#апаш | Explore Tumblr Posts and Blogs

notesovertherailroads · 3 years

Text

Игри

Трясък. Вратата се разби и трески от нея се посипаха по пода. Суматоха. Мъже отскочиха стреснати назад с ръце насочени към коланите им. Шапката на един от тях се килва и петно кръв избива на челото му. Другият се хвърля към земята, но стигайки я вече не чувства нищо. Изстрели и тропот на тела. През прага преминава мъж, носещ червено сако. Черната му риза е безупречно гладка както и бръснатото му лице. Не се усмихва, а само натиска спусъка. Седем пъти. Седем мъртвеца. Останал е един, който е ранен в ръката. Свил се е до тялото на другаря му и вие от уплаха. Нахълталият се доближава - бавно, спокойно. Гледа го с металните си очи - сиви, безчувствени. Вдига оръжието си. В този момент нахълтвате в стаята. Виждате обстановката. Метнете зар… Всички бяхме вперили поглед в страниците на поредната книга-игра. Разказвача ни дочете страницата. Един посегна за заровете, но той го спря: -Чакай да видим какво ни чака при двата варианта! - и започна да разлиства. Спря и ние погледнахме през рамото му. Развитие “А” бе смърт. След това видяхме и “Б” - убиецът биваше повален от куршум излетял от нашето оръжие. Разказвачът кимна да метнат заровете. Падна се пет. Оживяхме. Спогледахме се и се усмихнахме. Лятото бе в разгара си. Седяхме в сянката на трафопоста и играехме със съзнанието си. В момента преследвахме шефа на междунаодна групировка из каналите на някакъв мегаполис. А пред очите ни листата зеленееха, коли отминаваха тихо по все още затънтените улиците. Спокойствието ни опиваше. Училището бе свършило, но ние отново се събирахме и вършеехме из квартала. Потта се спускаше на струйки от лицето ми. Все пак бяха над трийсет градуса на сянка. -Трябва да тръгвам. - Разказвачът гледаше часовника си. Затвори книгата и стана. Винаги ставаше така. Ние се раздвижихме. Всеки започна да гледа в някаква посока, предчувствайки края на забавата. -А довечера? - попита някой. -Не знам. Ако свърша с урока. - Разказвачът се замисли. Погледна ме. -Потърси ме и ще ти кажа. -Добре. Към колко? -Към шест и половина, може и седем. Чао. - обърна се и тръгна. Ние му махнахме и в започнахме да се чудим какво да правим. Всички започнаха да се разотиват. Тръгнах към нас. Минах през кооперацията зад къщата и влязох в двора ми през разбитата част от оградата. Птичето грозде бе пуснало сочни плодове. Май пак щяхме да се мажем. Влязох и се отправих към втория етаж. Нашите ги нямаше, а долу леля Соня спеше. Проснах се на леглото. Сега бе четири часа. Какво щях да правя през всичкото това време. Кучето ми бе изплезило език и гърдите му се издуваха от поетия въздух. В тези моменти времето все едно не течеше. Гледах тавана неопределено дълго време. Слушах как минаваха трамваите. Станах. На секцията бяха сложени много книги. Гледах ги. Четях заглавията. После примъкнах един стол и качвайки се на него стигнах “Черният корсар”. Хвърлих се на леглото. Към шест и петнайсет не исках да оставям книгата. Въпреки това се бях уморил да чета. Чу се тропане по стълбите. Майка ми се прибра, мъкнейки два плика с покупки. Остави ги на масата и се отпусна на един стол. Дишаше тежко. -Здрасти! - казах й аз. -Здрасти, синко! Ще ми направиш ли само кафе? - бе уморена. -Да. - не исках да се цапам. Влязох в кухнята. Кафеварката бе оставена на котлона. Развих я, смених кафето в цедката, налях вода и обратно я поставих на котлона. Обратно в хола мама пушеше. Май сега бяха “Трезор”. Кучето се бе изправило и изтягайки се се приближи до нея. Тя протегна ръка и го почеса зад ушите. Туловището на любимеца се отърка в дънките й, а очите му се притвориха от удоволствие. -Стига, Роки! Цялата ме направи в косми! - кучето надигна муцуната си и погледна влажно майка ми. Винаги гледаше така за да не му се карат а да продължат да го милват. Но мама това не я интересуваше, а душеше въздуха идващ от кухнята. Приплеснах с ръце и извиках Роки при мен. Той се огледа и с бавна походка се бутна в дланите ми. Почувствах силата му когато само с главата си ме побутна. Все пак преди две седмици бе изкъртил една ела по която се катерех. Тя бе бяла, само стъбло отдавна изсъхнало след като бе ударена от гръм май още от преди да се родя. Понякога се чудя дали тази ела не бе всъщност сестра на големият смърч в двора ми. Титаничната му сянка надвисваше над къщата и бе гордо най-високото дърво в квартала. Когато мама започна да пие кафето си аз се приготвих да излизам. Обещах, че до девет ще съм в къщи. Когато слизах по стълбите леля Соня ме повика при себе си. Влязох при нея и я видях да седи във фотьойла си. Погледна ме и каза да оставя паничката с храна отвън за котките.Взех я. Когато оставих тенджерката, служеща за паница на котките се огледах за тях. Водехме скрита война. Седем на един в началото днес от тези котки бяха останали само три. И трите не ме обичаха особено за това, че в непорочна възраст ги преследвах по двора. После с някои станахме приятели по нежелание, а след това и по призвание.Но сега ги нямаше. Излязох на улицата и се затичах към къщата на Разказвача. Вратата изскърца (тя обикновено никога не се смазваше) и аз се озовах в двора му. Заобиколих отзад и позвъних. Отвори баща му: -Той свири! - веднага ме пресече, понеже знаеше, че търся Разказвача. -Може би към осем часа ще свършим. -Довиждане. - сухо отвърнах аз. Не знам защо, но винаги ме плашеше този човек. Може би заради рязкото държание или защото аз си падах ревльо до късна възраст. Излязох и реших да отида при Изобретателя. Преминах покрай трафопоста и пързалката на която играехме на теглилка. За незапознатите с тази игра тя се състои в следното - един от участниците се качва отгоре на пързалката и се хваща здраво за нея, а другите се опитват всячески да го издърпат или избутат по нея. Аз бях един от издръжливите на тази игра, дори Изобретателят ми викаше че съм каучук. Но имах един фатален недостатък за да стане неуспорим победител - имах жесток гъдел. И затова в един момент губех. Когато стигнах блока на Изобретателя го видях да излиза. Той бе този, който имаше най-шантавите идеи като например да направи нов “Старкрафт” или да създаде жив динозавър. Кефех се на тези му идеи. Често напълно невероятни, те показаваха живото му въображение. -Накъде отиваш? -Към татко, в болницата. - Изобретателят си подмяташе нещо, май ключ вързан на верижка. -Искаш ли компания? -Да, добре. А Разказвача? -Не, още свири. Нищо ново. Хайде да вървим. Бащата на Изобретателя работеше в едно кафене вътре в градините на Александровска болница. Там беше и едно от ключовите места за игра на война с оръжия. Имаше много жив плет, скривалища и алеи по които се гонехме. А като в болница цареше мъртвило. Ние викахме и се гонехме в един тих свят на мъка. Понякога някой старец ни гледаше с усмивка през прозореца до леглото му. Кафенето работеше и ние седнахме на една от изнесените маси. Изобретателят говореше за новите си идеи: -Ами математиката? Защо да не има универсални уравнения, които ще я направят толкова лесна и възприемчива. Ето какво съм замислил - в моята специална математика нулата ще е специално число, което ще е отговор на всичко! Какво ще кажеш? -Ами не знам, но това е невъзможно! - ухилих се аз. -Трябва да измислиш всичко за да се получи, а в момента не знаем почти нищо от математиката, а това което знаем нн е трудно за разбиране! Така че трай за да не стане като със Старкрафт 2! -Вие нищо не разбирате! - той се сопна. Не обичаше да го закачат на тази тема. Всички в квартала му се присмиваха за тези идеи, а понякога и ние, приятелите му не падахме по-долу. Като се сетя за онези драсканици по рулата с хартия, имитиращи анимация ме напушва смях. Но сега не беше смешно. Изобретателя се сърдеше. -Е, добре де! Всеки има нещо за което да му се смеят! И на мен ми се смееха като карах онова детско колело! -Така ли? -Ами мисля, че да! Освен това и на моята непохватност! -Момчета искате ли сладолед? - бащата на Изобретателя надвисна над нас със своята огромна сянка. Беше едър човек, но с ведър вид. Естествено, че поискахме и след малко всеки стискаше фунийка и ближеше жадно. Беше приятно да идвам до кафето. Понякога се навъртах за да видя дали ще намажа нещо. Въздухът започна да се разхлажда. Слънцето залязваше и аз трябваше да се прибирам. В нас звучеше музика. Тате бе надул черният ни касетофон и от него се лееше една изтъркана от употреба касета. Роки лежеше под масата и унило мислеше защо не може да си запуши ��шите. Майка бе седнала и пушеше. Ядохме. Музиката не спираше, а тате ми разправяше нещо за групата - как тя е най-великата, че аз трябва да слушам такава музика и прочие. Ненадейно нощта се настани отвън и смърчът смутено ни гледаше от сенките, които правеше. Аз започнах да се прозявам. Не беше лесно цял ден да си навън. Легнах и мълчаливо се завих… 2 Два дни по-късно тичам като гламав. Пот се лее от мен, но аз се опитвам да се държа. Зад мен са стражарите. Четирима на брой. Свивам покрай улицата ни и се втурвам в двора си. От там през кооперацията и излизам при фонтана, който не работи. Завивам на ляво и влизам в градинките на блоковете. Стъпалата ме болят. Устата ми е суха и вече едва си поемам въздух. Никога не съм бил добър бегач. Отзад започват да ме настигат. Жаден съм. Разказвача е зад мен. Винаги преследва с настървление. Но ако Изобретателя го хване музата ще те преследва до сетни сили. Правя още един завой по улиците. Вече нямам никаква енергия. Започвам да се отказвам. Чувам тропота зад себе си и моментално три ръце ме удрят с всичка сила в гърба и няколко гласа викват “Стражар!”. Аз се олюлявам, но има още един апаш. Моля се да го хванат, защото иначе аз съм стражар следващата игра. Никой обаче не помни къде го е видял за последно. Остават десет минути до победата на апашите. Ние имахме по-особени правила на игра. Играехме на време. Ако всички които са били апаши не са хванати за определеното време, следващата игра стражар бе последният заловен. Аз седях на оградата до която ме бяха хванали и дишах така, че дробовете ми се превиваха от напрежение. В гърлото ми имаше храчка колкото Атлантическия океан и нямах сили да я изплюя. Започнах да се давя и направих жалък опит да се спася. Успях с цената на потекла от брадичката ми слюнка. Настъпи краят на играта. От един двор се подаде Изобретателя и каза: -Ти ще гониш. - аз го гледах с отчаяние. -Мъника се измъкна. Чудно къде ли се е скрил? Не го намерихме. -О, тук бях през цялото време. - разнесе се детско гласче. Мъника се подаде от един храст в двора. -Винаги най-близкото място до стражаря не се пази изобщо. -Ама ти и гък не издаде! - възкликнах. -Е, мииииии… знаех, че вече си стражар. Видях като те хванаха. - усмихна се той. В това време останалите започнаха да се появяват от различни места. Всички знаеха, че следващата игра ще е забавление. Все пак аз щях да гоня. Разказвачът каза, че имам половин час и хукна, а след него и останалите. Гледах ги радушно как свиват в ъгъла на улицата. Трябваше да подишам, но не и тук. Свих в двора, прескочих една ограда и минах на съседната улица. Сигурно останалите бяха се събрали на ъгъла и чакаха да чуят крачките ми или се бяха втурнали на където видят. Мернах червената тениска на един от бягащите. Беше Гласчето - момче с много специфичен, леко женски глас. Не че ние бяхме с особено мъжки гласове, но все пак. Може би имаше и такива, които клечаха. Бавно се приближих. Оградата ме прикриваше и тогава от ъгъла се появи Изобретателя. Скочих към него с протегната ръка, а той с команда “Бягай!” я отклони и тръгна да се измъква. Появи се и Мъника заедно с още момчета. Втурнах се към тях. Те се пръснаха като пилци от наближаваща котка и аз започнах да преследвам двама, които бягаха в една посока. Насилих се за да ги настигна. Единият пред мен бе Мъника. И той като мен не можеше да бяга, но имаше повече сили. Дръпна ми. Аз ускорих още малко. Бях на ръка разстояние от него. Хванах го за ръката, но той я дръпна. Загубих равновесие, но пак се вкопчих в него и с дясната го тупнах по гърба. Стражар. Пуснах го, но той продължи да бяга. -Ей, хванах те! - викнах му на пресекулки. Кашлях от задух. Той се обърна и се ухили: -Не задържа ръката така, че още съм апаш! Хвани ме де! - и пак тътри да бяга. Вече бях изпуснал шанса си и унило се изтегнах на тротоара. Бях разстроен - винаги ми излизаха с този номер и ми беше писнало да съм прецакан. Щях да чакам да мине половин час и да си почине. Тогава щях да ги хвана всички. Или поне един за да си плати и аз да не гоня три игри по ред. Беше следобяд и вече се бях прибрал в къщи. Разказвача пак свиреше, а останалите бяха уморени и се бяха прибрали да спят. Аз не можех. Никога не бях достатъчно уморен, а и в детската градина не успяха да създадат този навик у мен. Хванах книгата за черния пират и продължих да я чета. От толкова приключения насред вода ожаднях. След това започнах да рисувам. Не можах да нарисувам нито черния корсар, нито кораба му, а още по-малко красива картина на морето. Усърдно скицирах, драсках, повтарях докато не превърнах всеки лист в купчина от неопределени черти. Флуоромастрите се смесваха и получаваха нови странни цветове. Слезнах при леля Соня. Включих телевизора й и пуснах руския канал. Даваха анимационен филм за роботи. Единият бе бяла лъскава кола и ставаше висок около три метра след трансформацията. Леля Соня се излежаваше и аз намалих звука за да не я будя. Но вече беше късно. Тя се надигна и ме попита: -Искаш ли да си направим нещо за ядене? -Препечени филийки и кренвирши? - предположих. -Да. -Ей сега ще ги направя. - знам, че това щеше да е нещото, което щях да направя. Все пак бях цар на препечените филийки. След това не са били един или два случаите когато тя казваше на мама, че нейните филийки не са хубави като моите. Изпитвах гордост от този факт. Качих се и взех продуктите. Водата завря и аз пуснах нарязаните кренвирши да се надуят. Месестите им тела се въртяха от надигащите се мехурчета. След това на котлона поставих филиите. Хлябът изпука от докосването на горещия метален диск. Във въздуха имаше пари, носещи привлекателния аромат на печено. Внимателно ги обърнах и отдолу се показа леко чернеещата им повърхност. Бяха топли. Наредих ги в една чиния и взех маргарина. Намазах две от филиите и подадох едната на леля Соня. Топяха се в устата, а кренвиршите леко пареха на небцето. Обичах това усещане. След като се наядохме аз отново се качих горе. Скуката изяждаше времето ми и аз започвах да подивявам. Винаги като чакам да стане нещо, или просто имаше липса на действие откачам. Започвам да се движа напред-назад, цепейки секундата на четири. И времето нарочно се влачи. Отмъщава ми за прибързаността ми. Вечерта отново се бяхме скупчили над книгата игра. Намирахме се в един бар, където търсехме доносник. Той трябваше да е облечен в бял ленен костюм и да носи шапка. Вътре е претъпкато и ние се оглеждаме за него. Сред тълпата се създава суматоха - той ни е видял първи и се опитва да се измъкне. Последваме го в уличката зад заведението. Лампата е слаба и тъне мрак. Чува се изстрел и залягаме. Сега седим и очакваме в тъмното. Трябва да мятаме зар. -Пет. - каза Гласчето. Очакваше, че е на добре като миналия път. Разказвача обърна на съответния епизод и зачете: -Автомобилът ти предоставя подходящо укритие, но чуваш как се презарежда оръжие. Имаш време да откриеш къде се скрил Брент. Надигаш се и стреляш в мрака. В този момент зад теб изхрущява чакъл. Обръщайки се виждаш автомата Томпсън огрян от слабата лампа. Чуваш изстрелите и след това падаш убит от залпа получен в тялото ти. - настана мълчание. -Май ще изберем другия епизод, а? - Разказвачът обърна на втория вариант. -Тъмно, но имате сигурно укритие зад колата. Чувате звук от презареждане, но оставате скрит. Следва откос по металната броня. Ситни стъкълца се посипват около вас. Чувате стъпки и виждате сянка да се подава от ъгъла. Държи автомат. Без да мислите стреляте. Онзи отсреща се олюлява и пада. Нов откос се чува зад гърба ви. След това щракване от празен пълнител. Изправя те се и стреляте в тъмното. Гърлен звук отеква и вие се приближавате несигурно. Палите запалката и на земята различавате белия костюм на доносника. Минете на епизод 78. - ние винаги играехме така. Искахме да побеждаваме винаги, независимо от цената. Понякога играехме на такива книги игри, които имаха няколко герои, но тогава за мен оставаха онези, които са най-мизерни. Например гном копач. Или фея на цветята. Започвахме да порастваме като самочувствие - някои повече, други по-малко. Заформяха се йерархии в приятелствата ни. На другия ден играехме на криеница. С нас бе и Мърльото. Викахме му така, защото къщата в която живее беше много мизерна, а често и той нямаше особено чист вид. Бе по-малък от нас, плашлив и почти всички го подкачаха. Разказвачът най-много. Намираше го за нищожество и понякога го измъчваше - извиваше му ръцете, караше го да прави неща, които не искаше или просто го обиждаше гадно. Разказвачът бе започнал да се променя. Прекарваше много време в къщи, четеше книги, които малко от нас можеха да си позволят или дори ги интересуваха. Но после, с прочетенето, той ни развличаше - говореше за измислени светове, изпълнени с магия и чудовища, рисуваше картини пред моите очи. Беше интересен, но това го накара да стане високомерен към нас. Имаше мнение за всеки и всичко. Започна да обижда останалите като ги вземаше на подбив. И все пак оставахме приятели. Събирахме се в двора му и играехме с играчките му, които бяха лъскави и скъпи. Правехме войни, но винаги той взимаше най-скъпите играчки и съответно винаги бе най-мощен. Липсваше му съзнание, че може да загуби. И този ден не се отличаваше от останалите. Мърльото трябваше да брои, защото това му бе късметът. Той опря лице на стената и започна бавно и сигурно да отброява. Ние се втурнахме наоколо и скоро всички бяхме на удобна дистанция от мястото за заплюване. Аз бях зад един храст - от малкото останали на улицата. Мърльото се обърна и започна да оглежда мястото. Насочи се към моя храст. Изтръпнах. Движеше се бавно с онази походка, която всеки момент бе готова да обърне в бяг. Беше на около четири метра, когато от друг ъгъл се зададоха Гласчето и Изобретателят. Мърльото се обърна и просто видя как те се приближават към мястото. Отчаяно се опита да ги изпревари. Беше малък и слабичък така , че усилията му бяха напразни. Изпусна и двамата. След това реши да отиде в тяхната посока. Ускори крачка и се приближи към няколко нахвърляни строителни материали и пръст. Тръгна да заобикаля купчината и в този момент от другия край на улицата изскочи Разказвачът. Бяха на еднакво разстояние от оградата. Мърльото се затича и с напрегнато лице се стремеше да се движи възможно най-бързо. Но Разказвачът също бе много близко. Все пак изоставаше малко. Мърлото пръв положи ръка да заплюе, но Разказвача го избута и се заплю. Малкият се ядоса на тази несправедливост: -Не можеш да правиш така! - май щеше да се разплаче.Гледах и може би му съчувствах. При такива игри в нас се събуждаха инстинктите и ние се превръщахме в логически машини, които ще създават проблеми на жертвата. И търсача и търсените бяха жертви и ловци, еднакво хитри и ловки. Но сега бях наблюдател. Знаех защо Разказвачът бутна Мърльото. Ако Мърльото го бе заплюл, Разказвачът щеше да разчета на шанса си тоест на мен. Ако се заплюех автоматично той щеше да брои. Ако сега се заплюех броенето щеше отново да се падне на Мърльото. Сега той се бе надигнал и изтри очете си, които бяха влажни. Огледа се. Обходи внимателно наоколо и търсеше нещо да ме издаде къде се намирам. Не искаше да рискува и затова опита най-логичното: -Царски път до десет! Десет, девет, осем… - започна да отброява, колкото му глас държи. Аз се изстрелях от храста и се понесох по улицата. Бяха около петдесет метра, в които трябваше да се измъча за да не броя. -пет, четири… - май нямаше да успея. Гледах тъжното лице на Мърльото, лице в което се четеше молба, напрежение и очакване. Не искаше пак мижи. - три, две, ЕДНО! -аз видях как ръката му се просна на камъка и гласът му отекна. -Пу за С.! Обърнах се и Мърльото ме боцна с пръст след което се извърнах отново за да разбера с кой точно. Показалец - не. Кутре - също не. Може би безименен - не. Ще броя до сто по единици. Започнах вперил поглед в оградата. Зад мен зазвучаха стъпки, които започнаха да се отдалечават. След трийсет секунди се отдръпнах от стената и започнах да гледам наоколо. В храста, където се бях крил едва ли щеше да има някой. Купчината пръст - не знам. Започнах да се тревожа. Никой не искаше да брои и затова винаги се скупчваха на групи - за да се отърват колективно. Може би имаше някой в двора отсреща. Вратата бе открехната и вътре имаше хубави укрития. Отлепих се от стената и започнах да се приближавам към него. Ослушвах се. Беше много тихо. Все едно си в някой уестърн - дълга пуста улица и при всяка следваща твоя крачка може да се окаже, че тя изобщо не е пуста. Вратата на двора бе на ръка разстояние от мен. Тогава се чуха пляскащи стъпки - гуменките на Разказвача. Нямаше как да го изпреваря, а и други нямаше при него. Но се затичах. С приближаването на оградата се чуха още бягащи крака. Изобретателят и Гласчето бързаха. Но аз вече приближавах и ги заплюх. Остана Мърльото. Реших пак да проверя двора. Изтичах обратно като ��ишах учестено. Влязох вътре. Имаше една барака и навес със спуснат брезент. Първо брезента. Спокойно се приближих и дръпнах плата. Нищо, само маса и два стола. Врата изскърца. От бараката излетя Мърльото - все едно бе ракета. Аз започнах да го преследвам. Имаше три - четири метра преднина. Кестенявата му коса се бе покрила с пот от усилието. Започнах да го настигам. Оградата също. Накрая той се хвърли към нея и едва спасявайки се от размазване се спаси от броене. Беше ред на Гласчето. По-късно като почти всички се бяхме изредили по два пъти да броим започна да вали. И то здраво. Влязохме в двора на Разказвача и застанахме при навеса за да се скрием. Летните дъждове винаги са силни и мокри и всеки се ръгаше навътре под прикритието, което всъщност бе доста малко. Бяхме пет души и все някой трябваше да се понамокри. В най-вътрешния ъгъл седна Разказвачът, до него Изобретателят, на отсрещния аз и Гласчето. Мърльото тръгна да се вмъкне на по-сухо, но нашият домакин го захока: -Къде си тръгнал? Ще седиш там! Няма достатъчно място! - гласът му беше надут и спокоен. Нали беше у тях. -Ама ще се разболея! - Мърльото започна да се жалва. -Нищо, тъкмо ще се изчистиш! Ще миришеш по-малко! -Аз не мириша! -Напротив! Миришеш като къщата, в която живееш! -Не мириша! - започна да хлипа. -Я се махай! Смърдиш! - ехидно се заяде Разказвачът. Стана ми мъчно за малкия. Но той се затича в дъжда, макар вече да беше мокър заради заяждането на другия ми приятел. Наистина къщата му се намираше на десет метра от неговата, но това не ми попречи да се чувствам гадно. Мърльото плачеше и сълзите му се смесваха с дъждовните капки. На Разказвача обаче не му пукаше. -Виж го как реве! Малко след като дъжда започна да намалява в двора влезе майката на Мърльото. Дългата й черна коса се вееше от гнева, който я движеше цялата. Приближи се към нас и още преди да реагираме заби един шамар на Разказвача. Вече не помня какво точно му каза. След това ме видя и аз получих същия урок. Заслужавах си го. Мърльото ми бе приятел и трябваше да го защитя, а не да си мълча. Странно, но се ядосах. Може би на нея, защото ме удари или на себе си, защото не се оказах добър приятел. По-късно Мърльото пак щеше да играе с нас, но Разказвачът щеше да храни още по-голяма жлъч. И постепенно това щеше да е отношението му към всички от тайфата. 3 Наближаваше времето на морето и ваканциите и всички обясняваха къде и за колко време ще отиват. Аз щях да си седя в нас и щях да чета. Така ставаше всяко лято - за около две седмици пътуването ми се очертаваше между страниците на книгите за четене. Обикновено намирах по-голямата част и ги изяждах с кориците въпреки, че после се оказваше, че само малка част от тях учехме. Затова винаги намирах и нещо друго, което да ме развлича. Най-вече приключенски романи, фантастика и други подобни. Тази ваканция бях по следите на Баскервилското куче. Демонът вилнееше в съзнанието ми. Моето собствено куче ме гледаше излегнато с муцуна положена върху предните му лапи. За разлика от чудовището за което мислех, моят четириног приятел имаше бяла козина и сивкави отенъци по ушите и носа. Беше му скучно. Сигурно искаше някой да го погали. Потупах отстрани на леглото. Той размаха опашка и се надигна. Започнах да го чеша по ушите, по носа. Прозя се. Играеше му се. Бутах го, той отново се прилепваше. Заподскача и едва не ме събори. Долу се позвъни. Слязох и на вратата видях Далаверата - съученик, който винаги го биваше да се договаря за разни неща. Влезе и започна да ми разправя как щели да му купят едикакво си лего. Питах го дали иска да караме колело. Тъкмо моето го бяха ремонтирали и аз исках да си начеша крастата. Той се замисли малко. -Ами трябва да кажа на нашите. Става ли аз да отида до нас и ти да дойдеш да ме вземеш? -Няма проблем. Даже мога да те закарам до там. -Супер! Изкарах велосипеда - китайско производство, и Далаверата се настани на рамката. Сигурно ръбеше. Започнах да се въртя педалите и набирахме скорост. Улицата бе еднопосочна и пуста по това време на деня. След няколко минути оставих колелото до къщата на Далаверата. И неговото беше БМХ, но друг модел. Излезе. -А сега къде ще караме? - попита ме той. И аз не знаех, но веднага се сетих. -Към Южния парк. Хайде ще минем през Александровска! Профучахме през болницата без да срещнем особена съпротива от недоволни санитари. Излязохме през една малка задна вратичка и минахме в градинката зад нея. Спряхме при чешмата и жадно лочихме. След това се спуснахме в подлеза. На мен, както винаги, не ми работеха спирачките и ползвах крачна. Минахме през пазара Вазов и се озовахме на границата на парка. Гъстите дървета правеха една зелено-кафява стена срещу нас. Лавирахме между стъблата и излязохме на алеите. Двойки се разхождаха сред прохладата на листата. Деца тичаха и се пръскаха с водни пистолети. Виковете им огласяха въздуха. Стари хора се препичаха като змии. Някъде поливаха. Спускахме се по различни пътеки и хълмчета. Усещахме вятъра в косите си. Можехме да задминем и самолет стига краката да не ни предаваха. Спряхме за момент на един от мостчетата. Водата долу бе малко, а боклуците много - изпочупени клони, хвърлени бутилки и автомобилни гуми, както и още такива неща. Тръгнахме към един хълм. По него се виеше път, стигащ до върха. Като се спуснеш надолу получаваш такова ускорение, че всеки миг ще се отлепиш и вече ще си птица. Вярно, че изкачването е бавно, мъчително и уморително, но всичко си заслужава. Това е миг свобода. Бяхме на билото. Небето бе синьо, безоблачно и пропито от слъ��чевите лъчи. Стиснах кормилото. Оттласнах се и започнах да въртя педалите като луд. Вихър. Притворени очи от силата му. Безтегловност и минимално усещане на усилието в краката. Виех се по спиралата на пътя. Отстрани имаше едно от онези езерца, пълно с тръстика и кал и вода с цвят на кал. Около него - трева, дървета, изобщо преобладаващ зелен цвят, който рязко преминаваше в небесносин. Започнах да летя. В този момент зрението ми бе грабнато от бялата лада, която се изкачваше нагоре и заемаше почти целия път. Инстинктивно стиснах кормилото и завих на дясно. И полетях. Понесох се над пътя, земята, тревата. После със звучно “ООАААУУУУ!” се превърнах в подводница, приземявайки се в езерото. Водата ме покри до гърдите, а аз с инерция стигнах почти до брега. Излизайки от вадата, видях как дрехите ми се бяха пребоядисали от сиво в мътнозелено. Колелото изпразваше своите баласти, а Далаверата се появи. Носеше онази усмивка, предвещаваща небивало спукване от смях. -О, зелени! - едвам се сдържаше. Аз вече бях кипнал. -Да, бе, смей се! -Е, стига де, само как излетя! А приземяването беше нечовешко! -Да, едва не се изпочупих! - въздъхнах аз. -За сметка на това си смени цвета! Вече си зеленото чудовище! А и виж да не си подслонил някоя риба при себе си! -Хайде да се прибираме! -Е като те гледам нямаме избор! Още малко и ще гъбясаш! - определено нямаше да ме остави на мира. Майка ми още по-малко. Като ме видя целият в нюанси на зелено, знаейки какви са били дрехите ми преди, се хвана за главата. -Веднага се събличай! Ще вземе да пипнеш някоя зараза! - изкомандува. Стопли вода и я изля в коритото. Липсата на нормална баня ни беше накарала да използваме корито, което навремето ми се струваше огромно, а сега - дори мъничко. Потопих се доколкото ми позволяваха размерите и започнах да се търкам по натъртените и мръсни места по тялото, тоест почти навсякъде. След това докато ми търкаше гърба, мама започна да ме разпитва как съм се озовал в този вид пред нея. Обясних й, но това не я успокои. Знаеше, че дрехите едва ли ще се изперат. А аз вече мислех за утрешния ден. Тогава почти всички щяха да са заминали и аз оставах самотен Робинзон Крузо сред пустия квартал. А след две седмици аз се впусках в приключение, заминавайки отново за Девин - моят личен остров. 4 Слънцето напичаше асфалта на пътя, който минаваше между реката и планината. Зад нас се скриваха и последните блокове от града и скоро останахме сами сред гора и вода. От време на време някоя кола преминаваше покрай нас, отивайки към басейна или града. Мислех как след половин час щяхме да сме във водата и щяхме да играем, да се плискаме и плуваме. На открития басейн отивах за първи път и тръпнех да видя какво представлява. Досега отивах винаги с дядо ми в балносанаториума и той ни забавляваше като плуваше като делфин с ръце на главата или се гмуркаше по дъното. Обичах дядо, защото понякога бе луд като мен, а друг път ме поучаваше. Възхищавах му се. И винаги исках да съм като него. Сега отивах без него, но бях с приятели и това ме успокояваше, даваше ми шанс да се докажа пред останалите. Смеехме се, а аз им разправях небивалици за това какво съм правил през изминалата година. Минахме покрай няколко вира, чиято вода изглеждаше почти огледало заради дълбочината им. Гущери ни съскаха леко и се разбягваха, плезейки се като ги доближим. Бунгалата в близост до басейна бяха заети и простори с разноцветни кърпи се препичаха на планинска тишина. Сега им бе паднало да си отдъхнат от мръсния градски въздух. Започнахме да виждаме паркинга - една красива жена по бански ни гледаше от една голяма скала. Там бе най-удачното място да я сложат - рисуваният й лик привличаше вниманието. За нещастие, с приближаването до нея се разкриваха множество недостатъци в техниката на художника. Около мнимата дама имаше много коли, най-вече от стари немски производители и социалистически герои. Дървен мост отнасяше една пътека към чернозеленикавата гора. Или към дома на някой звяр, живеещ там. Водата блестеше на раннообедното слънце и приласкаваше жадното ми тяло. Миришеше на скара и звучеше музика. Детският басейн ни бе точно по големина, покривайки раменете ми. Започнахме да се закачаме. Братовчед ми каза, че сестра му ще намине за да отиде към Попов вир, където големите отиват да купонясват. -Искаш ли и ние да отидем при тях? -Не, тук водата е топла! -Но и там е хубава. Все пак слънцето е ярко! -Не, не ми се мърда! -Тогава ние може да отидем за малко, а ти ни чакай тук. Става ли? -Ами… - започнах да се колебая. Не исках да съм сам. И не исках да съм страхливец, затова си направих вид на много замислен. - не знам. Хайде след малко да ти кажа! -Добре, ние и без това сега не сме тръгнали за никъде. - усмихна се той. В крайна сметка те така и не тръгнаха. Защото в един неуловим момент бяхме пленени от чара на една жена. Тя се появи изневиделица край басейна, пълен с малки и по-големи деца, и започна да се пече. Протегна тялото си, подпирайки се с ръце и разтвори дънковия си елек. Отдолу не носеше горнище и гърдите й започнаха да се зачервяват от силното планинско слънце. Отворихме огромни очи и така и не излязохме от водата. Плувахме като крокодили, вперили хищнически очи в тази фея, която не ни забелязваше все едно бяхме мухи. И може би бяхме. Странно опиянение обзе душите ни, гледайки тъмната коса отметната назад и стегнатото й тяло. След това на връщане не спряхме да говорим за нея. Превземайки съзнанието ни, богинята ни направи малки недорасли мъже. Чувствах се силен и горд и се надявах и следващия път тя да е там, в същата поза и този път да хвърли бегъл поглед в басейна и да ме види. Аз щях да се усмихна и тя щеше да се усмихне. И да ме целуне. -Видя ли я? Как беше се изтегнала?! - продължаваше едно от момчетата. Сърцето му препускаше по-бързо и от на останалите. Може би защото бе и по-голям от нас. Аз също мислех за нея, потънал в рицарски мечти. Вкъщи прабаба ми седеше на терасата и чистеше някаква билка. Миришеше приятно и аз седнах до нея, за да мога да вдишвам аромата. Баба ми подаде кърпа за да си изсуша главата и се върна обратно за да продължи с готвенето. Баба Мара продължаваше да чисти тревите, когато проговори: -Помниш ли песенката за Миленчо? - гласът й бе мек, старчески мек. -Коя? За него и млякото? -Да. Защо не хапнеш нещо за сила, че водата тук изтощава. Има сиренце, салам и други неща. -Ще си взема бабо! Сега само ще се попека малко, за да си почина от пътя. По улицата пред къщата минаваха различни хора - стари, нарамили лопати, облечени в дрехи с убити цветове; млади и наперени в дънки и къси поли и деца, врещящи нещо и тичащи нанякъде. Междувременно ядях филия, намазана с лютеница. Усещах умората в себе си по усилието с което преглъщах. Слънцето ме прегръщаше с вече остаряващите за деня лъчи. Беше ми топло и вече исках отново да се впусна в разходки и игри из града. Около час по-късно вече изпълнявах това си желание. Братовчед ми също бе излязъл и се събрахме компания за да играем на криеница. Тук нямаше дворове, а дървета, входове на единични блокове, камари с нарязани дървета. Това се намираше на тази улица в Девин. Някъде по-отзад бе Острова - малък парк където вуйчо ми бе свирил на цигулка в ресторант със същото име. Започна да се смрачава и вече трябваше да се прибирам. Дядо гледаше новините, а заедно с него и останалата рода. На прабаба вече й се спеше. А това значеше, че скоро и нас щеше да ни сполети същото. Тук си лягахме рано. 5 Дядо дойде за пръв път с нас на басейна в планината. Сигурно искаше да е сигурен, че нищо няма да ни се случи. Предполагам и това, че искаше да подиша малко въздух. Големият басейн бе пълен и много хора се разхлаждаха в него. Ние влязохме в него в най-плитката му част където едва докосвахме дъното с пръсти. Тогава се чу плясък - дядо ми се гмурна, разхвърляйки вода наоколо и с мощни загребвания започна да пори повърхността. На осемдесет години нямаше равен за мен. Но за съжаление на нас, възмъжаващите деца нямаше и помен от нашата богиня. За това сега отново бяхме просто деца. Аз за радост на дядо се бях научил да плувам. Сам макар, че години преди това той бе правил всевъзможни опити да ме научи, пристягайки колан през кръста и казвайки как да махам. В крайна сметка не успя. За сметка на това ме научи да играя шах. Оставяше ме да му взимам всякакви фигури и след това ме матираше в пет хода. Нали опитът бе на негова страна. Басейнът този ден не се запомни с нещо особено. Вечерта с братовчед ми пак излязохме. Взехме самосвала му и отидохме при едно нанадолнище. Сядахме върху него и се спускахме. Усещането беше велико. Адреналинът ми се покачваше, аз се стараех да не се обърна и заедно с голямата пластмасова ирачка да изстръргаме асфалта. Гледахме да не минават коли за да не би случайно да ни блъснат въпреки, че тук не бяха много. Вече бяхме се пускали по няколко пъти когато едно момче с колело с кресна: -Я се махайте! - имаше сърдит глас и леко мрачно изражение. -И защо? - отвърнах аз. -Защото аз така казвам! И не се репчете! -Или? -Ей, дребен я млъквай! - запени той. Слезе от колелото и се изпъна пред нас. Бе по-висок от мен и малко ме достраша. Аз принципно си бях страхлив, но този път знаех, че имаме право да се спускаме - наклона не бе негов. -Не можеш да ни казваш какво да правим! - опитах се да се начумеря за да съм по-страшен. -Хайде де! - замахна към мен. Аз се свих, опитах се да отклоня ръката му, но в следващия момент получих здрав удар в носа. Почти моментално ми потече кръв, а аз със сълзи на очи стиснах мястото на пулсираща болка. Все едно ми бяха били конска инжекция отзад. Седнах и наклоних глава, а братовчед ми и приятелите му ме наобиколиха. Винаги страдах заради слабите си капиляри. А и затова, че не можех да се бия. Макар, че винаги влизах смело, стараех се и излизах по-посинен от противника. Носа ми се поду леко. Сълзите ми бяха престанали и аз започнах да мразя това мрачно момче - беше ме леко страх от него. Както всеки който е по-силен от мен и използва това за надмощие. Мислено го обиждах, но гласно охках като докоснех натъртения си нос. Като се прибрах вечерта си направих сметка, че след три дни ще дойде време да се прибирам в София. Стана ми мъчно, защото тук идвах само лятото. А и защото ми предстоеше ужасното пътуване. Рано сутрин и онези виещи се завои, които тормазят корема ми докато не повърна. А аз се боря със себе си и винаги бивам победен. Дори и хапчетата на дядо не ми помагаха. А на гарата в София ще ме чакат мама и татко за да ме приберат. Приятелите ми ще са се върнали и те от пътешествията им. Игрите щяха да започнат отново и скоро след това щеше да дойде училището. 6 Училището бе свършило. Аз бях вече на тринайсет години. И предстоеше една голяма крачка за мен. Палещите юнски лъчи осветяваха градината на двора. Леля Соня отдавна бе починала, а за розите й нямаше кой да се грижи. Когато веднъж мама реши да се хване беше твърде късно. Те отдавна бяха изсъхнали сред избуялите плевели и треви. Те бяха толкова високи и разрастнали се навсякъде, че даже пожълтяваха. Аз седях в двора и гледах вишната - по нея се бяхме катерили, премятали, лепкава й смолиста кръв ни бе цапала като я наранявахме. В устата ми бе вкусът на плодовете й. Големият смърч се клатеше от вятъра все едно ми махаше. Нямаше нужда - виждах го прекрасно. Приятелите ми си бяха по къщите - ядяха, спяха в топлия следобед. А аз се местех. От вратата се попадоха баща ми и приятелят му Боби, които местеха един фотьойл. Постепенно вътре всичко се опразваше. Аз седях по-често в дома си за да се сбогувам с него. Взимах молив и драсках името си в затънтени ъгли на стаите или с ножче го издълбавах в дървените врати. Изпитвах някаква непозната за мен еуфория - любопитство, страх, меланхолия и скръб. Всичко това се смесваше в едно и аз кипях от ентусиазъм да се запаметя в съзнанието на този дом. Влязох в кухнята и погледнах нещата, които бях рисувал на осем години. Чудовището – гротескно-смешно, бе избеляло по жълтосивия латекс и бе като отлитащ спомен. Хола, може би пазещ спомени за рождените ми дни, ми се стори тъжен, самотен. Какви ли хора щяха да се нанесат? Дали и те щяха да имат толкова спомени тук, колкото аз за целия ми съзнателен живот? Долу се чу пуфтене и когато погледнах видях, че изнасят дивана на леля Соня. Аз пазех Роки да не избяга и да ми се налага да го гоня из квартала. Той ме дебнеше да го изпусна от поглед, но аз затворих вратата и продължих да гледам мястото където бях получил първата си целувка. По детски, бях на седем години. И тя бе дете. И не знаехме какво е любов, освен майчината и близостта на приятелите. Погледнах гардероба. В него се бях крил като малък когато мислех, че Девин означава да ме откъснат от родителите ми. Сега това местене ми се стори като откъсване на корените. Дали пак ще мога да се виждам с приятелите си толкова често? Седмица по-късно се преместихме при баба ми и дядо ми. Там бе твърде шумно и прашно. Тогава бяха жегите в небето и между родителите ми. Тогава всичко започна да се променя необратимо, а аз да израствам, може би и да помъдрявам. Влюбих се, но не бях обичан по този начин. Родителите ми за пореден път се разделиха. Пак се събраха. Станах свидетел на първото наводнение през живота ми. Отново се преместих в края на август. Бях близо до приятелите ми. Но не достатъчно. Започнахме да се отчуждаваме. Разказвача пое в своето русло и след всяка следваща година приятелството ни изчезваше. Изобретателя преживя голяма житейска драма и се затвори в себе си. Аз страдах по любимата. Родителите ми започнаха да охладняват един към друг - постепенно, като вряща супа сложена обратно на бавен огън. С Далаверата се сдушихме. Най-старите ми приятели останаха такива дори и да не се виждахме толкова често. Порастнахме. И вече не бяхме деца.

#memories #childhood #people_and_things #thoughts on life #original

0 notes

schemnositguru-blog · 5 years

Text

Цвет жизни: с чем носить зеленое пальто

New Post has been published on https://schemnositguru.ru/palto/tsvet-zhizni-s-chem-nosit-zelenoe-palto

Цвет жизни: с чем носить зеленое пальто

Наверняка каждой девушке в холодное время хочется вернуться в лето и добавить в жизнь красок. Отличной заменой тоскливым серым, черным и коричневым вещам может стать зеленое пальто. Этот благородный цвет имеет много разных оттенков и прекрасно сочетается с другими цветами. Итак, зеленое пальто – с чем носить в 2019 году?

Все оттенки зелени: самые актуальные модели пальто 2019 года

Давайте посмотрим, какие модели рекомендуют нам носить мастера стиля.

Кейп

Вид верхней одежды, в которой отсутствуют рукава. Прекрасно смотрится на стройных девушках, а для дам с животиком и аппетитными формами так вообще незаменимая вещь. Очень эффектен в зеленых оттенках.

Кейп темно-бирюзового цвета, короткое платье с кружевом и мокасины

Кейп нефритового цвета до середины бедра можно носить с джемпером, узкими черными брюками и высокими сапогами.

Кожаное

Пальто из кожи всех оттенков зелени выглядит очень оригинально. Кожа может использоваться как натуральная, из редких животных и рептилий, так и искусственная — эко-кожа.

Стильная вещь с змеиным принтом в сочетании с голубым платьем с рисунком, ажурными колготками и грубыми ботинками

Зеленое кожаное пальто с контрастной отделкой можно носить с серым брючным костюмом и туфлями черного цвета. Образ дополнен сиреневой сумочкой.

Одно- и двубортные пальто

Однобортное имеет один ряд пуговиц, двубортное, соответственно, широкие борта и два ряда застежек.

Здорово смотрится верхняя одежда цвета мха в сочетании с белой рубашкой и базовыми джинсами

Черное короткое платье в крупный цветок в комплекте с двубортным зеленым пальто.

Пальто халат с поясом

Как правило, не имеет видимых застежек, только пояс. В зависимости от длины и модели подчеркнет достоинства разных типов фигур. Делает вещи более женственными и добавляет гармонии в строгие и спортивные образы.

Бирюзовый пыльник длиной ниже колена в комплекте длинным тонким коричневым платьем. Романтичный образ дополнен шляпкой, замшевым бежевым клатчем и ботинками мехом наружу. Вот они-то мне и не нравятся в этом образе – ботиночки…. А вам как?

Пальтишко халатного типа и бутылочного цвета можно носить с джемпером оттенка шартрез и плиссированной черной юбкой и высокими сапогами.

Прямое

Лаконичное и стильное. Благодаря неизбитому оттенку зелени станет прекрасным дополнением вашего гардероба.

С такой моделью верхней одежды оттенков зелени хорошо сочетаются черная юбка или темно-серые брюки. Наверх можно надеть топ или синюю водолазку.

Оверсайз, кокон

Модель оверсайз — один из вариантов прямого кроя. Будто снятое с чужого плеча, может решить многие проблемы фигуры: полных девушек — стройнит, худеньких — делает еще более хрупкими.

Разновидность оверсайз — кокон. Его особенность — зауженная нижняя часть.

Модель оверсайз оттенка хаки можно дополнить темными узкими брюками, свитером и ботинками.

Черно-зеленое пальто, платье с пайетками и туфли на каблуке можно использовать даже на торжественные мероприятия.

Дафлкот

Однобортное пальто с капюшоном и оригинальными деревянными пуговицами и петлями из шнура. Его можно носить с вещами в стиле кэжуал, а также в деловом, спортивном стилях

Лук в стиле кэжуал: белая рубашка, поверх нее — горчичный джемпер плюс желтые брюки скинни и дафлкот цвета виридиан.

А фисташковый дафлкот будет хорошо смотреться с бежевым свитшотом, черными брюками и серыми ботинкам на грубой подошве.

На молнии

Может иметь застежку-молнию посередине или сбоку. Смотрите, с чем можно сочетать такую вещь.

Очень оригинальная модель: темно-зеленое пальто со вставкой из меха лисы. Прекрасно смотрится с шерстяным платьем оливкового цвета.

Две модели с молнией сбоку – по типу косухи, и классическое сочетание с черными брюками и высокими сапогами. Оригинальности второму варианту добавляют кожаные стеганые рукава.

С капюшоном

Идеальный вариант, если не удается подобрать головной убор.

Кашемировый бирюзовый пыльник в комплекте с черным джемпером, белыми укороченными брюками и кроссовками. Эдакий спорт-шик.

Образ в стиле total-black (водолазка, брюки, ботинки, сумка) с коротким пальто в сине-зеленую клетку.

Английское

Классическое пальто с красивым отложным воротником.

В таком комплекте можно отправится даже на работу, если нет строгого дресс-кода: белая блузка, синие расклешенные джинсы, туфли и бордовая сумка.

Комплект на каждый день: пыльник оттенка хвои, оливковый джемпер, юбка, плотные колготки и “ботинки-вездеходы”

Стеганное

Пальто с фактурными строчками, складывающимися в оригинальный геометрический узор. Такая модель подходит и для спортивного стиля, и для женственных комплектов.

Яркий изумрудный пуховик с поясом можно носить с деловым костюмом.

Стеганое пальто мятного цвета отлично смотрится с платьем и и серебряными лодочками.

А теперь рассмотрим, какие комплекты можно составить с фасонами разной длины и с разными вариантами декоративной отделки (воротники, меха)

Короткое

С такой вещью можно носить и классические джинсы с блузкой и брюки с завышенной талией и топ-тельняшку.

Длинное

Здорово смотрятся с этой верхней одеждой джинсы скинни и свитер. В зависимости от погоды можно обуть открытые туфли или ботинки.

Миди

Зеленое пальто длины миди можно носить как с джинсами и джемпером, так и с платьем, в частности с оранжевым или белым.

Варианты декоративной отделки: воротники, мех

Мех чаще всего используется для отделки воротника, опушки капюшона, рукавов или карманов.

Зеленое зимнее пальто с меховой отделкой, будь-то енот, лиса, искусственный мех и т.д., отлично выглядит в комплекте с женственными нарядами: платьями, юбками и блузками, джемперами.

Если говорить о воротниках, то самые популярные разновидности (слева направо): апаш, с лацканом, стойка, шаль и без воротника.

Смотрите в видео, с чем носить зеленое пальто?

youtube

Другие интересные модели и оттенки зеленого пальто

Насыщенное зеленое с кружевной отделкой, как дополнение к свадебному платью.

Вязанное с шарфом в тон

Серо-зеленое из замши без рукавов

Нефритовое, полностью из меха

С чем носить зеленое пальто

Отвечая на вопрос, какой цвет подойдет к зеленому пальто, можно смело сказать: сочетать с ним можно многие другие цветные вещи. Только не забывайте главное правило: не носите больше 3 предметов разных цветов. Чтобы вам было легче собрать модный look, мы подготовили актуальные сочетания различных оттенков с зеленым:

А вот несколько примеров удачных комплектов к зеленым пальто:

youtube

Подбираем головной убор

Прекрасно дополнят стильный образ шляпка, шапка, берет, платок и даже бейсболка. Сочетайте цвет головного убора с оттенком верхней одежды. Если не хочется экспериментов, выберете черный, коричневый, оттенки зелени, бордовый.

Обувь и аксессуары к зеленому пальто

С верхней одеждой зеленых оттенков прекрасно сочетаются коричневые, белые, черные, зеленые, принтованные под леопарда туфли, сапоги, ботинки, кроссовки или угги.

В качестве аксессуаров можно подобрать яркий платок, например, сиреневый или цвета фуксии; снуд серого цвета или бордовый шарф.

Модные образы с зеленым пальто

Пальто всех оттенков зелени подойдет представительницам женского пола всех возрастов. Не верите? Смотрите

На малышке изумрудное стеганое пальтишко с капюшоном, свитер, голубые джинсы и лакированные ботинки

На девушке блондинке — шерстяное зеленое пальто, удлиненная рубашка, леггинсы с кожаными вставками и черные сапоги

Такой стильный вариант верхней одежды с вышитыми цветами прекрасно дополнит платье-футляр.

Смелый образ для стильной дамы: принтованный бушлат бело-зеленого цвета, укороченный топ, плиссированная изумрудно-белая юбка с завышенной талией в дуэте с высокими сапогами

Прекрасная леди в пальто бутылочного оттенка. В качестве аксессуаров использованы сумка, перчатки, шапка-чалма в тон верхней одежды и шарф с растительным орнаментом.

Весна-Осень

Зеленый бархат этого пыльника прекрасно смотрится с черным шелковым топом, брюками и ботильонами на каблуке.

Бушлат болотного оттенка с меховой отделкой на воротнике и ярко-красный берет — стильное сочетание.

Для смелых натур: дуэт красного и зеленого. Ярко и очень гармонично.

Пальто красивого мятно-бирюзового оттенка можно носить с длинным серо-зеленым. Женственно, свежо…Отличный весенний look.

Платье и бушлат одного и того же оттенка виридиан дополнены замшевыми бордовыми сапогами и перчатками. В этом стиле выполнена и маленькая сумочка. Интересный аксессуар — меховая накидка из кусочков разноцветного меха. Будем надеяться, что мех искусственный, и ни одно животное не пострадало))

Зима

На девушке яркий зеленый кейп, свитер, леггинсы, угги мехом наружу и длинные трикотажные перчатки.

Меховое пальто цвета шартрез в сочетании с черной водолазкой и бежевыми брюками не даст замерзнуть зимой.

Стильная модель с меховым воротником в ансамбле с джемпером, узкими брюками ботильонами на каблуке.

А это — нестареющая классика: сине-зеленая клетка, рубашка, джемпер, синие джинсы и высокие замшевые сапоги.

Бирюзовый бушлат можно носить, как эта девушка: с синим джинсовым комбинезоном, коричневыми ботинками и вязаным снудом.

Пальто цвета зелени можно применять к разным стилям одежды, например

Деловой

Носим с брюками, рубашками, блузками

Кэжуал

Этот вид верхней одежды отлично смотрится с юбкой солнце и джемпером графитового цвета, в сочетании с яркими аксессуарами. А также дополняет тотал-блэк комплекты.

Спортивный

Пальто зеленого цвета можно носить с бирюзовой толстовкой и широкими синими брюками, грифельным худи и серыми джогерами. На ноги — кроссовки или грубые ботинки.

Романтичный

Первый вариант: свежее сочетание с темно-зеленым пыльником: фисташковая водолазка, изумрудная юбка ниже колена, рыже-коричневые сапоги. Яркий акцент — сиреневая шляпка и шарф Второе фото — нежный look: легкое серо-зеленое шерстяное пальто, бежевый топ, голубые джинсы, плюс нюдовые туфли и сумка.

Милитари

Верхнюю одежду в этом стиле стоит носить с однотонным платьем или джемпером и кожаными брюками. Необходимое дополнение — брутальная обувь.

Смотрите познавательные видео советы от эксперта, какое выбрать пальто

youtube

Полные девушки в зеленом

Девушкам с формами лучше носить зеленое пальто до колена прямого кроя, однобортные или пальто-халат. Лучше всего стройнят холодные оттенки: бирюзовый, опаловый.

Первые два варианта подойдут дамам постарше. Третий — для молодых девушек: короткое пальто с белой отделкой, водолазка, укороченные джинсы.

Еще два модных образа с зеленым пальто для полных девушек. Пояс удачно подчеркивает талию, а приятный оттенок визуально стройнит.

Мужчины в зелени? Да! 10 потрясающе брутальных луков

Смотрите, как здорово это выглядит — зеленое мужское пальто в разных оттенках и моделях, луки в деловом и кежуал стилях :

Что предлагают бренды?

Такой благородный цвет не мог остаться без внимания известных брендов. Вот несколько примеров интересных моделей верхней одежды.

Кружевное зеленое пальто от Dolce & Gabbana. Прекрасный вариант для лета. В сочетании с белой блузкой, джинсами и босоножками выглядит потрясающе. Такую модель можно найти на сайте https://www.farfetch.com.

Стильное короткое сине-зеленое пальто от Massimo Dutti. Модель в минималистичном стиле прекрасно дополнит офисный лук. Ищите пальто в интернет-магазине https://www.massimodutti.com.

Оригинальное ворсистое пальто с капюшоном от бренда Zara, в комплекте с облегающим трикотажным комбинезоном и черно-белыми ботильонами. Лаконично и очень стильно.

Антилуки: как не надо носить зеленое пальто

Не стоит в комплекте с этой верхней одеждой сочетать вещи противоположного по теплоте цвета, т.е. холодные оттенки с теплыми

или

Эти сочетания, конечно, не ужас-ужас. Но чувствуется, что-то не то. Также лучше не носить более 4 цветов сразу. Иначе будете похожи на птицу, известную всем своим ярким оперением.

Конечно, в наше время такой стиль имеет место быть и у него даже есть название — эклектика. Но редко кто может это носить без ущерба для психики – своей и окружающих))

Звезды в зеленом

Кейт Миддлтон в шикарном однобортном пальто цвета хвои из шерсти, с черным мехом на воротнике и рукавах. Образ дополнен шапкой из того же меха, что и отделка пальто, кожаными перчатками и маленькой изящной сумочкой.

Для своего стильного выхода Кристина Орбакайте выбрала зеленое вязаное пальто модели оверсайз. Брутальное пальто уравновешено женственным черным платьем с набивным рисунком и ботильонами на шпильке с заостренным носом. Ой, а кто это рядом с ней? Судя по довольным улыбкам, образ явно удался.

Серебро нашего рейтинга достается Джареду Лето в пальто цвета киви от Gucci. Нужно отметить, что после выхода в свет в этом луке, Джаред стал объектом большого количества шуток и героем нескольких мемов. Согласитесь, очень необычно смотрится пальто цвета киви, розовые брюки и туфли с бляшками.

На первом месте — Зайка Ми в зеленом пальто в горошек. Что тут скажешь? Милейшее создание

Зеленое пальто, за счет огромного количества моделей и оттенков, — настоящая находка в гардеробе любого модника или модницы. Оно поможет вам создать стильный образ и быть в тренде в 2019 году. Носите на здоровье, если удастся отыскать в наших магазинах что-то из зелени))

0 notes