации. Моля, гледайте и прочетете всички налични ресурси за тази седмица и използвайте информацията от тази седмица, за да обмислите възможни начини за подобряване или коригиране на вашия новаторски продукт, услуга или бизнес модел. Трябва да направите това, като го свържете с физически неща, с интернет или чрез използване, създаване или конвертиране на данни. Можете да споделите идеите си с класа и в дискусионния форум.

.

(!!!)LEARNING ACTIVITIES

Използвайте информацията от тази седмица, за да обмислите начини за подобряване или коригиране на вашия новаторски продукт, услуга или бизнес модел, като го свържете с физически стоки, с интернет или чрез използване, създаване или конвертиране на данни.

#Youtube #designinnovation #MA #design

[magdalenagigova]

Наум Шопов в „Личен разговор“- Книгата&Филмът

Наум Шопов в „Личен разговор“- Книгата&Филмът           На 18.05 (сряда) от 18.30 ч. в Общински културен институт „Красно село“, зала N1 журналистът Георги Тошев ще представи биографичното издание „Личен разговор. Бележки от един живот“, посветено на актьора Наум Шопов и филмът „Личен разговор“ (45 минути), който запечатва последните години от живота му. Макар и черно-бяла като полиграфия,…

View On WordPress

#"Личен разговор" #Георги Тошев #Наум Шопов

[my-poetic-soul]

Искаше да направиш от мен силен човек. Сега не допускам никого до себе си. Сбъркал си рецептата.

#quotes #мисли #бележки #cold #thoughts

[elinorvbg]

Разни впечатления от "The Case Study of Vanitas/Vanitas no Carte" (3-та част) - Смисълът на заглавието

Помня, че когато за пръв път попаднах на „The Case Study of Vanitas”, онова, което ми привлече вниманието, беше заглавието. Думите „Case Study“ са виновни за това. Веднага в мен звънна камбанката: „Внимание! Психологическа история на хоризонта!“ И да, всъщност се оказа вярно. Мангата наистина спадаше към този жанр.

Защо ли? Ами, много просто. „Кейс стъди“ или познат още по нашенски като „Метод на конкретните ситуации“, е термин от науката (често се споменава в психологията). Представлява анализ или проучване на някаква конкретна социална структура или отделен случай, инцидент, както и обстоятелствата и причините около тях.

И така се захванах да чета тази творба. Обаче, оказа се, че дори след петдесет и няколко глави, все още не разбирам напълно заглавието. Самата фраза „The Case Study of Vanitas” има двойно значение. Може да означава: Разследването на случая „Ванитас“, или разследване на някакъв случай, което е предприето от самия Ванитас.

Разбира се, може да се тълкува по този начин, ако се има предвид само заглавието от английския превод. Оригиналното японско заглавие „ヴァニタスの手記“ може да се преведе като „Мемоарът на Ванитас“, „Мемоар за Ванитас“, „Бележки относно Ванитас“. Тук също има двоен смисъл. Дали става дума за разучаване на Книгата на Ванитас или на самия персонаж Ванитас?

(Не ме бива в японския.)

#български пост #манга #the case study of vanitas

[alt3rn8-knowl3dg3]

Сънят на великия диктатор

***

– Генерале, ние повече не контролираме ситуацията!

– Какво се е случило?

– Нашите граждани се променят…

– Това е невъзможно!

– Наистина е така! Започнали са да се усмихват.

– Може би са се побъркали от безнадежност?

– Съвсем не! Просто са станали по- щастливи!

– А какво става със средствата за масова информация? Та там има само лоши новини?!

– Да! По- лошо не би и могло!

– Въпреки това, хората имат добро настроение?

– Постепенно се повишава.

– А войната?

– Говорим за нея както можем.

– А цените?

– Постоянно ги вдигаме.

– Заплатата?

– Минимална.

– И какво? Хората се усмихват?

– Представете си!

– Невероятно!

– Не стига това, а започват и да правят нещо!

– Какво?

Възникна неловка пауза. Докладващият пристъпи от крак на крак. Беше объркан.

– Помагат си един на друг.

– Каквоо??? Те какво, повече не се ли мразят един друг? Къде е завистта?

– Да, престанаха да си завиждат…

– А вие пуснахте ли на пазара нови електронни играчки?

– Да, но никой не ги купува… Хората престанаха да вземат кредити!

Отново неловка пауза. Ситуацията действително се приближава до критична.

– Може би, да намалим заплатата?

– Преди помагаше.

– Или да изпратим всички на война?

– Също е вариант.

– Нека всички да напишат бележки. Отчет за всяка своя крачка!

– Пишат, че са щастливи…

– Какво става тук?

Дойде втори докладващ.

– Сър, губим хората. Започнаха да се усмихват направо пред очите ни. Тяхното добро настроение заразява останалите и влияе пагубно на общото състояние на държавата.

– Какви са последствията?

– Повишава се работоспособността. Хората откриват в себе си скрити способности.

– Например?

– Самостоятелност.

– Какво?

– Повече не се надяват на държавата…

– Какво? Повече не обвиняват държавата за бедите си?

– Те не мислят повече за това.

– Какво още се случва? Докладвай всичко, без да увърташ.

– В нашият район са се появили подозрителни признаци на осъзнатост. Хората започнаха да се обединяват и заедно да създават нещо ново.

– Отново ново?!- юмрукът с трясък се стовари на масата.- А сивото старо?! То е толкова прекрасно!

– Сивото старо не е популярно.

Влезе трети докладващ.

– Имаме проблеми, сър.

– Какво, кучетата ли заговориха?

– Почти. Хората живеят здравословно.

– О- о- о…

– Също, започнаха да се хранят с повече здравословна храна.

– Нима е останала натурална храна? Помолих да обърнете особено внимание на това.

– Не можем да проследим всичко, сър.

– Какво още?

– Децата спряха да ходят в нашите училища.

– О- о- о… Кой ги учи сега?

– Те сами. По някаква причина си представят, че са творци.

Настъпи пауза. Дойде секретарката и донесе салата. Когато тя излезе, лидерът си върна дар- словото:

– Трябва да увеличим количеството цигари.

– Никой не ги пуши.

– Защо?

– Вече не е модерно.

– Как така?

– Всички са се заели с творчество.

– Без цигари, с творчество? А алкохола?

– Вече не пият. Предпочитат водата.

– Така- така.

Захрупаха зелето. Лидерът равномерно дъвчеше прясната салата.

– Как тогава ще ги управляваме?

– Това вече е невъзможно, господене! Повече няма омраза, завист. Престанаха да ненавиждат дори нас! В тези условия сме безпомощни!

Великият диктатор рязко отвори очи. „Какъв сън!“- помисли той. „Колко хубаво, че такова нещо не може да се случи! Та за човека е свойствено да мрази, завижда и да разрушава себе си. Значи, засега хората са под мой контрол!“

Денис Сафрон,

[mrpaulmulder]

В неделя, 9 октомври 2022 г. се навършват 5 години и 3 месеца, откакто Ники беше отвлечен в София, България. Днес съм 100% отчуждена от Ники, нямам контакт и не получавам новини за неговото благополучие. Родителското отчуждение е малтретиране на деца (https://www.psychologytoday.com/us/blog/enlightened-living/202208/why-parental-alienation-is-form-domestic-abuse?utm_source=FacebookPost&utm_medium=FBPost&utm_campaign=FBPost&fbclid=IwAR3fm6LhR- xod8hREhOSNGUQjvlqiKzX5kZf2IwijQjIO3km0gYj7UBiKz4).

Бележки от дневника ми казват, че съм се върнал в България за друго съдебно дело. За това конкретно явяване в съда работих с моите адвокати, за да видим дали можем да доведем Au Pair на Ники в България като свидетел. В клетвените декларации пред съда майката на Ники се позовава на сериозен риск от нараняване, ако Ники бъде върнат в Южна Африка и аз работя върху планини от статистически данни за престъпността в Южна Африка, за да се опитам да се защитя срещу този аргумент... Имам и Образователна за деца Докладът на съдебната медицина на психолога, преведен на български за представяне пред съда, както констатира, е много показателен...само този превод ми струва 920,00 EUR или 16 200,00 ZAR

Привикан съм на разпит в криминално производство в Окръжно управление-Софийска дирекция на вътрешните работи (ДП означава досъдебно производство) в България, явно са ми повдигнати обвинения, които тепърва ще разбирам за какво... .няма да е първият път, когато срещу мен са повдигнати фалшиви обвинения по този въпрос.

#Съберетеникиитатко,  #родителскоотчуждение, #душевноздраве, #София, #България, #Лондонскимаратон, #маратон

[vprki]

Лилия Топузова: „Съседите“ е проект отвъд мълчанието за лагерите

 „Това е нашето поколение – живеем в един друг свят, където имаме и възможност, но и нашата нагласа вече е да се чувстваме граждани на света. Тя от години е такава и това е, което дава надежда на проекта ни.“ Каза за „въпреки.com” проф. Лилия Топузова, една от тримата автори на проекта “Съседите“ заедно с Джулиан Шехирян и Красимира Буцева, с който България ще участва на 60-ото издание на Венецианското биенале по изкуствата (20 април -  24 ноември 2024).

Куратор на проекта е Васил Владимиров, а Лилия продължава: „От 21 години работя по темата на проекта. Тя се превърна в тема на живота ми: документален филм, докторска дисертация и след това научна кариера. Сега е проектът. Никога не съм мислила, че това ще бъде пътят ми.“

Лилия Топузова е професор по история в Университета на Торонто (University of Toronto).  Учен и режисьор, чиято работа е разположена между историята и паметта, особено във връзка с политическото насилие, мълчанието и травмата.

От ляво на дясно: Красимира Буцева, Васил Владимиров, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова

Срещата ни с нея е в новото ателие, където творческият екип вече работи по проекта, за да го доизгради и представи в експозиционното пространство Зала „Тициан“ (Sala Tiziano) в Centro Culturale Don Orione Artigianelli, близо до Моста на Академията във Венеция. И четиримата гледат на пространството на ателието, разположено в промишлени складове не просто като на работно място, а като на творческа лаборатория. Щастливи са, че в него има повече светлина и гледат отвисоко на софийския пейзаж с изгле�� към Витоша. За сътворяването и доразвиваното на проекта ще разказваме по-подробно в следващи текстове.

С Лилия отиваме в близкото заведение, където обикновено отиват да похапнат на бързо. Всъщност, с Лилия се запознахме заедно с режисьорката Анна Петкова (1944-2022) преди 21 години в офиса на продуцентска компания Агитпроп. Бяха ни поканили, за да гледат нейния филм, на който съм съсценарист за комунистическите лагери „Обвинението” от дилогията „Присъдата” („Вината” и „Обвинението”). Беше пак март 2003 година, защото си спомням, че с Ани Петкова отидохме след една прожекция от София Филм Фест.

„Ние тогава се видяхме с вас и гледахме откъси от филми. Имам много ранни бележки по тази тема от разговора си с вас и с Анна Петкова в студиото на „Агитпроп“, което беше на „Будапеща“. Току що бях пристигнала от Лондон, започнахме ранни разговори – вие и Анна ми дадохте много ценен, смислен съвет тогава – какво мога да очаквам, как мога да бъда приета и т.н. След тази моя първа ранна работа завърших филма заедно с Андрей и с „Агитпроп“ („Проблемът с комарите и други истории“ (2007). Сценарист Лилия Топузова, режисьор Андрей Паунов, продуцент Мартичка Божилова, Агитпроп) . Аз живях в Белене общо около 1 година. След тази моя работа на терен с репресираните влязох в архива, още преди да бъде разсекретен. Постепенно започнах да навлизам в различните ъгли на тази история – на терен с очевидци; в архива – с институционалния разказ, с който винаги трябва да внимаваме, защото това е разказът на институциите, които са репресивни: на бившата Държавна сигурност, на Министерството на вътрешните работи, след това – на Държавния архив. Работейки с оцелели, получих много от техните лични архиви. Те ми дадоха ненаписаните си спомени, самиздатите си, всякакви малки неща от тяхната лична памет. Започнах да работя с тях. Аз съм школувана и работя в Северна Америка, влязох в архива на ЦРУ, в архива на Британските външни сили (Foreign Office, Британското разузнаване, МИ 6) и в архива на радио „Свободна Европа“, който тогава беше в Унгария, в „Отворено общество“.“ Припомня си първите години на изследователската си работа Лилия Топузова, която продължава и до днес. За нея както и за по-младите ѝ колеги от екипа изследването и разказът по темата за комунистическите лагери е повече от кауза.

Васил Владимиров и Лилия Топузова

„От години моята изследователска работа не е само дисертация, а книга. Дисертацията е отпреди доста години (аз съм вече доцент доктор в Университета). Книгата е на английски, казва се On Silence in the History L of the Bulgarian Gulag. Много съм си мислила как да преведа – за silencing и silence, има две много хубави думи на български. Едната е безмълвие, другата е мълчание. И това е един вид прекъсване на безмълвието, на мълчанието. Както аз го наричам на английски act of insilencing, т.е. един жест да отидем отвъд мълчанието за историята, за паметта, за българския ГУЛАГ. Това е самата книга. Преди тя да излезе имам много публикации в различни форми – научни, литературни есета, които предлагат различни части от историята. Тук е примерно една академична публикация (показва я на лаптопа си), която спечели една от големите награди в постсоциалистическите научни изследвания. Тя е за Юлия Ръжгева (една от зловещите надзирателки в концлагера в Ловеч, която е заснета във филма на Анна Петкова, благодарение на военния прокурор Лилко Йоцов, който я привика за снимките тогава с призовка – б.а.) и за ранната ми работа с надзиратели, по принцип с извършителите на насилието. Моята ранна етнографска работа беше с тях.“ Разказва Лилия Топузова с много вълнение, връщайки се в различни периоди от десетилетното си изследване и последвалите публикации. А малко преди да пристигне в София е изнесла лекция в Кингстън Колидж в Лондон за проекта „Съседите“.

Заедно коментираме, всеки по своя път в годините, работата си, свързана с темата и това, че все още историята не е разказана докрай, не е преживяна травмата. Лилия Топузова има наблюдения върху процеса вече десетилетия и знае и е проучила много детайли от „мълчанието“ или по-точно прикриването от страна на държавните институции.

Един от експонатите в инсталацията - стара шевна машина, която бродира панделка-лента с подписа и печата на зам.министъра на МВР Мирчо Спасов, един от идеолозите на лагерите с напътствия за изтезанията към жените. В средата е "хляб" с камъчета от кариерите в лагера Ловеч и от бреговете край Белене...

„Ние започваме историята на инсталацията. Интуитивно като историк е да започнем с отварянето на лагерите 1945 година, с първата наредба-закон. Във филма вие използвате наредбата-закон, и Атанас Киряков прави същото, и Христо Христов прави същото, и моят колега Борислав Скочев прави същото, Даниела Колева… Ние сме малцина, които работим, но работим сериозно по темата от години. За мене това е логично чисто хронологически, исторически, но не е лоялно за самата история. Защото какво се случва? 1990 г., когато излизат първите спомени, когато за първи път се чува и се говори публично, се случват две неща. Естествено, това е един разрез от българското общество, една травма, която е очевидна, става ясно веднага. В този момент Министерството на вътрешните работи създава комисия, оглавена от генерал Атанас Семерджиев (1924-2015), наричат я Комисията срещу извращенията. 11 от членовете на комисията са от МВР, другите 11 са репресирани хора и общественици. Това е една от първите комисии. Една от първите комисии на Истината. Те започват по един смислен начин да се опитват да разберат какво се е случвало.

Обаче по-малко от месец преди да се създаде въпросната комисия, те създават една друга тяхна вътрешна комисия, пак оглавявана от Семерджиев, имам записани кои 4 или 5 от членовете ѝ са и в т.нар. Комисия за истината. И преди да седнем да говорим, да мислим за истината, те прочистват архива. Естествено, не знаем какво то��но е прочистено, но знаем, че всякакви свидетелства за лагерите са приоритет. Защо? Защото не са си свършили работата по идеален начин. той казва директно – имаме този транскрипт, който е останал – „Споменът за Белене да изчезне. Да не остане нищо“. След това тези от нас, които работим близко с архива, виждаме как се случва това. Тръгваме да търсим информация, доклади, списъци – те липсват! Когато са прочистени 40 процента от архива на репресивната институция, ние сме поставени пред мълчание. И аз започвам историята на лагерите с опита тя да се заличи. За мен този опит е важен, институционален, умишлен опит – да няма следа.“ Коментира Лилия Топузова основната трудност в работата си.

Припомних ѝ, че когато нас ни допуснаха лятото на 1990 година в архива на ЦК на БКП в тогавашния Партиен дом, сега Народно събрание попаднахме на документи от 1959-1962 година, дешифрирани май 1990…Имаше параф „Да не се дешифрира никога стенографския запис“. Освен това, те не бяха стенографирани от стенографка-служителка, каквито имаше с името им, а от тогавашния шеф на Организационния отдел на ЦК на БКП Георги Владиков…

Красимира Буцева и Васил Владимиров

Лилия Топузова продължава в този контекст за работата на екипа: „Всъщност, имаме свидетелства, но те не са пълни. И сега, когато работя с Джулиан (Шехирян) и с Краси (Буцева), за мен беше важно да се установи в научен аспект това, което се е случило. Не е само фактология, която да се изведе на бял път, а да се публикува и това да влезе в научния канон, което винаги е било моята цел и това е моята научна работа. Но също и по някакъв начин да се предаде преживяното –  академичният, научният език е важен, но той не може да предаде преживяното. И тъй като работя и като режисьор, и като документалист, работата ми с Красимира и с Джулиан беше работа, с която искахме да предадем преживяното от самите хора. Пресъздавайки апартаментите, където са правени мнозинството от моите и на Красимира интервюта, пресъздавайки как споменът, наистина,  съществува фрагментирано, както и самите разкази са фрагментирани, ние стоим много близо до формата на това как съществува миналото и как то постепенно изчезва.

Това беше идеята – да излезем, да вземем това, което теоретичната, научната рамка – тя е в дълбочината на нашия проект, но езикът, с който ние го изразяваме вече тримата заедно, е съвсем друг.“

В този контекст се връщам във времето, когато в Съдебната палата Анна Петкова разговаря с Юлия Ръжгева, епизод във филма на режисьорката, който години по-късно предоставихме колегиално да присъства в „Проблемът с комарите и други истории“.

„Когато две години по-късно направих интервю с Ръжгева, 20 дни след това тя се самоуби. Тя вече беше друг човек. Този опит, който Анна и ти сте имали с нея… Когато аз се запознах с нея, тя вече беше на края на живота си. В много напреднал Паркинсон и с някакво друго съзнание за това, което всъщност е било. Спомням си много добре думите на Анна тогава.“ Споделя Лилия като подчертава, че това е травма, която е обществена травма, тя е на нашето общество. И ние някак си сме свързани с нея – тя е тежка, тя боли, но тя ни свързва. И ето, ние сме заедно пак, почти 21 години по-късно…

 Питам Лилия Топузова, както преди в разговора с Джулиан Шехирян как са се събрали тримата за съвместната си екипна работа години преди да поемат заедно към проекта „Съседите“.

Джулиан Шехирян и Лилия Топузова

„Аз режисирам филми, пиша сценарии, самата работя изключително много с визуалното и с имиджа – той е изначален за мен. За мен винаги играта е между думите и как да са репрезентирани – въпреки че има и научен аспект, не виждам работата си само като научна. Джулиан се свърза с мен, след като беше гледал филма „Проблемът с комарите и други истории“ и беше чел моя статия за Ловешкия лагер. Току що започваше дейности по програма Фулбрайт в България и ми написа имейл. Аз му отговорих. Срещнахме се по скайп, имахме един много вълнуващ разговор и веднага видяхме, че сме много свързани с начина, по който мислим за миналото, за това как то може да бъде представено, с какъв език. Той е много интердисциплинарен, аз съм много интердисциплинарна и започнахме работа по инсталацията, може би няколко месеца след като се видяхме онлайн. Написах тогава литературен текст, той излезе по-късно. Писах на Джулиан как изглежда по някакъв начин разрезът между това, което намираме написано в архива, и това, което чуваме в разговорите с репресираните, какво означава. Ето това е материалът, който се казва „Стаите, в които съм“ (показва го на лаптопа си). В този текст аз работя с това, което чуваме в стаите, и с това, което съществува в досиетата. И този разрез в ранните ми разговори с него беше много важен. Ето пример: в стаята някой  казва, че тогава косата му е била прекалено дълга, а в досието пише „криминално проявен“. Някой, който разказва виц, тук е „анархист“, „хулиган“. „Враг на народа“ някой, който се е молил на Аллах. И така нататък. Тази съпоставка - с Джулиан започнахме много рано да мислим как да изразим това, по какъв начин да изразим очевидното. Какво се случва, когато се излиза извън текста. Работим също и с фотографиите, със снимки на млади хора, които са изпратени без съд и присъда в Ловеч и в Белене, никой няма присъда, в обект 2. Отрано започнахме да работим с този разрез и как той да бъде изразен.

От изложбата „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в СГХГ, 2022

След това моят колега Борислав Скочев беше казал на Красимира (Буцева) за моята работа и тя ми написа имейл. По същия начин и с нея започнахме да си пишем. В един момент Джулиан и аз бяхме говорили с Красимир Илиев, който беше наш куратор в СГХГ за изложбата. И Краси стана част от нашия екип – решихме, че имаме много еднакъв подход към миналото. (две изложби през 2022 в София - в СГХГ озаглавена  „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“  и паралелно в тяхното творческо ателие студио The Neighbours  на ул. „Бенковски“ с куратор Весела Ножарова – б.а.). Обедини ни желанието да излезем от нашите специфични дисциплини, да не си говорим само с наши колеги или само един с друг. Как това може да бъде един по-голям проект – моята теория винаги е била, че тук става въпрос за колективна травма, травма между поколенията.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 2022

Не е отговорност на репресираните и на техните семейства да поемат тази рана сами. Ако ние някога като общество ще се справим с нея, то е, защото ние трябва КОЛЕКТИВНО да се справим с нея. Това означава, че трябва да работим между поколенията и колективно да работим с това, което сме наследили, с белега. Защото, според мен, няма още белег, има рана…“

Продължавам мисълта на Лилия с разбирането си, че у нас не се стигна до покаяние за комунистическите лагери. И отново припомням мнението си, че Западна Германия (ФРГ) просперира не само заради плана „Маршал“ навремето, а и защото се покая за ужасите, причинени от нацизма…

„Това покаяние, според мен, води до самосъзнание. Тази рефлексия на индивидуално и на колективно ниво, всъщност, е единственото нещо, което прави възможно това да не се повтаря. Не съществува спомен върху личното пространство на хората, преживели лагерите, до ден днешен. Нито учебниците го рефлектират по някакъв начин. Това системно заличаване на тази история, на този спомен, може само отново да се върне. Радвам, че нашият проект беше избран, защото сега и държавата е ангажирана с него.

От изложбата „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в СГХГ, 2022

Ние може да сме много амбициозни, много отдадени, но трябва да има политическа воля, трябва държавата да има ангажимент и да поеме този ангажимент. За мен това е много важно.“ Категорична е Лилия Топузова и не без тъга допълва: „Чувала съм „Не ви ли омръзна?“ Вече 21 години на мен ми се казва непрекъснато. През цялата си кариера съм се виждала може би със 150 души, които са били в лагери и затвори. Естествено, не съм взела интервю с всеки един от тях,  много от тях не искаха и не бяха готови…“

Разказвам ѝ, че съм се срещала преди години с много хора в Израел, по чудо оцелели от Нацистките лагери на смъртта, които не бяха споделяли и с децата си преживяното. Описано е в литературата от писатели като Амос Оз, Давид Гросман. За Лилия това е също съкровена тема, по която е работила. Магистратурата ѝ е за Холокоста…Заедно си връщаме в този контекст и към документалните книги на нобелистката Светлана Алексиевич.

Това на пръв поглед отклонение в разговора отвежда Лилия Топузова към описанието на проекта „Съседите“ като концепция и драматургия на посоката му.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 2022

 „Записаните интервюта разделяме ги на три категории, в три стаи. Първа е всекидневната: там е категорията на хората, които са говорили по темата свободно. Те са малцинство – Петко Огойски(1929-2020), Крум Хорозов(1925-2017)… Това са хора на политическото некомунистическо ляво. Репресирани. Техният разказ е не само ясен, но те винаги са се опитвали да направят всичко, за се да се знае.

Втората категория са хората, които говорят за първи път – тя е важна, защото те са мнозинството, с които съм се срещала и чиито думи съм записала. Моята практика е имерсивна – никога не записвам, освен ако нямам възможност да направя това. Прекарвам време с тях, прекарвам време с техния живот, за да мога да опозная техния свят. За да знам, че когато говорят, те наистина, са готови да говорят. Това е втората стая – на хората, които казват за първи път какво са преживели. Но повечето от тях никога не са били питани. Когато няма публичност, много е трудно този разказ да стане публичен, макар и само в тяхното семейство.

И третата категория от хора – така, както ги разделям в тази етнографска дейност – е на тези, които искат да говорят, но не са имали тази възможност. Някои, защото не са вече с нас. Но съм имала и такива срещи, които от научна гледна точка са невалидни, но казват всичко от общочовешка гледна точка.“

Лилия Топузова

Неочаквано за мен, както разказва за проекта Лилия се разплаква и продължава през сълзи: „Отивам да се видя в покрайнините на София с човек, чието досие не е унищожено. Знам от друг репресиран от Ловеч, от Никола Дафинов – много близък, много важен за мене свидетел, аз работих с него много дълго, той ме вкара в света на много от хората. Никола ми казва: „Лили, намерих ти човек!“ Годината е 2011. Човекът е бил е в късния период в Белене, �� ранния период в Ловеч. Отивам на интервюто. Позната за мен територия, траектория, влизам в апартамента. Човекът, който ме чакаше на шпионката, казва „Закъснявате, закъснявате“ – винаги, когато ме посрещаха на интервюта, казваха „Закъснявате“, а аз съм винаги навреме, но това са хора, които от години чакат да бъдат чути. Повечето бяха на края на живота си. Започнах с интервютата през 2003 до 2011; последните ми интервюта са от 2016, 2019-а с малцина останали.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 2022

Влизам в апартамента, влизам в кухнята и виждам на пода познатите за мен документи от Държавна сигурност. И този човек, който само ме гледа, иска да ми каже нещо, няма думи. Разтреперан. Някаква стара храна. Седнахме с него. Аз осъзнавам, че няма да има интервю – на мен ми е ясно. Стояхме един до друг може би 1-2 часа. Той ме гледаше, казваше някакви думи. В един момент го питам „Вие сте били в Белене, в Ловеч?“. В този момент той ме погледна с чисти очи, сякаш деменцията и травмата отидоха на заден план и ме попита „Виждате ли?“ – Казвам „Да, виждам. Виждам целия лагер, виждам цялата ви болка, виждам.“

Лилия бърше сълзите си притеснено, тя живее дълго време с тъжната, дори трагична история на хората, с които е срещала, по-късно и Красимира Буцева. В разговора ни преди д��и Джулиан каза: „Когато ги слушаме ��аедно за чисто технически проби, аз знам въздишките, познати са ми паузите, зная коя част на историята следва. Когато ги слушаме заедно в една стая, знам през какво те са минали, присъствайки на тези разговори, много е трудно.“ /Целия разговор с него може да прочетете тук./

„Това е, пред което сме изправени – може да има един перфектно запазен език, но когато няма думи човешки останали, когато няма възможност тази тяхна болка, останала дълбоко в телата, когато няма документ, институция, която да докаже истината…

Васил Владимиров /л/, Юлиан Шехирян /ц/ и Лилия Топузова

Това е моята работа. Аз съм свидетел. Това е моят дълг. Какво, че аз съм се разстроила. А за тях? Естествено, че ще се разстроя. Ако ние не се разстроим, означава, че не го усещаме. Свикнала съм. И не ме е срам – напротив, тази уязвимост е толкова важна за мен. В един момент осъзнах, че мога да публикувам с най-престижното научно издателство, статиите ми излизат, цитирани са. Това интервю от научна гледна точка е нула, няма доказателства. Но от човешка гледна точка, то е всичко. И това е в основата на работата ми с Джулиан и с Красимира.“ Споделя Лилия Топузова за важния смисъл и за всички нас на проекта „Съседите“. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, архив на СГХГ и на екипа на проекта

P.S. на „въпреки.com”: Ще продължим да ви срещаме с творческия екип на проекта „Съседите“, с който България  ще се представи на 60-ото Венецианско биенале, 2024 с мото „Чужденци навсякъде“, като всеки от тях ще ни разкаже своята история в контекста на знаменателното събитие. Наши гости ще бъдат и комисарят за участието ни във Форума Надежда Джакова, председателят на журито за българския избор проф. Венелин Шурелев, както и негови членове. Всичко предстои…

#Лилия Топузова #Венецианско биенале #Зелма Алмалех