#и такива които ги интересува винаги има

[seerighthrough]

хората ги интересува. правилните хора ги интересува, дори, и особено когато не е очаквано от тях. дори да се усеща сякаш няма смисъл и всеки си има проблемите и не си заслужава да ги занимаваш с твоите от твоя гледна точка “глупости”, хората пак ги интересува. тук сме за себе си но и сме тук за тези около нас

тези които ги интересува ни интересуват и нас

важни сме си един на друг

дали ще е човек който виждаш веднъж на всеки няколко месеца и е с 20 години далеч от теб или е някой когото виждаш всеки ден с когото сте кажи речи на едно и също дередже, няма значение

хората ги интересува

#важното е да различиш кои ги интересува и кои не #което изобщо не е толкова лесно #но с малко мислене ги намираш #и такива които ги интересува винаги има #ако не ги виждаш просто трябва да погледнеш малко по - отгоре

[vprki]

„Черни рисунки“ на Илиян Лалев или „Войната като бит, битът като война“

 „Винаги подхождам диалектически като правя някакъв проект. По принцип правя проекти, които трябва цялостно да са изведени, концептуално да са добре мотивирани. Тук това, което ме ръководеше е внушението на тези работи да бъде драматично.“ Каза за „въпреки.com” художникът и преподавател проф. Илиян Лалев за изложбата си „Черни рисунки“ в столичната галерия „Стубел“.

И продължи: “Аз отразявам някакви, в по-голямата си част неща в нашия свят, които не могат да бъдат обрисувани със светли слънчеви тонове. Да, говоря за война, говоря за земетресения, говоря за експлоатация на тежък човешки труд, за унищожаването на природата… Някои са по-топли, някои са по-студени, но доминантата е върху черния цвят, който е изразното средство на идеята, която имам. Самата форма започва да помага на съдържанието. Не да бъде отделно съдържанието, както би направил Марсел Дюшан, т.е. – слага един писоар и те убеждава, че е фонтан…Велика работа, но аз съм по-скромен и си служа с корелативни моменти следствия едно от друго. Формата е следствие на съдържанието, не обратното.“

Във въведението към изложбата си художникът е написал: „Черни рисунки“ е изложба, която се опитва обективно да отрази и едновременно с това да фокусира вниманието на зрителя върху негативното – случващо се в настоящето онтологично, в което противоречията между метафизика и диалектика губят значение.

Свидетели сме на войни, масови мигрантски потоци и земетресения, често завършващи със загуби на човешки животи, експлоатация на тежък физически труд. И право на всеки артист е да избере дали да реагира на всичко това или да даде воля на въображението си, като създаде свой собствен субективен свят, подобни l‘art pour l‘art и да заживее в него. Аз избрах първото, като веднага искам да кажа, че инспирацията за това идва не само от бруталното настояще, но и Франсиско Гоя с неговите „Черни картини“. Винаги съм се възхищавал не само на майсторлъка му, но и на факта, че той еволюира от „придворен художник“ до свободен артист, сочен от изкуствоведите като творец – яростен критик на своето време, и същевременно като основоположник на съвременното изкуство. Какъв избор! Да се откажеш от себе си, за да бъдеш още повече себе си!

 „Войната като бит, битът като война“

В експозицията съм включил творби, които условно нарекох рисунки, въпреки че са изпълнени върху платно, рисувани с акрилни бои и въглен и между тях има такива в доста големи формати. Преобладават монохромните тонове от най-ниския регистър, а тежкият черен контур на въглена допълва драматичното, на моменти тягостно чувство от факта, че за голяма част от хората светът днес не е добро място за живеене. И ако не мога в този контекст и в този момент да ви пожелая „Приятно гледане!“, то нека, гледайки, се замислим как можем да го променим към по-добро.“

Художникът Илиян Лалев е особена фигура в днешната картина на изобразителното ни изкуство. Различен е, не се притеснява да изрази несъгласието си, често дори скандализира някои художнически среди, без да се вълнува от последствията. За него е важно да бъде верен на себе си и като творец, и като куратор, и преподавател във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Умее и да пише, да анализира, да се възхищава…Но да се върнем към изложбата му „Черни рисунки“. Провокирам го с не професионалното ми мнение: „Сложен е изказът с черното, събира всички цветове и някак си ги поглъща…“.

„Такава е целта ми, затова съм избрал черното, не самоцелно. Аз съм виждал изложби, които са черни заради черното. Мен ме интересува психологическото усещане на черното в случая,  навява тъга, притеснява, не се чувстваш комфортно. Правя моите работи с цел да не създават комфорт. По-скоро из��изат от тази зона и хората, когато дойдат да не им е толкова приятно, а да се замислят какво става, какво се случва около нас. Защо е толкова черно, да видим какво е това! И виждат, че случванията с моите картини са по-скоро носители на негативни емоции. Това ме вълнува. Позитивното ще го оставя на други…“. Реагира с неговата категоричност Илиян Лалев.

И продължава: „Животът ни е тъжен и точно поради тази причина реагирам, защото това, което се случва наоколо става все по-трагично. Ние сме постоянно във войни. Едната от работите ми се казва „Войната като бит, битът като война“. Тя е направена по снимка, по видео, всъщност, обаче е изменена, не може да има претенции за права или нещо подобно. Тя символизира начина на живеене, начина на битуване. Нашето настояще е такова, ние сме във война. Тази работа метафорично подсказва, че този човек стои вкъщи, стои на стол, яде, хапва нещо на бързо, показва се през прозореца, гръмва няколко пъти срещу евентуалния противник, сяда отново и чака мига, в който отново ще гръмне. Същото прави, вероятно, и този отсреща, по когото той гърми.Това е.“

Реагирам спонтанно като зрител и като човек, преживяващ всичко това около нас. Надявахме се, вярвахме, че сме поколение, което ще живее без войни… Нашият живот е травма…Какво мисли художникът: “Ако заобикаляме случващото се и не му обръщаме внимание, не го експонираме, за да стане мотив за коментари, за взимане на решения, по-скоро вървим в грешната посока. Трябва да се посочват тези негативни, много негативни моменти от нашия живот, защото  това стана бит, стана онтология, тя е свързана само с някакви понякога непоносими емоции. Смятам, че ако всичко това бъде подложено на съответните коментари, може да се вземе по-правилно решение и да не се налага да правим такива изложби.“

Но не участваме ли всички не само като гледаме новините и това по някакъв начин целият този кошмар става наше всекидневие, част от мейнстрийма и човешката, лична трагедия се превръща в статистика на военните комюникета. Изложбата на Илиян Лалев провокира подобни размисли, а той е лаконичен и мрачен: „Моите сюжети са взети от къси видеа, които са в интернет. Аз виждам как хора убиват пред мен. Даже чувам глас „еше один!“ И го няма, той пада. Същото нещо се случва и с бронетранспортьорите. И ние участваме във видеото, не и в самите бойни действия, слава Богу!“

С какво се различаваме от римляните, които отиват като на забавление да наблюдават гладиаторските битки на живот и смърт и реално да присъстват на убийства и да участват в тях с възторга си от нечия гибел?...Особен диалог водим с Илиян Лалев и не за първи път, уж, в контекста на изложбата му, а всъщност за хуманизма  и къде го губим, нали се кълнем в него, но май не ни се получава, оплетени в комфорта на всекидневието, ако го имаме, разбира се.

Но Илиян Лалев някак вкарва нещата в разумната посока, вярвайки, че е възможно: „Ако участваме като зрители, а не като реакция, както аз го правя, не е добре. Занимавал съм се дълги години с това и съм правил изложби, големи, в национален мащаб затова, че изкуството трябва да реагира на всичко това,  като потенциал на политически и подобни трусове, иначе ставаме част от шоуто. Ако реагираме, както смятам, че правя с тази изложба, акцентирам, че това трябва да се случи. Това ми е посланието и ще бъда щастлив, ако след две-три години нямам повод да правя подобни изложби.“

Той звучи сурово, дори брутално за някои, но вгледате ли се в картините му откривате душевност, емпатия, болка, любов. Зад това, уж, агресивно поведение и безапелационност живее и твори талантлив и чувствителен човек. Може би, парадокс, а може би не. В предишната му изложба отново в галерия „Стубел“ „Мъртво вълнение“, 2021 – графична живопис сякаш бе закодирана тайната му за борбата с личните му демони. Има куража да го покаже по своя си талантлив път, а зрителят може само да гадае или интерпретира, според собствения си личен опит.

Сега е още по-безкомпромисен, защото  явно светът, в който живеем, не е неговият, не е нашият, в който хармонията я няма, а смисълът се губи, търсим го, всеки по своему. Но картината е черна…

Илиян Лалев завършва през 1987 година НХА в класа на професор Найден Петков. От средата на 90-те години участва активно в процесите, свързани с осъвременяването на българското изкуство и в частност на живописта. Лалев се основава на тезата за равнопоставеност на изразните средства като функция на идеята на творбата и в противовес на апологетите на теорията, че съвременното изкуство е „отхвърлило четките и боите“. Автор и куратор е на множество изложби (инсталации, пърформанси, акции), голяма част от които със социална и политическа насоченост.

Изложбата „Черни рисунки“ продължава до 12 април. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

#Илиян Лалев #Стубел

[fiore-marina]

ПРОЕКТ „КОНСТИТУЦИЯТА В СНИМКИ“

Всеки, който е видял поне една от моите компютърни графики е казвал: „Разбираш си от работата!“ 😀 В действителност това е моето хоби, с което се занимавам откакто се помня. Много малко хора знаят, че всъщност преди 12 години съм завършила Юридическия факултет на Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“. Аз съм юрист по професия, но творец по душа… Често са ми задавали въпроса: „Защо не практикуваш като юрист? В тази професия има толкова много пари!!!“ Усмихвам се и им отговарям така: „Парите не са най-важното нещо на Света! Важното е да обичаш това, което правиш. Да го правиш с удоволствие. Да се събуждаш СПОКОЕН с ентусиазма и мисълта за детайлите около новия си творчески проект. Да ДАРЯВАШ красота. Да си част от нещо СМИСЛЕНО …! Да не ГУБИШ човека в себе си и да не ставаш подвластен на зависимости и материални блага!!!“

Това, че съм се откъснала от професията обаче не означава, че не се интересувам от процесите, които се случват в Държавата. Преди известно време ми попадна публикация на Пловдивския университет за написване на есе по повод 30 години от приемането на Конституцията на Република България. Зарадвах се, защото след толкова години, отново можех да изразя своето мнение пред моите вече бивши преподаватели от които все още имам огромен респект. Първото нещо, което изникна в съзнанието ми не беше самото есе, а как би изглеждало то в картини. Така се роди проекта: „КОНСТИТУЦИЯТА В СНИМКИ“. Той е само началото, чието продължение предстои да се реализира в бъдеще от моите млади колеги … Аз съм уверена, че те ще имат силата и творческото вдъхновение да го довършат, защото са изключително борбени и интелигентни. Точно такива, от които Държавата има ОГРОМНА НУЖДА днес: „Скъпи млади колеги, бъдете Юристи в истинския смисъл на думата! Не позволявайте парите и славата да бъдат водещи във вашата работа! Уважавайте своите колеги! Вие сте „Надеждата“ ��а тази Държава. Работете усърдно и в полза на хората. Те ще Ви запомнят с това. Най-голямата отплата се вижда в очите. Те никога не лъжат! Бъдете добри, правете добро и ще сте истински щастливи!“ Скъпи приятели, всеки един български гражданин трябва да прочете нашата Конституция. Силен е този, който познава правата си! Бъдете силни, знайте ги и ги отстоявайте! Не позволявайте да ви стъпкват! Не се огъвайте пред нищо и пред никого! Не се плашете, защото никой не е по-силен от Вас! Правете това, което обичате и харесвате, стига да е в рамките на закона! Не позволявайте на никого да диктува живота Ви, защото той е прекалено кратък, за да сбъдвате желанията на другите!

ЕСЕ „30 години Конституция на Република България – постижения и предизвикателства“

Конституцията е Върховен закон … Когато чуеш думата „Върховен“, първото нещо, което изниква в съзнанието на един човек е: „Велик“, „Най-важен“, „Абсолютен“. Затварям очи и мислено се пренасям в далечната 1990 година. Оглеждам се и виждам опразнените магазини, нарасналата безработица, липсата на сигурност, на закони… Трудни времена … Обстановката е напрегната, но въпреки всичко преживяно, Народът осъзнава, че с миналото е приключено, а бъдещето предстои, той е изпълнен с воля и ентусиазъм. В това несигурно и напрегнато време, Народът създава нещо „Велико“ – Новата българска Конституция.

Отварям очи и се оглеждам – 2021 година – магазините са препълнени с какво ли не, по статистика има липса на работна ръка, имаме цялата сигурност на света, имаме много закони … „Цялата държавна власт отново произтича от Народа …“ Но кой народ? Обезвереният, нещастният, напусналият пределите на родната България, болният, озлобеният?

Интересува ли се Народът от държавната власт днес? Усмихвам се, защото се сещам за думите на една приятелка, които чух преди вота на 04.04 тази година: „Те не се интересуват от мен, защо аз да се интересувам от тях …“  😁 Колко истина има в нейните думи. Всички управляващи се интересуват от Народа само преди избори. Само тогава Народът придобива за тях значението на думата „Важен“. Това е най-интересното време. Винаги съм го оприличавала на карнавала във Венеция. Всеки готов да застане на чело на властта облича най-красивия си костюм, поставя своята маска и тръгва да се показва. Започват да се организират благотворителни кампании, да се подаряват разни „необходими“ неща, организират се  срещи с Народът, за да се „решат“ най-накрая проблемите, които са се натрупали през четирите години мандат.

„Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права.“ Свободни ли сме днес? Скоро сериозно се замислих по този въпрос. Днес, в условията на безпрецедентната световна пандемия свободата придоби друг смисъл. Всеки от нас сам постави рамките на своя „Затвор“. Никога през живота си не бях виждала подобно нещо. Настана времето, когато всеки започна да се пази от всеки. Едновременно с вирусът, страхът навлезе във всяка частичка от нас. Затворихме се в своята капсула. Отказахме се от целувката, от прегръдката, от ежедневния разговор с нашите близки.

„Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.“ „…За позицията може да кандидатстват само жени до 40 годишна възраст …“, „…Мисля да назнача на позицията тази жена, защото е млада …“, „… Не искам да го взема на работа, защото е от ромски произход …“, „… Той няма да се справи с работата, защото има ТЕЛК …“, „… Не я искам на работа тук, защото симпатизира на тази партия…“ … това са само нищожна част от примерите за дискриминация, които съм чувала с ушите си. Заблуда е, че ние сме равни пред закона. И да, допускат се и ще продължават да се допускат привилегии на определени съсловия над други. Вярвам, че много неща могат да се променят, но не вярвам, че някога това право, което ни е гарантирано от Конституцията ще се спазва в абсолютната си цялост.

„Семейството, майчинството и децата са под закрила на държавата и обществото“. „Моето семейство е моята крепост …“. Има ли здраво семейство днес, или пред нас стои една нестабилна и напукана крепост, готова всеки момент да се срути? Днес, много от младите хора не желаят да създават семейство, най-вече по финансови съображения и поради липсата на вяра и несигурност в бъдещето. Днес, като че ли институцията „брак“ не означава нищо, или всъщност не, означава – лист хартия с два подписа, които след време би могло да създадат само куп проблеми… Днес, всеки избира лесния път. Един спор, събираш багажа си и слагаш голямата точка. Лесно и просто, нали? … А всъщност истински простото, за да върви напред  едно семейство се крие само в три думи: „Може ли, Благодаря и Прощавай", /Папа Франциск/.

„Трудът се гарантира и защитава от закона.“ „Трудът е здраве и живот!“ Кой го каза? Явно е някой, който не се е трудил в частния сектор в България! В днешно време, аз бих обърнала този цитат така: „Трудът ти взима здравето и животът“! Не е тайна, че огромна част от работодателите поголомно погазват правото на труд, така важно и гарантирано от Конституцията. Всеки един от нас обикновено подписва официален трудов договор за 8 часов работен ден, с гарантирана почивка. Но колко от нас, в действителност ще признаят, че работят над 12, понякога и 16 часа без допълнително възнаграждение и почивка …?

„Гражданите имат право на труд. Държавата се грижи за създаване на условия за осъществяване на това право.“ За съжаление днес правото на труд, гарантирано от Кон��титуцията се осъществява зад границата на Република България. Милиони българи с насълзени очи си тананикат „Мила Родино“, докато берат грозде и маслини по коравата и прашна земя на света. „Мила Родино“, която нелогично за мен е поставена накрая на Конституцията. Време е да променим това. Да поставим свещената песен в началото и да се погрижим за нашия „прокуден“ народ. Да направим така, че неговият „Ад“ да се превърне в мечтания „Рай“, но тук в нашата родна България.

„Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин. Това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго ...“ Свобода или Слободия? Днес живеем в дигиталната епоха. Днес, живият живот го няма. Всичко е в мрежата. Днес е достатъчен един изкуствено създаден и споделен в социалните мрежи скандал, за да разбие нечия репутация! Букви, знаци, емотикони, точки и запетаи… С едно натискане на клавиша от най-честния и почтен, може да се превърнеш в най-лошия и корумпиран човек и обратно … С едно натискане на „Изпрати” и „Сподели” може да се сложи край на всичко, в което си вярвал, за което си се борил и което си градил с години. Толкова е просто. Това ли е свободата да изразяваш мнение днес???

„Печатът и другите средства за масова информация са свободни и не подлежат на цензура.“ „Репортери без граници“?! Аз бих обърнала изразът така: „Репортери с определени граници“, или „Слово в кафез“, „Словото в желязната клетка“, кой както си хареса. 😀  Някой някога ми беше казвал, че който разполага с информация, разполага с най-ценния ресурс на света, защото информацията дава сила: „Ако искаш да си силен, купи си някоя медия. Тя ще сътвори магията …“. Колко от медиите са свободни днес? Колко от тях имат силата да отразяват ситуацията обективно и реално? 112-то място … Тук не думите, а цифрите говорят сами …

„Гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ, и на безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон.“ Право на медицинска помощ??? Не случайно поставих няколко въпросителни. Днес, нашето здравеопазване се оказва недостъпно за огромната част от населението на страната, независимо от факта, че повечето от нас плащат здравните си осигуровки добросъвестно и редовно. Днес, Народът предпочита да понася болката мълчаливо, отколкото да стои и да чака като „отритнат“ пред входа на Бърза помощ. Днес, Народът предпочита тихо и кротко да стои в дома си, отколкото да преживее мъката да бъде „разкарван“ с километри от едно болнично заведение до друго, за да чуе накрая думите: „Няма места“... Днес, Народът умира, заради тромавата и затормозена здравна система.

„Гражданите имат право на здравословна и благоприятна околна среда в съответствие с установените стандарти и нормативи. Те са длъжни да опазват околната среда.“ Всеки ден по телевизията и в социалните мрежи ставаме свидетели на споделени снимки и материали, които показват как замърсяваме и унищожаваме нашата планета. Сещаме се за околната среда само с наближаването на Световния ден на Земята или по повод афиширането на някоя голяма екологична кампания. По темата обаче трябва да се замисляме всеки ден: „Аз мога да пазя планетата чиста!“, „Аз мога да изхвърлям отпадъците в кошчето за боклук!“, „Аз мога да не замърсявам природата“! „Аз мога …!“. Да, ние всички можем, но не го искаме…

„Гражданите са длъжни да спазват и изпълняват Конституцията и законите. Те са длъжни да зачитат правата и законните интереси на другите.“ Спазват ли се законите днес??? Едва ли има човек на света, който поне веднъж да не е пристъпвал волята на закона – от незнание, случайно или умишлено. Някой някога ми беше казвал, че законите са гарант на  сигурността и реда в една държава. Често, около себе си чувам следните думи: „В България цари несигурност и безредие“! Но защо? Защото никой не иска да спазва закона!!! Защото в съзнанието на огромната част от нас се е загнездило чувството за безнаказаност. Изрази като „Голяма работа“, „Какво толкова ще стане“, „Хич не ми пука“, „Щом на един се е разминало, ще се размине и на мен …“, „Какво ще ми направят?“ са станали част от рутината на нашето ежедневие. Днес доверието в държавните институции и в ценностите е спаднало до критичния минимум.

Постижения и предизвикателства … Постижение - изпълнение на дадена цел или идея, постигане на крайна цел или успешен завършек … Пренасям се отново в далечната 1990 година. Около мен е Народът – онзи, изпълнен с надежда, вяра и ентусиазъм. 30 години – цял един живот, а всъщност сме още в началото на пътя, направили сме само първите крачки … Предизвикателство - изпитание, трудност … Отварям очи. 2021 година. Около мен е Народът – умърлушен, навел глава, потънал в ежедневните си проблеми. Животът е пред нас. Тръгвам напред по дългия път. Аз ще се опитам да извървя останалите крачки. Ще ме последваш ли и ти …?

[youareartbabygirl]

Здравейте, me again,

дойде времето и за третия journal entry, който ще бъде доста по-дълъг, така че сори.

Преди повече от 7месеца си мислех, че съм претърпяла метаморфоза, но след още 2 осъзнах,че вече дори няма и следа от “нелс”, която познавахте.

Нелс преди 7 месеца със сигурност беше открила какво е щастие. В приятели, в семейство, на работа. Но очевидно тогава това не е било достатъчно.

Когато бивах наранявана или да кажем разочарована, търсих отдушник в гнева и булшитвах бейсикли всичко, въпреки че знаех, че след това ще съжалявам. Бях дребнаво, злобно и глупаво човече, обвито във воал от мрак и тъга... Не мислех какво говоря и никога нямах аргумент за нещата, които казвах, което показва колко съм била ограничена, знам го и признавам, че бих се набила или по-скоро бих си набила акъл, ако можех да се върна обратно, уви няма как. Бих определила старото си аз като отрепка и определено думата “боклук” придружава всички останали епитети, с които бих нарекла “нещото”, което бях. Съществувах без да се наслаждавам на живота, песимистични и изключително глупави, безсмислени и отвратителни мисли бяха всичко, за което напрягах и малкото си сиво вещество в главата. Да си тъп,as well as depression, е определено заболяване. Fight it. Moving on tho.

Дължа извинение на много хора, но не смятам да им го дам, не защото мисля, че съм била в правото си, а защото това вече не съм аз. Ако някой смята да ми държи сметка, за всичко, което съм правила, когато мозъкът ми е имал 3мозъчни клетки, коя от коя по-недоразвита, имам да кажа само: време е да го превъзмогнеш, пич, move on, the only person im apologising to is myself and ofc семейството ми,най-вече сладката ми майчица, която възпита едно малко сладко момиченце и му показа, че най-важното е винаги да носиш слънцето в себе си, независимо колко много буреносни облаци са обгърнали мислите ти. Благодаря ти, мамо, ти не само носиш слънцето в себе си-ти си Слънцето. Съжалявам, че голямата ми празна глава е точно това-празна, взех си урок и ти благодаря, че не само, защото си ми майка беше до мен, а и защото виждаш светлината под черното наметало на гърба ми. Може би най-важното в целия този безсмислен пост е: ценете майка си, не я товарете излишно, тя и без това постоянно мисли за вас и как НА ВАС да ви бъде по-добре, пренебрегвайки себе си, по всеки възможен начин. Тормозът, както вече знаете, е не само физически. Внимавайте как й говорите, показвайте ѝ, че виждате всичко, което прави за вас и не го приемайте за даденост. Не всички могат да се похвалят със същото.

Търсех любов на неправилните места, без дори да осъзнавам, че единственото нещо, от което съм имала нужда е малко по-реалистична самооценка и повече книги за четене. Дори и фантасмагориите, по които явно все още си падам.

Нелс в настоящето е много по-зряла, разумна и обнадеждена. Радвам се на живота и хората, които все още стоят плътно зад мен и моите решения, въпреки че не са нещо, което те биха направили. Бройката доста спадна, което е вина определено и на двете страни,и не, не омаловажавам своята, напротив, просто не мисля да продължавам да гледам назад, имайки предвид, че вървя напред и имам големи планове и знам, че ме очакват моменти, на които трябва да се отдам напълно. Има хора, за които трябва да се грижа и до край да показвам, че ги обичам, обожавам и че единствено те, ме държат изправена на двата ми крака, бидейки ми баланса, от който имам нужда.С някой от тях възобновихме контакт, започнахме да пишем отново на чист, бял лист и всичко е толкова различно, във всеки хубав смисъл на думата, защото сме израстнали като личности и виждаме, че дребнавостта и омразата нямат място вече във връзките ни един с друг или като цяло с когото и да било пред, зад, до и, ако искате, дори под нас. (което btw не трябва да мислите, защото като човек, който е бил убит от глупоста си, казвам, че просто трябва да помагате на такива хора,като Нелс от миналото, които очевидно крещят “тъп съм,образовай ме”)

Най-накрая съм щастливо влюбена, чувствам се обичана, не само от нея, а от всички около мен. Сама създадох семейство от хора, които сама избрах и благодарение на това научих неща, които ми помагат всеки ден да бъда по-добра версия на вчерашната. Искам да кажа, че на работното си място намерих не само колеги,но и приятели. Надявам се тези от вас, на които имам блоговете да го видите и да знаете, че на работа виждам хора, с които мога спокойно да разговарявам за каквото и да било.

И въпреки всичко, за почти една година постигнах нещо, за което мечтая от години: обичам себе си, щастлива съм, имам хора, за които си струва да се боря и жена, която виждам в бъдещето си, независимо от начина, по който се развият нещата. Сега правя щастието си сама и се старая да правя и семейството си толкова щастливо, колкото и то ме прави. В никакъв случай не казвам, че “кризистни ситуации” няма, защото би било лъжа, но казвам, че това да оставите миналото там, където му е мястото и да давате същото, което околните дават на вас ще бъде огромна стъпка за личностното Ви развитие във всеки смисъл на думата.

Не съжалявам, че пиша поредното дълго нещо в тази дупка за емоционално сринати тийнейджъри (естествено не забравям и вас,които вече сте се хванали в ръце и тези, чието лице е вече чисто и хормоните по-спокойни), единственото, което мога да бъда е поласкана, ако случайно някой отдели време да прочете рубриката “шитпостър на годината”. За правописни грешки, и каквито и да било други грешки, не ме интересува, надявам се да се разберем.

Чао,част 3.

Част 4,очаквам те.

#journal entry 3 #journal entry #3/- #mine #adf poetry #винаги на нещо когато пиша #хаххах #journal entries #journal entry 3/-

[naeyomy]

"Все още има момичета, които повече биха се зарадвали на едно откраднато от нечия градина цвете, шоколад, или друг мил жест, отколкото на скъпи вечери, бижута и букети от 100 рози!" Имам сантимент към крадените рози. Когато бях малка и ходех на гости на баба и дядо, тя ни изпращаше с дядо вечер да изведем кучето на разходка около блока. Дядо шеговито ни казваше "Хайде на разходка с кучето и внучето." Кръстосвахме уличките в близост. Обичах тези разходки, Най-яркият ми и мил спомен беше, как по тъмно дядо влизаше в градинката на някой блок и откъсваше роза за баба. Имаше джобно ножче, с което орязваше бодлите, да не се нарани тя. Когато се приберяхме, той първо я криеше зад гърба си и после тържествено и я подаряваше. а баба се усмихваше мило. От този момент розите ми станаха любимото цвете, и най-вече откраднатите, ей такива диви, с бодли, почистени с грижа, за които си нарушил някой-друг закон и се изложил на съседска опасност, я да те замерят с яйце, я с домат. Тази дядова постъпка ме научи, че има мъже, които ценят жените си, умеят да им показват колко са важни за тях, и дори когато нямат финансова възможност, винаги имат сърце. Защото една откъсната от нечий двор роза, съдържа много повече любов в себе си, отколкото сто холандски рози, отгледани на сила, пропътували стотици километри. Розите от магазина могат да ги подарят всички мъже, често на поредната, за да им "пусне', разбира се и от любов. Но ... открадната роза се подарява единствено от обич, от грижа и от мисъл за Жената, която ще бъде усмихната. Откраднатите рози не се подаряват на леки жени, на жени-бройки, на такива чиито крака са толкова широко отворени, за сметка на сърцата им. Те не могат да оценят стойността на тези рози. Да откраднеш роза е свещенодействие. Има тръпка, магия, грижа и много, ама наистина много Любов, защото не те интересува толкова дали и кой ще те види, колкото усмивката на любимата жена, когато й я подариш. Ти, крадецо на рози, ако ме четеш сега - велик си! Сърцето ти е велико! Пази го, че не всяка ще го разбере, но всяка може да го разбие! Николета Иванова

[timeheroeslove]

Музеят, който е толкова интересен, че забравяш за обяда

- Хайде, помислете - какво друго?

- Ами ако например се организират летни занимални с деца? И даже могат да празнуват рождения си ден тук, ще идва например някой химик и ще прави експерименти на живо?

- Супер, още идеи?

- Аз си мислех за младите посетители - дали няма да е добра идея да се направи един календар с важни за науката дати, които да се обвързват със събития в музея… Ето какво се дочува в Националния политехнически музей през ноември 2019 г. Доста е оживено - събрали са се студенти, които работят по няколко казуса: как да привлекат млада публика, която да го посещава, по какъв начин да стане атрактивно работно място за току-що дипломиралите се и въобще - как да стане по-видим и разпознаваем.

Досега тук няколко пъти са идвали доброволци, вдигали ръка за “Ще участвам” в мисии от TimeHeroes, но за съвсем различни неща, които държат ума по-скоро в покой: като обновяването на двора, помощ с любознателни работилници, освежаване на детския център, съдействие за Нощта на музеите.

Този повод обаче е различен - студентите са тук, за да впрегнат умовете си и да помислят как могат да решат някои негови проблеми.

Правят го като част от работилница в подкрепа на музея, организирана от TimeHeroes и УНСС. Мисията ѝ е двояка: на първо място, да увеличи възможностите за реализация сред младите хора, като ги сблъсква челно с проблемите на организации с кауза и ги кара да мислят практически. На второ, да даде възможност на места като този музей да почерпят идеи от свежи и необременени умове, готови да им дадат обратна връзка и съвети.

Всичко това се случва с помощта на ментори: Дени Шилигарска, която работи във VMware Bulgariа, завършила е урбанистика и живо се интересува от градските пространства, Поли Захариева, която е един от основните двигатели на форматите TOM Bulgaria, ХОРА, които обикновено не говорят пред ХОРА и фестивала ФотоФабрика, а също и Методи Терзиев - директор на betahaus Sofia, завършил Базелския университет в Швейцария.

Те участват в тази про боно работилница с една идея: часовете, прекарани в дискусии и хвърляне на идеи, да помогнат на музея да развива каузата си.

А тя е да съхранява паметта за техническото и научното ни развитие: автомобили от началото на века, дървен велосипед, телефони от ерата на дуплекса и преди него, фонограф (прототип на грамофона), радиоапарати, телевизори, часовници от царския дворец, фотоапарати, телескопа на Петър Берон, камерата, с която е заснето първото телевизионно предаване в България, първият български космически уред…

“Знаете ли, че в останалите държави техническите музеи са най-посещаваните изобщо?”, пита Мадлен Янева - експертът по връзки с обществеността в сплотения екип, който е сърцето на НПТМ.

Виждаме се днес, за да сверим часовниците си близо две години след работилницата. Решаваме да седнем в прохладния двор, където преди седмица отново са дошли доброволци, за да помогнат с разчистването. “Справиха се чудесно - преди между плочките беше прораснала трева, въобще…”, сочи тя наоколо.

На пейката до нея сяда и Васил Макаринов. Ако го попиташ за първия му спомен, ама наистина първия, ще ти разкаже за Техническия музей в Прага. Знаеш ли какви неща можеш да видиш там? На входа например се намира най-старата въртележка в Европа.

Вътре пък има цял един огромен палат с влакови композиции, редици от шарени ретро автомобили, а над главата ти - модели на самолети като например този, с който Ян Кашпар през 1911 г. прави първия полет на дълги разстояния в историята. А това е само една троха от всичко, което там поглъщат очите ти - общо шест етажа. Такива места се помнят, няма как.

Днес, по-скоро случайно, но и не съвсем, Васил вече седма година работи като уредник на нашия Политехнически музей. Някъде през 2014 г. той тъкмо е завършил изкуствознание и пристига тук уж само на стаж, но животът има други планове и вакантното място в екипа бързо се оказва точно като за него.

Уви, за разлика от пражкия си голям брат, в двора на нашия няма място дори за един реставриран “Чавдар”. И това не го казваме просто ей така - за една изложба преди време е трябвало зад портата да бъде паркиран един такъв герой от близкото минало, но уви - нямало е как даже да влезе в двора.

Всъщност това е един от основните проблеми на музея - изложени там са едва 10% от обектите, с които фондът му разполага. Останалите (впрочем, хиляди) чакат реда си в складове и помещения, тъй като експозиционната площ е твърде малка и няма достатъчно пространство, на което да бъдат изложени.

И при все подобни препятствия, ако влезеш вътре и хванеш книгата с впечатления на входа, виждаш примерно ето това откровение, оставено от 9-годишната посетителка Ралица: “Този музей е толкова интересен, че чак забравих за обяда.”

Но да се върнем на повода днес да сме тук: как вървят нещата?

“Кандидатствахме за работилницата с най-голямо удоволствие: тъкмо студентите са групата, която ни липсва най-много. Оказа се, че те за пръв път влизат в музея, но предложенията им бяха много добри. Най-много ни впечатли идеята им за политендар - календар със събития, насочени към младежка публика. Приехме го много сериозно и дори започнахме да осъществяваме част от тях”, разказва Мадлен.

Преди пандемията да постави живота на пауза, те успяват да организират две инициативи: през януари и февруари 2020 г. Първата е архитектурна вечер, която води Васил, а другата - събитие за Деня на влюбените, което съчетава вино и химия и включва експерименти, от които пушек се вдига. Буквално.

Но това не са единствените промени тук. В резултат на съветите от работилницата, музеят променя и присъствието си в социалните мрежи, публикува информация по-често и заговаря “по-закачливо” и човешки. Резултатът: сериозно количество нови последователи.

Сайтът на музея пък се обзавежда и с блог с четири категории: “Музеоложки проблеми”, “История на техниката”, “Из фондовете на НПТМ” и “Поли и Техно за деца”.

Всичко това дава надежда на екипа, който след работилницата пораства с още двама души: две млади жени, които работят съответно като екскурзовод в отдел "Експозиция и работа с публика" и фондовик в отдел "Фондове".

След като настъпва извънредното положение обаче, основната работа на музея е поставена на пауза - да посреща посетители.

“Сега се опитваме да възстановим дейността си, но не смеем да планираме много напред. И все пак идеите, които студентите ни дадоха, продължават да стоят на дневен ред и ги имаме предвид.”

Въпреки трудния период, когато музеят е затворен, от месец май насам екипът отчита сериозно завръщане на посетителите в него. Васил си го обяснява с това, че когато твърде дълго си бил лишен от достъп до нещо, изведнъж имаш дори по-голямо желание да го видиш с очите си.

На дневен ред, уви, продължават да стоят и някои от проблемите, пред които музеят от години се изправя. Един от тях води до съществен въпрос: защо няма достатъчно млади хора, които да работят тук? Обръщаме се към Васил, който е взел точно това непопулярно решение.

“Не е тайна, че заплатите в музеите са изключително ниски, несъпоставимо ниски с труда и капацитета на хората. За жалост, това отблъсква младите, изкушени от възможностите за работа в София, които са доста и предлагат доста по-достойно заплащане. Това е основната причина, буквално няма друго”, казва той и изрежда куп причини да се задържи толкова време: разнообразието, работата с деца, курирането на изложби, писането на текстове. Нищо “зациклящо и затъпяващо”, както казва той, а това също е силна мотивация да не сменяш работното си място. И все пак, както той казва, работата в музея си остава донякъде доброволческа заради ниското заплащане.

“Да го кажем така - тук работят идеалисти?”, питаме, а отсреща се усмихват и кимат за “нещо такова”.

Може би заради това музеят често успява да привлече и други ръце за разни важни задачи - да се почисти градината, за Нощта на музеите, за участие в летните работилници с деца.

“Доброволците са нашите посланици. Последния път им раздадохме шапки на музея, а след това една от доброволките ни писа с обратна връзка, за да благодари и да ни каже, че ще я носи, за да помогне с популяризацията ни. Това е най-хубавата реклама”, разказва ни Мадлен и допълва, че винаги се отнася много внимателно към хората, които инвестират от времето си тук, за да отговори на техните очаквания.

“Няма нищо по-тъжно от музей без публика. Ето защо нашата мисия е да привлечем посетители”, казва ни Васил, а Мадлен допълва, че част от идеите им са били да сложат своя реклама на близката метростанция Опълченска или пък да нарисуват “стъпки” на асфалта, които подсказват къде да се спреш, за да не подминеш музея.

Понякога пък помощ идва и от дарители и организации, които решават да помогнат безвъзмездно: с водене на безплатен курс по роботика за деца, финансиране на вестник или обзавеждане на детското помещение в сградата.

Разбира се, екипът е готов да върне всеки добър жест. Така например те организират безплатно събития за екипите на компаниите, които са ги подкрепили: от тиймбилдинги през кинопрожекции и работилници за техните малчугани - с демонстрации по физика, човешки сетива, светлина. Между другото, заради последните понякога се взимат наистина важни житейски решения.

“Имали сме случаи, в които момиче в 7. клас, което щеше да учи в езикова гимназия, след посещението си тук реши да отиде в математическа паралелка. Майка ѝ дойде при нас и каза: “Не разбрах какво се случи!”, но е така: тук понякога се оформят бъдещи инженери и научни работници”, спомня си Мадлен.

Васил, неизбежно, веднага се сеща за подобен случай: как Иван, на 6, си тръгнал от музея с думите: “Аз ще стана инженер!”.

И не че човек в такива дни съвсем забравя за проблемите, но си спомня защо не спира да се изправя срещу тях. “Иска ми се да съм оптимист, затова все още работя тук и продължавам да давам всичко от себе си, за да запаля някого по каузата, да привлека някого”, казва Мадлен. Когато я питаме как си представя светлото бъдеще, тя признава, че не си го представя. Не за друго, просто и в живота, както и във физиката, си има закони: първо е важно да се просветли настоящето. Нататък вече е по-лесно.

Текст: Наталия Иванова Фотография: Илиян Ружин

______________________

The project „Boosting Employability and Empowering Social Engagement in High Education through Pro Bono“ Acronym: BEESE is implemented by Önkéntes Központ Alapítvány, Volunteering Hungary - Centre of Social Innovation in partnership with Work for Social, Pro Bono Lab, Time Heroes Foundation, Universidade do Porto, Universidad Autonoma de Madrid, University of National and World Economy, Obudai Egyetem and Junior Consulting Sciences Po  from September 1st 2018 until July 31th 2021, and funded by the European Union under the Erasmus+ Program, under the contract number: 2018-1-HU01-KA203-047732

[tovaeblog]

Момичетата са прецакани по подразбиране

Скъпи 40-годишни мъже, които ме спряха на улицата през нощта, притиснаха ме до оградата и ми предложиха да се прибера с тях, въпреки че биха могли да са ми бащи;

Скъпо момче в кафенето, което видя, че съм разстроена и побърза да седне на моята маса, за да ме кани на бар;

Скъпи чичковци на отсрещния тротоар, които ме нарекоха “п*тка” така, че да чуя, и продължиха да крещят след мен, докато аз забързано завих по друга улица,

Скъпо момче с фотоапарат, което снима краката ми със светкавица, докато пресичах,

Това не е нормално. Не е нормално да караш една жена да се чувства застрашена само защото е гримирана или носи къса рокля. Тя не си го проси - единствените, които си го просят, сте вие. Просите си боя, но ние няма как да ви набием. Знаете, че сме слаби и ако искате, можете да ни притискате - затова го правите. 

Не, мъжете не са свине. А ние не сме парчета месо. Всъщност има доста мъже, които биха ви пребили с пълно право, защото знаят, че такива неща са недопустими. Но какво значение има думата “недопустимо” в момента, в който ръката на непознат мъж се плъзга по рамото ми, а погледът му - на други места?

Ние сме “нежният пол”. Нашата роля в живота е да ходим грациозно на пръсти, да бъдем красиви, да носим рокли, да танцуваме балет и да въртим баници, а малко по-късно да добавим и бърсане на сополи и сменяне на памперси. Като всички тези задължения са непосредствено придружени от едно основно - да се харесваме на мъжете. 

Не ме интересува дали ме харесвате. Не ме интересува дали ме намирате за “красива”, “секси”, “трепач”... Всъщност като цяло ми е все едно за каква ме намирате. Но когато започнете да демонстрирате физическото си надмощие с безсрамните си подхвърляния, заслужавате възможно най-ужасно отношение. 

Вероятно винаги ще е така. Живеем в свят, в който момичета се мислят за грозни, защото никой не ги кара да се чувстват морално (или дори физически) изнасилени. И в който онези, които са приети за “красиви” от обществото, се страхуват да излязат сами - понякога дори по светло. Не, не е нормално да си мисля “иска ми се да бях по-грозна, за да не ме е страх”. Или да ходя без грим, за да изглеждам по-невзрачна и да си спестя безсрамните подвиквания от минаващите коли.

В тези моменти аз не мога да ви кажа нищо, защото съм жена. И не съм от онези жени, които тренират бойни изкуства и с един ритник спукват три черепа едновременно. Аз съм като повечето момичета - беззащитна, доста нетренирана, емоционална и плашлива. А вие точно на това се надявате. Затова все още плъзгате ръка по рамото ми и нямате никакво намерение да я махате оттам. 

#бг #бг пост #българия #жени #момичета #блог #пост #статус #настроение #bulgaria #bulgarian #bg post

[late-night-tails]

Нещата, на които искам да науча моя син

Да, буквалното заглавие на този текст резюмира това, което той съдържа. А именно – основните неща, които бих искал да кажа на моя син, който в момента е на прекрасната, пълна с чисто любопитство и първооткривателство, възраст година и три месеца (оттам и използваното нататък второ лице, единствено число). Същевременно това са и нещата, които от позицията на 40-годишен киселяк бих споделил и с останалите много млади хора, имали късмет да се родят след ерата на мутрите, фалшивите официални анцузи, "класическата" естрада от 80-те, хиперинфлацията, бананите само по национални празници, шоколадчетата "Кума Лиса" и "Супершоу Невада". Да, знам, че за сметка на това уцелихте ерата на новобогаташите с истински официални анцузи, КОЙ?, окрехкотеното пилешко, новата българска естрада и риалити шоутата, но никой никъде не е казал, че животът е лесно и 100% приятно занимание. -      Съмнявай се в нещата, които ти се предлагат смлени наготово от телевизията, вестниците и гугъл и, да - не се съмнявай в тези, които ти диктува сърцето ти. -      Чувството за хумор е най-ефикасното оръжие за борба с живота, когато той реши да ти покаже по-грозния си профил. За себе си съм сигурен, че съм наследил склонността да намирам смешното и абсурдното дори в най-обезкуражаващите ситуации (и това да ме забавлява) от моите родители. Два бързи примера: когато бях на пет, баща ми парира желанието ми да си вземем маймунка за домашен любимец с необоримото: "Една ни е вече достатъчна", а майка ми казваше, че когато спя, съм почти симпатичен. -      Винаги гледай на живота откъм светлата му страна. С "Монти Пайтън" не се спори. -      Не приемай авторитетите като свещени крави, но и не се опитвай задължително да ги сринеш и омаловажиш с характерното за живеещия във фейсбук малък човек нервно жужене. -      Науката е слънце (по Стоян Михайловски). Като обелим неизбежния за времето си слой патетика, отдолу остава прагматичният смисъл, че колкото повече знаеш за живота и света около теб, толкова по-малко могат да ти пробутват глупостите, с които се хранят консумиращите без усилие. Във всяко училище сред учителите, сякаш излезли от "Стената" на "Пинк Флойд", винаги има и няколко, играещи на страната на доброто, които знаят, че функцията на средното образование е да поддържа жива искрата на любопитството и да показва възможностите. -      Стил. Тук две думи са достатъчни. Стив. Маккуин. Еднакво елегантен като милионер-мошеник в костюм от три части в "Аферата Томас Краун" (1968) и в удобния кашмирен пуловер и графитеносиви панталони на детектива Франк Булит от едноименния филм, Маккуин е The King of Cool, защото знае, че в обличането по-малкото е повече и истинският мъж няма време да се интересува от моди. Още два бързи съвета: анцугът излиза от фитнес залата само прилежно сгънат в сак, а след края на юношеството мъжките сандали са позволени на не повече от километър от морския бряг. -      Филмите са по-добър начин за бягство от реалността от алкохола и наркотиците. За съжаление понякога бягството от реалността за няколко часа не е каприз, а необходимост. Препоръчителна програма: "Големият Лебовски", "Уилоу", "Жега", "В Брюж", "Апокалипсис сега", "Портокал с часовников механизъм", "Мъжът, който падна на Земята", всичко на Уес Андерсън и Вендерс. -      Четенето е важно, защото писателите са преди всичко хора, които се опитват да си обяснят механизмите, на базата на които функционира светът, но в общия случай го правят с по-лесна и ненормирана лексика от философите. Жокери: Хашек, Хелър, Барнс, Юдженидис, Остър, Кинг. Животът без фантазия и книги е петдесет нюанса сиво. -      Музиката е също толкова необятна вселена, в която е не по-малко приятно да се изгубиш. Наследил съм любовта си нея от моя баща и стискам палци това да се предава в семейството. Поради липса на място - само няколко от стотиците мои "герои": Боуи, "Бийтълс", Лу Рийд, "Моторхед", "Пълп", Майлс Дейвис, Ленърд Коен (и до днес съм готов да потвърдя и пред съд, че в неговото There are cracks in everything/That's how the light gets in има повече мъдрост и смисъл, отколкото във всичките ми учебници от университета). И последно, предвид Балканите, където живеем: един мъж трябва да се качва на маса само когато сменя изгоряла крушка. -      Friends will be friends. Това дори няма нужда от превод. -      Хората не се раждат равни помежду си, съжалявам за неприятната новина. Винаги ще има някой, който е по-богат, по-красив, по-талантлив от теб, но този факт не бива да ражда завист, а удвоена упоритост в постигането на целите, които си поставяш. -      В някакъв момент от живота си ще разбереш, че единственото деление между хората, което има значение, е на такива с добро сърце и останалите. -      Не се подценявай. "Не прави това, защото ще паднеш" беше стандартната реплика, с която децата на развития соц като мен биваха парирани при всяка проявена самоинициатива в живота си – от прескачане на ограда до сключване на брак. Американската възпитателен модел "ти можеш всичко" ми се струва много по-смислен и резултатен. Разбира се, освен в холивудските филми човек не може всичко. Но може много повече, отколкото предполага. -      Не пренебрегвай тялото заради ума. Независимо от жалния вой на разни "интелектуалци", че днес ни се случва главно обратното. Продължавам да отчитам като съкрушително сериозен минус това, че не съм се занимавал сериозно със спорт и не мога да правя почти нищо смислено с ръцете си, ако наблизо няма клавиатура. -      Парите са средство, инструмент като тоалетната хартия. Без тях животът би бил труден, неприятен и с кофти миризма, но превръщането им в самоцел е най-сигурната рецепта за хроничен недостиг на щастие. И понеже споменах щастието: ясно е, че най-важното, което родителите искат за/от детето си, е то да бъде щастливо. Независимо че в различни периоди с майка ти вероятно ще искаме от теб и редица по-незначителни неща, като например да си оправяш леглото, да учиш езици, да приемаш по-леко любовните драми, да станеш астронавт, да не забравяш, че те обичаме.

Статията е публикувана в Kaпитал Light през март 2015 и предизвика доста бурна онлайн дискусия, стрелкаща се между “Осанна” и “Разпни го”. В крайна сметка принципно съгласните бяха малко повече от възмутените.

[milenmyoneandonly]

💔💔💔💔

Не мога да повярвам, с що за човек споделях живота си последните седем месеца. Не мога да повярвам че всичките усилия, които положих бяха напълно на вятъра. Не мога да повярвам, че всичките надежди и мечти, които таях в себе си бяха поредната лъжа, на която се доверих.

Имаш ме за много глупава, ще ти кажа истината. Първо блъфирах, след което видях че започваш все по често да си на линия отново. След което просто знаех, със това изчезване посред нощ. После фондьотена и парфюма по дрехите ти. И най-накрая самото взимане на телефона ти, където видях какял ти е писала и статуса и във уатсап, който е за теб. Предел дай всичко, докато телефона ти беше в ръцете ми. Ще ти кажа, макар че знаеш истината. Ти си е отблокира, сам. Не е това че аз не съм е блокирала. Не ме прави на луда, макар че успя и съвсем скоро ще се лекувам. Ти и пишеш от понеделник вечер, и я вози в колата си, за да и покажеш колко е бърза. С евтинкте ти лъжи. Мразя те. После видях всичко сама. Незнам що за човек си, как може да се кълнеш, и нямаш ли ти страх от Аллах? След което разбира се, Йосич. И всичко което чух. А за пералното помещение, отвратена съм. И да няма нещо и да има нещо. Отвратена съм. Отвратена съм от всичко. Що за човек си и как е възможно хора като теб да съществуват. Как е възможно да накараш някой да се влюби и после дс го съсипеш. Не бях достатъчна. Няма и да бъда никога. Защото всичко между нас приключи завинаги. Ще загубя всичко, ще загубя детето си, ще загубя себе си, но вярвай ми ти загуби живота си. Никога повече няма да намериш покой на този свят. Следвай стъпките на Йосич, препоръките и желанията си. Следвай сърцето си. Прави това, което вече избра. Не ми отговаряй. Не ми пиши. Не ме търси а се опитай да ме изтръгнеш от сърцето си и да продължиш без мен а с нея до теб. Не ти е нужен никой, особено развалина като мен. Ти можеш и сам, извинявай и с нея. Не губиш нищо. Следвай себе си. Ти си човек със съвсем нормални чувства, които не можеш да контролираш. Точно както лъжите си, които не ти се получават. Не знам какво те очаква в живота и какъв живот би имал, такива хора които започват по този път, не завършват добре.

Аз съм пълната глупачка която можеше да ти се довери за, кой ли път? Ти се подигра отново. Съжелявам. Ти не си господ. Ти не си ми дал живот и аз определено няма да ти позволя да си играеш с мен като с играчка. Празните ти обещания че няма да и пишеш никога. Че няма да е отблокираш, че бла бла бла. Задръж ги, или по скоро ги задръж за нея, ако ти потрябват един ден отново до следващата. Аз доста получих от тях и се наядах добре. Хубаво ми ги натри в носа за да ги помня цял живот. От мен взе цялата ми душа, сърце което имах, или каквото беше останало От него. Взе мечтите ми, взе надеждите ми и щастието ми. Подарявам ти ги. Нека цял живот те преследват и цял живот ти помагат, макар и да не съм до теб. Сега ме превърна в този човек, който е едно нищо, една празнота. Човек със страхове и без мечти. Без живот. Ти умъртви всяка частичка в мен. Надявам се, когато казваш че съм перфектна и безгрешна, това те кара да се чувстваш по добре. Далеч съм от тази мисъл, че съм таква. Може би съм те наранявала, но никоя болка не се е равнявала на тази която ти ми подари. Благодаря ти, ще нося този подарък със себе си до края на живота си. Относно Ици. Няма да ти причиня болки, никога. Не и така свирепи. Ще ги причиня на себе си. Ще се разделя с единственото нещо което ще ме крепи. Ще се моля на Аллах да ми прости един ден, но да вижда с очите си и да чувства с душата си, че го правя заради теб. Ти си причината да си тръгна, и да го оставя. Не завинаги. Постоянно ще събирам пари и ще идвам да го виждам. Ще правя каквото мога за него, макар че знам че ще ме съсипе това от болка. Както и него. Всичко това само заради теб. Той няма да усети майчинста обич, която не можах да му дам, защото живота ме съсипа много по рано от колкото очаквах, и не съм абсолютно нишо добро. Знам че ти ще му предодставиш всичко и няма да е лишен от нищо. Затова и избирам този начин, предпочитам да има всичко от колкото да е нещастен с мен и да няма нищо - да живее в калта. Не постигнах нищо, но ще се боря докато Аллах ми е дал живот за него. Ще умирам с мъки, и ще живея в болка, и ще е отново заради теб. Защото чи отне всичко, до степен до която не мога да стоя дори и миг секунда около теб и каквото и да е било свързано с теб. С това любовта си отива, както и нашета история. С това погребваме всички спомени, и всичко което някога сме имали. Нека думите “ Виждам как ме обичаш!; “Не си жена на място!;” Каква майка си ти?”, ти помогнат да се чувстваш по добре. И да си го поставяш в мислите че не губиш нищо съществено а една кръгла нула, която не я интересува нищо. Надявам се виждаш по-доброто в нея, а ако не в нея в някоя друга, която ще встъпи в живота ти в бъдеще. Ако успееш да задържиш някого до себе си. Все пак няма незаменими хора, а живота продължава. Не съм човекът, който успя да те направи щастлив но се надявам нещо по добро да дойде за теб в живота ти. Наистина боли да знаеш, че си единствения който все още обича, по онзи начин по който, твоята любов умря. По онзи начин където не е от благодарност и от миналото. Боли да обичаш силно, и да няма отговор обратно по същия начин както обичаш ти. Или именно както ме обичаше в миналото. Боли да си с някой, който тялом е тук но е празен от вътре, и далеч от теб духом. Сякаш статуя. Ужасни сънища всяка нощ, които ми подари ти, от които не искам да заспивам защото виждам само едно нещо или просто са едни и същи и просто ме съсипват. Точно като един от тях е този:

Всичко, което мога, е силен плач, идващ от някой, който се чувства болен и който изпитва толкова силна болка, от някой, който ми е толкова познат. Търся го навсякъде, огледах стаята, въпреки че вътре беше толкова тъмно, опитах се да потърся онзи, който плачеше толкова силно и след това спрях, опитах се да се успокоя и после, започнах да чувам отново гласът. беше толкова силен и наистина усещах болката, през която преминава. Както и спирах да дишам толкова често и в реалността, както ти споделях. Докоснах го, въпреки че не мога да го видя, тогава му казах: „Сега може да си тръгнеш, просто спри, погледни се, съжали се, опустошена си от това, което правиш на себе си. Никой не го прави за теб. Съжали се, изгуби себе си в битката да умоляваш за капка обич.” Тогава плачът се забави и изведнъж виждам от където съм стояла, пред мен е имаше огледало, виждах отражението си, докосвах се и виждах прекалено много сълзи на лицето си, осъзнах, че съм била аз през цялото време. Човекът, който плачеше толкова много, човекът, който изпитва болка, бях аз.

И знаеш ли колко е уморително това? Не. Няма как да знаеш защото не знаеш какво е това чувство. То не ти е било “дадено” както ти на мен след което ме захвърли и ми каза оправяй се. Ти се превърна в напълно различен от това което беше. Съвсем различен човек, и затова бягам. Бягам от непознатия от болката и лъжите. От измамите и от това всеки да ме обвинява че аз съм виновна За всичко това. Бягам Зашото не искам да опетнявам душата си, Зашото обещах на някого в миналото. Бягам Зашото искам най доброто за всеки и да покажа че да се предадеш не е срамно. Да те победят не е срамно. Да науча може би поне малко Ици, че понякога е по добре да си тръгнеш, защото колкото и да се борил, колкото и усилия да полагаш, колкото и любов да влагаш, нещо което си е отишло и е умряло, нама как да се върне. Може би един ден ще ме попиташ, защо го направих, Защо се предадох от нас и Зашо казах всичко онова в миналото. Толкова ли ми е любовта. Аз ще обичам, за нещастие това ще е болка която ше нося за цял живот и от тук нататък ще е така. Но не съм се предала никога, до този момент. Но ше ти кажа и още нешо което искам да запомниш добре. Да обичаш някого не значи и да останеш до този човек, въпреки по начина по който се отнасят с теб и колко жалко си играят с чувствата ти. ��з се борих наистина дълго и не успях да се преборя с теб и никога няма да се преборя с теб. Но и се уморих да се боря за някой, който не се бори за мен. Не е да стоиш до някой, на когото казваш че няма да го оставиш никога, и той да използва това и да знае че никога няма да го остави. Не е до това да те ползват Зашото знаеш че ще ти простят всяка грешка и да се подиграваш. Не. И знаеш ли, в крайна сметка може би това си беше изцяло Мой проблем. Моя грешка. Защото останах през всичката тази болка и лайна които ми причини. И казвах че те обичам и те молех пак и пак и пак. Така че ще направя това което ти никога не направи. Ще се извиня, извинявам се и че те научих да ме обичаш грешно, след което да те обвинявам за последиците. Валла. Никога няма дс забравя какво сме имали. Какво си направил за мен и щастливите моменти. Но и никога няма да забравя как ме нарани, повече от всеки който някога съм познавала.

Бъди сигурен, че семейството си остава такова. Аз не съм никой, и те както каза си остават семейство и винаги ще са до теб. Благодаря и на тях за всичкото търпение и прошки които ми дадоха и всичко което направиха за мен. Аз се моля на Аллах само хубаво да ви се случва за всичк��та доброта която направиха за мен. Въпреки че не съм заслужавала. Надявам се че това ше те успокои, защото в тяхните очи цялата вина за всичко е моя още от Смолян. Никога не съм те обичала истински ( в техните очи ) и с това явно ще покажа същото. Казват ми ще плача и ще съжелявам. Не знам дали е защото няма да ми дадат да видя Христо или Зашото ме заплашват. Но и сега не е по различно. Съжелявам. Наистина съжелявам. До болка съжелявам. И проклинам деня в който ти се доверих и ти казах първото си обичам те.

[mihaylovblog]

Петък следобед

Ранният петъчен следобед нетърпеливо ме подканяше да се прибирам вкъщи - като непослушно дете в магазин за пердета, което постоянно дърпа майка си за полата.

Бях уморен от дългата седмица и вече си представях твърдата, но удобна седалка в автобуса. Копнеех да се гмурна в Големия бариерен риф на шведската литература с продължението на "Бьорнстад" в ръце. (Всъщност, обичам Бакман. Ако зависеше от мен, щях да го обявя за новия крал на Швеция, или поне за президент, но това е друга тема.).

Докато вървях през сивите улици на Пазарджик, си мислех дали наистина човек се променя. Не вярвам в това! Ние си оставаме такива, каквито сме. Променяме само представата си за самите нас. Нашите страхове, надежди,  очаквания – повечето от тях си остават едни същи през годините. Удължаваме само срока им на годност, сменяме етикета им и бързаме да забравим, че сме го сторили, засрамени, че някой може да ни попита дали ни стиска да се борим за тях.

Миришеше на пролетен дъжд – едно странно ухание, което носи със себе си особено чувство за приближаваща тревожност и неподправена свежест. Шумът от колите и песните на любопитните градски птици танцуваха заедно във въздуха и допълваха усещането за прозаичност.

Автобусът за Пловдив бавно спря и отвори врати. От шофьора се носеше миризма на цигари, отегчение и умора, а погледът му сякаш ни казваше „Писна ми от вас, скапаняци!“. Малката ни групичка от желаещи да се възползваме от неговите услуги бързо се самоорганизира в опашка от чакащи реда си. Направих опит да дам път на жена на средна възраст с прошарена коса, която да мине преди мен, но вместо това младеж със странен перчем и слушалки в ушите изпревари мен и дамата.

Все пак успях да се кача благополучно и заех любимото си място – по средата, зад шофьора. (Един съвет от мен – ако пътувате през лятото по линията Пазарджик – Пловдив, винаги сядайте от страната на седалките зад шофьора. Веднага щом излезете на пътя за Пловдив слънцето минава от другата страна, а вие оставате на сянка.)

Седнах удобно с книгата в ръка и вече предвкусвах интелектуалната ерекция, която ме очакваше, но без да усетя кога и как съм заспал. Събуди ме дъждът навън. Първото нещо, което видях, отваряйки очи, бяха дъждовните капки, които яростно се разбиваха в стъклото на автобуса като японски пилоти камикадзе от Втората световна война.  После дъждът някак се укроти и се превърна в нежна мелодия, която някой свири на арфа.

Щях отново да заспя, но автобусът спря на Говедаре. Качи се само един човек. Беше млад мургав мъж от цигански произход. Гъстата му черна коса беше мокра. Мокро беше и износеното кафяво яке, с което беше облечен. Обувките му бяха стари и кални. За момент погледите ни се срещнаха. Очите му бяха черни като маслини, дълбоки и пълни с някаква необяснима тъга. Целият му вид излъчваше скромност, но и достойнство.

Той огледа обстановката. Видя, че бяхме седнали от външната страна по един на всички двойни седалки. Понечи да попита седящата наблизо дама със смешна дантелена шапка дали мястото до нея е свободно, но се оказа, че тя изведнъж е заспала дълбоко. После се облегна прав до старата автобусна кафемашина, стояща по средата под малкия неработещ телевизор и потъна в собствените си мисли.

Всички в автобуса изведнъж затвориха очи или си намериха някаква много важна работа, която сякаш им пречеше да забелязват правостоящия ни спътник. Нисичкият човек пред мен зачете още по-старателно глупавия жълт вестник, който стискаше в ръце. Момчето със слушалките в уши, което ме беше изпреварило, когато се качвах, заби поглед в големия си модерен телефон, разглеждайки нещо много интересно в Instagram.

Исках да стана и да повикам младият циганин при себе си, да му кажа "Хей, има свободни места! Защо стоиш прав, по дяволите! Ела и седни!".

Много исках наистина, но не успях. Думите залепваха за гърлото ми като мокро одеяло върху напечено от слънцето каменно стълбище. Опитах да стана, но не успях. Не можах да преборя онази вътрешна съпротива, която от векове разделя хората и ги кара да се мразят. Това бяха моите предразсъдъци, които ме натискаха на седалката ми и запушваха устата ми.

Единственото, което успях да направя, бе да кажа на съвестта си и на чувството си за вина "Разкарайте се! После ще говорим!". Затворих очи и прилежно ги стисках, докато не влязохме в Пловдив. Реших да сляза на Ресторант "Стадиона", както винаги. Когато наближихме кръстовището, станах и се запътих към вратата, до която все още стоеше прав младият мургав мъж. Веднага щом автобуса спря, изскочих навън без да го погледна.

Дъждът отдавна беше спрял. Слънцето огряваше всичко. Синьото кадифено небе беше изпълнено с бели облаци - сякаш някой там горе си беше поръчал двойна порция захарен памук. Наместих раницата на гърба си и поех по "6-ти септември". Безбройните коли ме задминаваха като застаряваща проститутка, от която никой вече не се интересува.

Усетих първите сълзи в очите си и осъзнах, че ужасно ме е срам.

#Илия Михайлов #Блогът на Илия Михайлов #ИлияМихайлов #Пазарджик #пазарджишки блогър #блогър #Iliya Mihaylov #IliyaMihaylov #pazardjik

[24infoposts-blog]

24info

New Post has been published on https://www.24info.co.uk/%d0%b3%d0%b5%d0%be%d1%80%d0%b3%d0%b8-%d0%b3%d1%8c%d0%be%d1%88%d0%b5%d0%b2-%d1%85%d1%83%d0%b4%d0%be%d0%b6%d0%bd%d0%b8%d0%ba%d1%8a%d1%82-%d0%b2-%d1%87%d0%b8%d0%b8%d1%82%d0%be-%d0%ba%d0%b0/

Георги Гьошев – художникът, в чиито картини ще се влюбите! Втора част – за модерното изкуство, за душата на картините и други интересни теми

В навечерието на Коледа бихме искали да срещнем своите читатели с някого, който да ни за��еди с позитивизъм и да направи най-тъмните дни в годината по-светли и по-прекрасни. Такава личност е художникът Георги Гьошев. Дори да не сте го срещали лично, сладкодумието му и каризмата му ще достигнат при вас през оптичните кабели, и през сървърите; ще ви завладеят със своята искреност и неподправеност, ще ви пренесат в света на изкуството, далече от забързаното ни ежедневие. Представяме ви Втора част на интервюто с българския художник Гьорги Гьошев.

Г-н Гьошев, интересно ли ви е да знаете каква е съдбата на картините Ви? Опитвате ли се да си представите къде се намират те; хората които ги притежават?

Интересува ме, но избягвам да питам. Често пъти от отговора може да ме заболи, ако ми кажат: “Правих ремонт  в къщи и не помня къде я сложих.“ Някои от притежателите ми изпращат снимки, за да ми покажат къде са сложили картините. Картините, които по един или друг повод съм подарил, са повече от пет-шестстотин. Мой познат беше харесал портрета, който му направих. Беше го закачил в спалнята, така че лежейки да може да го гледа и разговаря с него. Пикасо беше казал, че за да разбереш една картина ти трябват най-малко три месеца.

Имам една изненада за г-н Гьошев. Вкъщи две от неговите картини делят стена с оригиналните скици към албума „Стената“ на „Пинк Флоид“ и „Мечо Пух“ на Дисни. Едно уж временно и леко шантаво решение да смесим графика и живопис, но то е породено от липсата на свободно място за окачване. Любимата ни стена!

Стената! С оригиналните илюстрации към албума „Стената“, филма „Мечо Пух“ и още по-любимите ни две платна на г-н Георги Гьошев.

  Какво ви се иска да попитате своите почитатели?

Всеки автор би искал да знае дали харесват картините му и това е един от        основните             въпроси и при мен. В апартамента на моя позната д-р Елисеева, племенница на художника Елисеев, имаше картини от подбрани български          художници. Между тях имаше и на професори – художници. При един обир от        двете откраднати картини едната беше на художника Елисеев, а другата – моя,     подарена от мен. Авторът на съседната на моята картина, виден професор, се            беше изказал: „Е, на Гьошев са   откраднали картината, защото са харесали       рамката.“ А рамката аз бях сковал с подръчни средства и   материали Е, поне нещо са харесали …

„Роден дом“ – открадната картина

  Стилът Ви е много специфичен и винаги може да се познае, че дадена картина е рисувана от Вас (казвам го като комплимент), но Вие помните ли всичките си картини?

„Стилът си е твой и не се опитвай да го променяш!“ Това са думи на художника Михаил Камберов, Доктор хонорис кауза на Международната академия за съвременното изкуство в Белгия. Според мен като нешколуван художник не съм се повлиял от стила на авторитетен преподавател. Не мога да кажа дали помня всичките си картини. Броят им наближава 1000, но независимо от това мога да ги позная, aкo са рисувани от мен.  

Може ли човек да бъде обучен да стане художник? Да рисуваш единствено вроден талант ли е?

Всеки човек може да бъде обучен да стане художник, стига да има силно желание, потребност да рисува, което е вродено. Според Академик Светлин Русев „Изкуството, това е най-съвършеното, което природата е определила за хората и, ако мнозина го осъзнават и разбират, то малцина са тези, определени и белязани да го пресъздадат.“  

Простете, че ще бъда по-обстоятелствена, но отдавна ме мъчи този въпрос и ще използвам случая, че съм попаднала на правилния човек, за да намеря отговора му. Какво е Вашето мнение за съвременното изкуство? Имам предвид живопис тип „Черен квадрат“, „Сив квадрат“ и подобни авангардни подходи и техники? За да бъда още по-конкретна, имам членска карта за „Тейт Модърн“ и „Тейт Бритън“, която ми осигурява достъп до специалните им събития, включително наградите „Търнър“ за млади художници, както и до различни „арт“ инсталации. Повечето експонати, специално в „Тейт Модърн“, са меко казано далече от всякакви естетически критерии. Според мен е така, защото авторите им просто не могат да рисуват, но същевременно „Тейт Модърн“ е институция и налага тенденции. Така се насърчава посредствеността. Какво излиза – не мога да рисувам, но ще мацна няколко черти и ето ме вече художник? Абсолютно същото се случва и в така наречената „модерна фотография“, „модерна поезия“, „модерни танци“. Според мен всичко това е посредственост, на която е поставен етикет „Модерно изкуство“, но хората се объркват и казват смутено „Аз не разбирам от изкуство“. От изкуство разбират изкуствоведите и критиците, за всички останали остава изборът да харесват или не дадена творба. Нормално ли е подобни „произведения на изкуството“ да бъдат насърчаване по такъв начин? Изобщо кое е правилното и кое не е? Какво е вашето мнение?

На земята има доста обширни територии, които се наричат тресавища. Така за себе си оприличавам тази тема. Особено за произведенията с гръмки определения като модерни, съвременни и т. н. Рискувам да попадна в тълпата, описана в приказката „Новите дрехи на царя.“ Но да не бъда толкова категоричен! Споделям Вашата теза за „модерното“ изкуство. Във всички периоди на живота ми съвременното изкуство зависи от много компоненти, като политика, икономика и лични въжделения на автора. Да вземем актуалния пример с руския „съвременен художник“, възвеличаван от западните медии докато живее и всява смут в Русия. След установяването си във Франция през октомври 2017 г. заради същите изяви е арестуван и ще бъде съден. Често явление е и подкрепата на „модерни и съвременни“ художници от фондации и отделни спонсори с комерчески цели. През миналия век нашумяха и бяха възнасяни „модерни автори художници“ като шимпанзето, което рисуваше с маслени бои. Баснословни цени достигнаха картини, рисувани от червеи, които бяха натопени в боя и пускани да пълзят по платното. По същата технология бяха създадени „шедьоври“, рисувани от млади момичета, търкалящи се по платната голи, намазани с бои и др. През седемдесетте години в София направи изложба известен на Запад модернист. След официалното тържествено откриване се приближих до него и му казах, че картината му е обърната. Той реагира остро и попита как съм познал. „По подписа Ви.“- отговорих. Разбира се, не отричам творческите търсения на младото поколение, но не приемам да бъде натрапвано на публиката. Ще си позволя да цитирам една рецензия на изкуствовед за модерни творби: „Между тях има и портрети, в които героите ловко се изплъзват от възможността за анализ, а се усеща аромат, тонове от някаква мелодия – също; рисунки, в които жонглира с опорните точки на човешката фигура, но повечето са картини, бликнали от видения, спомени за преживени мигове, асоциации към места или събития. Те узаконяват мимолетното, това което непрекъснато се изплъзва, сънища в просъница, от които остава; като че ли копнежът към непрекъснато изплъзващото се нещо, чувството…, овкусено с ирония, смесено с детинска вяра в чудото, което аха, да се случи.“ Така просветлен, след като си наплискаш лицето със студена вода, си казваш: „Нищо не разбрах!“ Времето най-добре пресява картините, то е критик, изкуствовед и оценител. 

„Черният квадрат“ на Казимир Малевич

Ако Ви попитам дали е лесно да се рисува, предполагам ще отговорите утвърдително. Всичко, правено от ръцете на майстор, изглежда толкова лесно и вдъхновяващо, но знаем, че зад тази лекота стоят много други неща. Какво бихте съветвали прохождащите художници?

Права сте, че зад привидната лекота стои много труд, безсънни нощи, успехи и разочарования. Ще ви разкажа следната случка: Една мъглива зимна вечер срещнах      Владимир             Димитров – Майстора в книжарница Български художник. Излязохме заедно. Попита ме как е майка ми, как върви рисуването, отговорих му че трудно напредвам. Той замълча и после каза: „Рисуването е мъка…, мъка-а…“ Бих посъветвал прохождащите художници да рисуват, да рисуват и пак да рисуват, взимайки от учителите си онези моменти, които отговарят на тяхното собствено АЗ. 

Как изкуството, което създавате, намира приложение в ежедневието Ви?

В широк аспект изкуството създава положителни емоции в хората. В не ре��ки случаи познати, които са получавали календари с мои картини, при среща с мен са ми казвали: „Гьошев /или Гошо/, след като получа ново календарче аз изрязвам картините от стария календар и ги лепя върху стената. Харесват ми и си ги гледам.“ Това винаги ме радва, а и самият процес на рисуване ме разтоварва от ежедневието. Има и една отрицателна страна – когато рисувам, не усещам кога се изплъзва времето. 

В Австрия например изобилстват чаши, сервизи, часовници, покривки за маси, тапети и какво ли не още по теми на художника Климт и най-вече с неговата картина „Целувката“. Визуализирате ли нещо подобно с Ваши картини?

Някои от творбите на Климт имат особено силни приложно – декоративни елементи. Геометричните форми, съчетани със златни полета, са подходящи за декорация. За момента не смятам да използвам мои картини за такива цели. Не го отричам, но това е свързано с много други предпоставки. Календарчетата, с които поздравявам приятелите си за Нова година са един вид визуализиране на мои картини.  

„Целувката“ на Климт върху чиния за хранене

Календар с картините на Георги Гьошев – любим и очакван с нетърпение подарък!

  Г-н Гьошев, картините имат ли душа?

В буквален и преносен смисъл картините имат душа. Съвременните учени казват, че и камъните имат памет и душа. Доколко това е вярно, не мога да кажа. Но мога да кажа, че художникът е вложил част от своята душа в картината.

Има ли магия в рисуването? Разбирайте въпроса ми съвсем буквално, а не преносно. Има различни поверия и вярвания. Например ако нарисуваш човека здрав и усмихнат, това е като вид заклинание за добро здраве и щастие. Обратното – ако се рисува човек докато е болен, това не е на хубаво.

Смятам за българите източно-православни, рисувани болни или здрави, такъв проблем не съществува. Когато Вл. Димитров – Майстора избира от стотина момичета, между които е видял майка ми, именно нея, а не друга, е имало протести, защото и други са искали да бъдат рисувани. Това говори, че не е имало страх от магия, ако бъдеш нарисуван. Напротив  увековечаваш се. Аз избирам да рисувам портрет на дадено лице не за да му взема душата, а за да предам хубавото в него. През годините в отделни страни на света наистина съществуват различни поверия, базирани на религиозни внушения. И у нас има поверие, че някои икони на светци лекуват.  

Мома от Калотинци

Смятате ли напредването на дигиталната фотография за конкуренция на графиката и живописта?

Смятам, че не би трябвало да бъде конкуренция, графиката и живописта се създават предимно от човешката ръка. 

В България лесно ли се оцелява финансово, ако човек се занимава само с живопис?

Трудно се пробива да бъдеш разбран, оценен и известен и от там да оцеляваш финансово не само в България, но и в света. В миналото Ван Гог е продал приживе само една картина, фактически заплатена от брат му. 

За какво мечтаете?

Мечтая да нарисувам картина, която да ми харесва безрезервно.

Какво ще пожелаете на нашите читатели?

Да бъдат здрави, да живеят в мир и да реализират мечтите си и да се радват на живота. 

Предполагам, че много от нашите читатели са заинтригувани от Вашите картини. Как биха могли да си поръчат при Вас?

С поздрав и уважение към Вас и Вашите читатели: Георги Гьошев – България e-mail address: [email protected]

Първа част на интервюто с художника Георги Гьошев можете да прочетете тук.

#Георги Гьошев #изкуство #художник

[vprki]

Музиката на Водната кула, сътворена от Мартиан Табаков

По време на откриването на изложбата "Архитектура на звука" скулпторът Мартиан Табаков, заедно с участието на музикантите Георги Дончев и Росен Захариев - Роко изпълниха серия от музикални импровизации, превръщайки Водната кула в огромен музикален инструмент.

Преживяването за публиката беше уникално. В дъждовната мрачна вечер в София на 14 октомври в района на Водната кула в кв. „Лозенец“ се сякаш самият Космос създаде божествена музика извлечена от дълбините на Кулата. Усещането за всеки един присъстващ, независимо от неприятното уж време беше неповторимо, дори по силно като емоция, отколкото на органов концерт в средновековна катедрала. Всяка изложба на Мартиан Табаков, независимо от локацията ѝ винаги е създадена и сътворена за мястото, като някакъв специален контакт на по-висше ниво между твореца и съответното пространство. Експозицията се превръща в разказ за мощта и таланта на Мартиан като артист.

„Това е един проект, който се движи с останалите ми работи. В процеса, когато съм правил арматури за скулптури съм открил, че в работата с метала се случват определени акустични събития, които се случват, феномени, бих ги нарекъл“, споделя за изложбата си "Архитектура на звука" Мартиа�� Табаков.

Мартиан Табаков във Водната кула, снимка: архив на галерия „Плюс 359“

И продължава: „Елементарни неща, бих ги нарекъл – докато си на заваръчна маса и почукваш по желязото, вибрацията отива в маската и тя се превръща в нещо като слушалки. Като открих тези неща започнах полека да правя скулптури, които са предназначени за звукоизвличане и вече имат такава функция, като те не са предназначени със знания във физиката, а по-скоро са по естетичен път и някакъв усет. Изложбата във Водната кула за мен е много важна, защото самото пространство в нея е изключително благодатно за такова нещо. Тя има интересна акустика понеже е много издължена и същевременно е в цилиндрична форма, а акустичната форма има определени акустични свойства. Публиката вижда серия от музикални скулптури/звукоизвличащи обекти, които аз съм направил специално за случая и съм поканил тези музиканти (Георги Дончев и Росен Захариев – Роко, изключителни джазмени – б.а.) , тъй като те са изключително подходящи.

Георги Дончев във Водната кула, снимка: Стефан Марков

Те са известни музиканти в джаз средите и въобще на музикалната сцена на България. Много се вълнувах да направим с тях едно изпълнение. Мен ме интересува взаимодействието на образовани музиканти с такива алтернативни инструменти. Едно е, когато аз свиря на тях, нямам музикално образование и съвсем друго, когато свирим на тях с мои приятели, а сега искам да видя интерпретацията на такава висока летва музиканти каква би била. Самата кула да затупти от звук, когато засвирим. Да можем да задвижим въздуха вътре, да стане нещо като акустична кутия, която излъчва звук“. Почти мечтателно се аргументира в избора си скулпторът. А Водната кула, наистина, засвири като мощен и едва ли не небесен инструмент, До този момент тя се е издигала в достолепно мълчание, предизвиквайки интерес към себе си като любопитен архитектурен обект, а сега „оживя“, чухме гласа ѝ, благодарение на талантливи хора. Влязохме в друг свят, който едва ли сме подозирали като зрители и слушатели, че съществува.

Росен Захариев – Роко във Водната кула, снимка: Стефан Марков

Изложбата "Архитектура на звука" е и артистично постижение за куратора ѝ Ирина Баткова в галерия „Плюс 359“. За нея тя споделя: „ Мартиан отдавна създава музикални инструменти. В този проект той се съсредоточил в изграждането на скулптура, която издава звук, т.е. звукът е интегрална част от формообразуването на скулптурата. Мартиан има предвид и спецификите на самото пространство. Водната кула играе ролята на музикален инструмент. Пърформанс с професионални музиканти, които да дадат една хармония между всички звуци, които ще бъдат произведени от скулптурите. И самият проект говори на един специфичен език – създава една азбука, която по-различен начин кара зрителя да възприеме скулптурите. Той има страшно много скици и бележки в неговото ателие като неговата насоченост да създава по-скоро архитектурни пространства, които сами по себе си да бъдат и резонаторни, и акустични, създаващи звуци. Звукът не е вторичен, той е вложен в самото мислене за обектите. Качества, които тепърва ще бъдат показани в новите му проекти. Зрителите стават съучастници и провокира техния потенциал във възпроизвеждането на звук, в изследването на материалите за техните акустични свойства. Съвсем различно възприемане на скулптурата като форма и да изпитва себе си чрез звуци“.

От изложбата "Архитектура на звука", снимка: Стефан Марков

А в текста си към изложбата в елегантното книжно въведение към нея Ирина Баткова пише: „Създаването на скулптура, която работи като музикален инструмент включва не само изучаване на възможностите, които притежават различните материали като източници на звукови вълни, но и изследване на вътрешните, невидими за визуалното възприятие, пространства на формите от гледна точка на техните акустични и резонаторни свойства. Работата на Мартиан Табаков върху триизмерни обекти, които, при взаимодействие с публиката, произвеждат звуци разглежда от съвсем различен ъгъл идеята за формообразуването. Това е едно артистично усилие в посока, която надхвърля обобщеното определение за скулптурата като решаваща пластични проблеми и предлага осмислянето ѝ в архитектурен аспект, предпоставящ различен контекст за разбирането ѝ.“ Отбелязва тя и развива и като изкуствовед философската концепция за възприятията, фокусирани преди всичко върху визуалния опит, който формира познанията за околния свят. И завършва своя текст за тази изключителна изложба: „Като част от тази концепция е включено и мястото, където се реализира проекта – Водната кула в кв. "Лозенец". Тя присъства не само като пространство, в което е подредена изложбата, но и като експонат от самата изложба. Цилиндричният ѝ интериор, инженерните съоръжения (тръби, резервоар), специфичните акустични особености на сградата са дадености, които Мартиан Табаков използва, за да я превърне в огромен музикален инструмент. Зрителят попада в среда на обекти, изпълнена с разнообразни причинно следствени зависимости, които може да активира и изследва чрез зрението и слуха си. Така той анализира не само отделните скулптури в тяхната пълнота – хармонията на линиите, обемите, цветовете, материалите и скритите за човешкото око пространства, описани чрез циркулацията на звуците, но и вътрешните връзки помежду им.

Мартиан Табаков във Водната кула, снимка: Стефан Марков

Пърформансите по време на проекта, в които, освен публиката, участват и професионални музиканти, изследват тези връзки като възможност за създаване на уникална хармония – основа за музикални произведения, обединяващи съставните части на изложбата. Така „Архитектура на звука“ структурира своя азбука, която въвлича в ситуация на наблюдение и осмисляне чрез включване на творческия потенциал на наблюдателя, ситуация, която отключва един различен от рутинния, психически дискурс на възприятие към скулптурата и нейната възможност да описва себе си чрез звуци."

Изложбата "Архитектура на звука" продължава до 13-и ноември в галерия „Плюс 359“. Не я пропускайте!

А ние ще се върнем малко в годините. Преди време в разговор за „въпреки.com” Мартиан Табаков каза за себе си: „Някак си при мен оставям си ръката да ме води, стигам да някакви резултати и тогава с главата продължавам. Нарисувам си нещо, после някаква комбинация от неща. Започва да ми става интересно и точно затова се занимавам и с музика малко. И с текст. В общи линии гледам отвсякъде да ги добавя нещата, за да сглобя нещо. Това е някакъв комплексен процес от събиране на неща, които са ми интересни и сглобяването им”, обясни тогава художникът, скулптор, а и музикант. „Бях тръгнал да правя едни музикални скулптури в ателието, когато изработвам някаква скулптура. В един момент осъзнах, че тези предмети, инструменти, с които правя скулптури имат интересен звук или интересен техен си живот и звукът е част от него. И в един момент усетих, че самите звуци, които се случват по време на един процес са много интересни и лека полека почнах да правя предмети точно с тази цел, за да мога да извличам звук от тях и да правя атмосфера.

Мартиан Табаков/л/ и Мартин Трифонов/д/ свирят в галерията НГПИ "в. Лука", снимка: Стефан Джамбазов

Те са основно от метал за момента, но мисля лека - полека да доразвивам проекта. Той също ще върви паралелно с другите проекти”, сподели преди няколко години Мартиан, който имаше и номинация за дебют в Националните театрални награди „Икар” за 2016 година за авторска музика и изпълнение на живо в „Росмерсхолм“ от Хенрик Ибсен, реж. Явор Кирилов, Театър – Студио Персона. Тази многостранност на артист от ранга на Мартиан, който няма още 30 години (роден е 1992г.) сме имали шанса да откриваме още в яркото му начало и като ученик на знаменития скулптор и преподавател в НХА проф. Емил Попов, научен ръководител и на магистратурата му. Защитата на Мартиан Табаков в пространството на Царските конюшни на бул. „Дондуков“, ползвано и с ателиета от Академията се превъплъти в забележителна изложба пред смаяните погледи на възхита на преподаватели, колеги и приятели.

Проф. Емил Попов още в Долно Камарци на традиционния пленер за бакалаври на НХА споделяше пред нас възхищението си от неговия студент. Даже негови рисунки присъстваха в изложбата в столичната галерия „Арте” на преподавателя и неговите ученици Мартиан Табаков и Мартин Трифонов.

Творбите на Мартиан Табаков на магистърската му защита, снимка: Стефан Джамбазов

А на какво Емил Попов го е научил, попитахме тогава Мартиан. „Той ни учи да действаме някак си въпреки цялата ситуация, която върви против такива художествени акции. Да можем да се справяме с тази ситуация, да я преодоляваме. Това е, което ни учи основно. Което си е важно, защото такава ситуация като тукашната може да те помете. Сурова е обстановката в нашата страна, както и да я гледаме. Трудно се намира добра среда, за да порасне нещо хубаво в този смисъл. Причината е, че защото изкуството е нещо отделно от всекидневието, от живота ни. Ние не живеем с изкуството, имаме някаква далечна представа за него, то е еди - какво си, но примерно въобще не се интересуваме от това. Защото животът е суров тук за хора, които се занимават с изкуство“.

За всеки един реализиран проект и изложба на Мартиан може да се разказва дълго и с възторг. При него има и нещо друго, специално – умението му да събира колеги и приятели да правят, да създават заедно нови светове в изкуството. Това ни връща в 2018 година в участието му на Есенните изложби в Пловдив „Отвъд повърхността”, които обединиха пластичното с посланието на куратора проф. Галина Лардева. Тогава се случи и много важна среща на терена на експозициите в Стария град. За първи път заедно бяха двамата братя – Мартиан и Юлиян Табакови. Беше много вдъхновяващо и за двамата, защото освен всичко са и един до друг и това ги поставя в равностойно положение, въпреки 17 – годишната им разлика.

Проф. Емил Попов/л/, Юлиян Табаков/ц/ и Мартиан Табаков/д/ на магистърската му защита, снимка: Стефан Джамбазов

Скулптурите на Мартиан бяха в двора на къщата Хиндлиян, а инсталацията на Юлиян (забележителен сценограф, с прекрасни пърформанси и проекти – б.а) в Маазата на двора на същата къща. При тях освен всичко става дума за интерпретация на пространството отвъд повърхността на възрожденската архитектура. Когато става дума за смяна на пространството, това беше и желанието на скулпторите Мартиан Табаков и неговия приятел и състудент Мартин Трифонов (изложбата му беше в двора на Къщата Мексиканско изкуство). До последния момент преди откриването на изложбата двамата местиха фигурите си и търсеха най-подходящото им място. И им беше интересно, защото това също беше част от концепцията на отвъд повърхността. При Мартиан пластиките изобразяват въображаеми същества, които търсят да се изскубнат на свобода. Впрочем темата за свободата беше и в работите на Юлиян, но по друг начин. Докато при него, те са затворени, дори само свободният полет на птиците се вижда през решетки на Мааза, то при Мартиан това са фигури, които активно търсят своята свобода от металната кутия, която беше част от експозицията и определя техния затвор. „Това са нещо като организми. Опитвам се с цветовете да доразвия темата в борба със себе си. С този ковчег или кутия искам да изобразя формата, границите на едно психологическо пространство и да го сведа в стилизирана форма. И всяка фигура е в борба с тази граница. Това са определени стереотипи и граници, които всеки сам си е заложил и се опитва да се измъкне. Металната кутия е границата на това индивидуално пространство, от което се опитва да се измъкне човек с тези ограничения. Може да ги осъзнаваме, но не мисля, че може да се измъкне. Това е един общ проект и тези същества са композирани в някаква борба, не в покой. Като осъзнаеш това нещо ще се опиташ да се съпротивиш срещу ограниченията и те се опитват да се освободят”, каза тогава Мартиан.

Мартиан Табаков/л/ и баща му, знаменитият диригент и композитор Емил Табаков/д/, снимка: Стефан Джамбазов

Но да се върнем към сегашната му изложба "Архитектура на звука" в пространството на Водната кула в галерия „Плюс 359“. Пак ще повторя – неповторимо преживяване, ако го пропуснете, ще сте отминали специално състояние на духа, което съвсем не се случва често… Преди две години в Португалия в един от малкото запазени Замък на тамплиерите в Томар и манастира “Орден на Христа” почувствах нещо подобно, но като въображение, че чувам невероятна музика. В центъра на огромната катедрала на манастира се виждат част от огромните тръби на незапазения орган, който е бил в средата на пространството, а не на обичайното си място, което познаваме от традиционните европейски образци. Сега във Водната кула за миг си помислих, че чух това мощно звукоизвличане, но много различно от това, което си бях въобразила тогава…Ще завърша с една дума, споделена от блестящия ни художник и преподавател проф. Станислав Памукчиев по под"Архитектура на звука": „Мартиан!!!“.

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и Стефан Джамбазов

#Мартиан Табаков #Ирина Баткова #Водна кула #музика #изложба

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Пенко Господинов за борбата между тъмната и светлата страна в себе си и света

„Във всяка роля влагам нещо от себе си, иначе все едно не съм аз, не мога да го направя по друг начин. С всичко – каквото и да е - роля, писане… ми се иска да напомня на човека, че той е човек”. Това казва актьорът, преподавател и режисьор доц. д-р Пенко Господинов в разговор за „въпреки.com”. Тази година той навършва 50 години, но и извежда своя първи самостоятелен клас в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”.

И продължава: „Това трябва да се напомня всекидневно - всеки индивид има право на достойнство, на свобода на мнението си, на  възможност да се изправи и да каже : „ти си лъжец, ти си мръсник , ти си подлец“. Човек има право да ги каже тези неща, ако ги мисли.“ Много са ролите му театъра и киното, както и наградите му. Но той е човек, който не се изживява като звезда и резюмира своя път в живота и изкуството с три заглавия: „Непосилната лекота на битието” /роман от Милан Кундера – б. р./, „Самотният бегач на дълги разстояния” /роман от Алън Силитоу – б. р./ и Страстите Христови” /американски филм, продуциран и режисиран от Мел Гибсън – б. р./. Питаме го защо с тях. „С „Непосилната лекота на битието“ имам предвид, че животът в някакъв смисъл е доста прост, но човекът е така устроен, че да го усложнява непрекъснато. Съзнавам това, но и аз самият понякога го усложнявам прекалено. Непосилно е това, че животът ни е даден, ясно е как трябва да се живее, но ние пренебрегваме от време на време този факт.

Пенко Господинов - снимка Стефан Джамбазов

„Самотният бегач на дълги разстояния“? 

Аз съм човек, който в известен смисъл се е самоизградил. 

Тръгнал съм от нулата, особено в сферата, с която се занимавам. Не съм от семейство на актьори, на натрупани традиции в областта на изкуството. През срещи с определени хора съм разбрал нещо за себе си и за изкуството, в частност за театъра и киното. В този смисъл се усещам, че тичам на маратонски дистанции. По неизбежност човек в едно такова надбягване е сам със себе си. „Страстите Христови“? Аз съм вярващ човек. Вътре в мен има непрекъсната борба между съмнението и вярата. А тя в някакъв смисъл също е неизбежна и в много голяма степен ме определя. Вярата и съмненията са много интимна сфера. Предполагам за всеки вярващ човек  е така … Ако се задълбочи малко или чете, осъзнава, че точно там са дълбинните съмнения, когато човек е вярващ, а не когато предположи че няма бог, като атеист и т.н. Аз съм човек, който се интересува за света, в който живее. Но може би с опита и с годините добих определена гледна точка, поглед в друга перспектива. Лесно разчитам манипулациите, на които сме подложени, някои неща ми се струват злободневни, неща на които не трябва да се обръща толкова много внимание. Други ми се струват много по-същностни, а ние реално не обръщаме внимание на тях. Говоря за битието на индивидуалния човек. Иначе не мога да кажа, че съм националист, или патриот, не боравя изобщо с такива термини. При всички случаи обичам мястото, в което съм роден, обичам хората, с които живея, с които работя и това ми дава енергията да продължавам да работя и да живея, да надграждам. На мен лично много ми помага вярата. А също и хората с които се срещам, често гледам на тях като на ангели, които имат да ми съобщят нещо важно…“, казва Пенко Господинов.

Пенко Господинов в “Празникът” в Малък градски театър “Зад канала” /реж. Явор Гърдев/ - снимка Стефан Н. Щерев, архив на МГТ

Разговаряме с него в една от гримьорните на Малък градски театър „Зад канала” /от 2006 той е част от театралната трупа/. Един театър, с който той е свързан с ред постановки. За Пенко Господинов ролите са неговата „лудост“ и са неговото предизвикателство. Защото според него: „основна част от работа на актьора е да разбира и извежда основните противоречия във всеки персонаж, върху който работи и да осъзнава, с какво той прилича и същевременно се различава от него самия. Безкрайно интересна територия на изследване”. В този смисъл в повечето от ролите си (без значение в киното, театъра или телевизията.), той по неизбежност вгражда „собствената си тъмна сянка“.  Актьорът уточнява: „По принцип обичам да чета много. И Юнг също. Всеки от нас има една такава друга половина – анимус, анима, както ги нарича Юнг. Това са, да кажем, моите бесове. Аз обичам, дори да не са предложени от драматургията, противоречивите персонажи. При тях изхождам от себе си от собствените си вътрешни бесове и тъмни сили, които съществуват. И може би това по този начин е някакъв вид терапия…“

Пенко Господинов, Симеон Лютаков и Полина Недкова в “Отело” /реж. Пламен Марков/ във Варненския драматичен театър “Стоян Бъчваров” - снимка архив на театъра

Такъв персонаж за Пенко Господинов е една от последните му роли – тази на Яго в „Отело“ на Варненския драматичен театър в постановката на Пламен Марков. „Там е работата, че

не гледам на човека като на добър или лош, 

а някаква странна амалгама и от божественото, и от дяволското.  Едното, което дърпа надолу и другото, което иска непрекъснато да извисява нагоре. А колкото до Яго, аз не вярвам, че хората се раждат зли. Този персонаж е описан като злодей от самия Шекспир. И тук подходът ни с Пламен е сходен. Радвам се, че така се срещнахме в разсъжденията си върху този персонаж. Ние търсихме конкретна мотивация, която може да направи един човек, за когото всички говорят, че е почтен, всички му имат доверие, се оказва злодей. Единственият,  за когото казват, че е честен, накрая се превръща в чудовище, което започва да убива… Но има обстоятелства, които понякога предизвикват тези тъмните сили в нас. Ние трябва да си даваме сметка за това, че от време на време можем да се окажем в ситуация изправени пред много труден избор – дали да запазим човешкото в себе си или просто да се отдадем на звяра.” Затова Пенко Господинов иска „неговият“ Яго да изненада зрителите с различната гледна точка към един от най-големите „злодеи“ в световната драматургия. Актьорът смята Шекспир за най-великия драматург на всички времена, именно защото при персонажите от неговите трагедии „винаги съществува това съзнание за избора, който човек трябва да направи в един определен момент, да реши - да бъде добър, тоест да постъпи правилно или да постъпи без оглед на последствията.“

“Ромео и Жулиета” в НАТФИЗ в постановката на Пенко Господинов - снимка архив

С Шекспир е свързана и режисьорската, и преподавателската дейност на Пенко Господинов. И на въпроса защо поставя „Ромео и Жулиета“ със своите студенти конкретизира: „Винаги съм щастлив, когато имам възможност да се срещна с текст на Шекспир. Мисля, че се получи. Вече втора година го играем и развиваме. Обиколихме доста фестивали, включително и ItSelf във Варшава, където трудно се попада, получихме награди и доста хвалби. Работата ми по спектакъла е много специфична. Защото това е педагогическа дейност. Ако аз поставях тази пиеса в професионален театър, може би нямаше да бъде такъв подходът ми. В представлението, което направих в НАТФИЗ, няколко момчета минават през ролята на Ромео, няколко момичета през ролята на Жулиета (едно на ръка, че за всеки трябва да намериш роля).Тоест, когато си млад някак си гледаш по - лековато на представените взаимоотношения. Не случайно героите са толкова млади – тя е на 14, той на 16-17 години. В тази възраст ти просто искаш това да ти се случи и не се интересуваш, как изборът ще повлияе на семейството, кой, как ще реагира.Това са природни закони и може би така трябва бъде. На тази възраст на студентите това им е познато, те могат да застанат зад едни такива персонажи. И освен това много исках първото им цялостно представление да бъде върху голям автор, върху най-големия – Шекспир. Защото това е мярка, която се надявам те да възприемат и да не правят компромиси с изборите си после като актьори. За това с тях през цялото време работихме смислени текстове – Шекспир, Чехов, Молиер, за да добият усет за висок текст. Някъде бях чел, че преподаването има една единствена цел и съм много съгласен с това – да предизвика възторг и отвращение. Тоест възторг от хубавото, смисленото и отвращение от пошлото. Това, ако съм успял да направя, донякъде съм си свършил работата.

Гледам на студентите си като на цялостни личности.

Не знам как да ги науча на тази професия, те ще го учат това щял живот. И може пак да не го научат. Но това, което съм се опитал при работата си с тях, е да станат по-добри хора. Да осъзнаят отговорността си пред собствения си талант, да имат чувство за мярка, вкус и оттам те сами ще се оправят.“, казва Пенко Господинов. И добавя, че при раздялата с курса си би им казал да забравят всичко, на което ги е учил и да намерят собствения си път.

Пенко Господинов със своя клас в НАТФИЗ “Кр. Сарафов” - снимка архив

Първият випуск на доц. д-р Пенко Господинов, който след четиригодишно обучение, той ще „изведе“ от НАТФИЗ през май 2020 има няколко реализирани спектакъла, които намериха своята публика: „Лейди Макбет от Мценска околия” от Николай С. Лесков, „Ерофеев“ по Венедикт Ерофеев, „Дон Жуан Тенорио“ по Жан-Батист Молиер ,„Солунските съзаклятнеици“ от Георги Данаилов, „Платонов“ по Антон П. Чехов, споменатия вече „Ромео и Жулиета“ от Уилям Шекспир. На въпроса дали се „учи“ от своите студенти, преподавателят споделя: „Да, аз също се уча от тях. При този интензивен живот, при който пребиваваме последните 30-40 години,  при поколенията започва да има разлика, дори заради навлизането на технологиите, отварянето на границите, свободата да пътуваш, да гледаш всичко което излиза като кино, театър, литература, музика. На мен ми е любопитно - те какво слушат, как гледат на актьорската професия. Когато аз завършвах нямах тази възможност - да пътувам,  да гледам дори да чета неща, които знаехме, че съществуват, но трудно се намираха.  И от тях се уча на това, какво е съвременният свят. Аз много обичам да си говоря с тях извън конкретните теми за представленията. 

Радвам се на младите хора, на тяхната чистота и енергия.

Удивително е да наблюдаваш как талантът намира свои собствени пътища за изява, как се култивира и в известен смисъл облагородява притежателя си.“. И добавя, че когато преподава действа изцяло интуитивно, въпреки че познава различни методи и системи.

Пенко Господинов в “Пияните” /реж. Явор Гърдев/ в МГТ “Зад канала” - снимка Симон Варсано, Павел Червенков, архив на театъра

За хората, с които е работил и смята за учители отбелязва проф. Димитрина Гюрова в НАТФИЗ, Кр. Сарафов”, както и проф. Пламен Марков. „Пламен Марков е много специален в моя живот“. И пояснява:  „С него сме от 1991, от приемните изпити в НАТФИЗ.Чувствал съм неговата подкрепа и това ми е давало сили. Имаше години, в които след като завърших бях извън столицата, той не ме забрави и тогава работихме заедно. След това ме покани за асистент в НАТФИЗ, тоест в някакъв смисъл той ми е два пъти учител. Чувствам го много близък, един от най-близките ми хора. Това се породи вследствие на нашата обща работа. Другият човек е Явор Гърдев, с когото и в момента работя в Малък градски театър, правим „Завръщане у дома“ на Харолд Пинтър. Не зная коя поред среща. В този театър е трета след „Пияните“ и „Празникът“. С Явор сме приятели. Винаги научавам нови неща от него – намира начин да ме провокира до степен, в която аз самият да потърся нещо различно в това, което правя. Това е много ценно. В режисьорската професия има много педагогика, обаче напоследък това изчезна поради съкратени срокове, натиск на комерсиалната конюнктура  - всеки гледа да си свърши работата, да си вземе парите, говоря и за режисьорите, и за актьори. Аз съм режисьор в НАТФИЗ със студентите, защото това е част от педагогическата ми работа. Всичко това, което първите години сме пробвали, възпитавали, учили то трябва да придобие израз, да присъства като цялостно представление. Имам режисьорски амбиции, но от актьорска работа не ми остава време, а това е сериозна професия - човек трябва достатъчно добре да се подготви, за да почне да го прави както аз го разбирам, че трябва да се прави.

Не мисля, че режисурата е продължение на актьорската работа.

Това са съвсем различни професии, съвсем различни нагласи, различен поглед върху света и т.н. Ако анализирам собствения си опит – това че съм актьор донякъде ми помага, донякъде ми пречи, но ставам съвсем различен, когато работя като режисьор. За мен представлението не е просто набор от етюди, случаен сбор от епизоди, които всеки един актьор би могъл да композира. Там става дума за смисъл на това, което правиш и не по-малко важна е формата в която го правиш. Това се подценява в съвременния български театър. Режисьорите трудно се осмеляват да потърсят крайна, адекватна на текста форма, ключ, а за мен това е много интересно.“

Пенко Господинов във филма “Далеч от брега” /реж. Костадин Бонев/ - снимка архив

Пенко Господинов освен като театрален актьор има запомнящи се роли и в киното. Познаваме го от филмите: „Военен кореспондент“, „Краят на въжето“, „Аз съм ти“, „Далеч от брега“, „Морска сол“, „Стъклен дом“, „Седем часа разлика“, „Недадените“ и други. Това насочва разговорът ни към седмото изкуство. „Аз се занимавам с театър всекидневно, а киното е по-рядко като опит при мен. Не съм непрекъснато зает с кино, както съм с театъра. Бих искал. Аз съм актьор и не мога да си избирам форматите, в които да участвам. Добре се ��увствам и на снимачната площадка, и на сцената. Дори в телевизията се чувствам добре, на мястото си. Като подход работя по един и същи начин. Има си специфика актьорското присъствие в киното, но човек се научава. Това е интересно предизвикателство. В киното технологията е водеща и трябва да ѝ се подчиниш по някакъв начин, така че това да даде плът и цялостност на крайния резултат. Но на ниво актьорска работа няма такава голяма разлика. В театъра човек се научава - монтажният принцип го има и в театъра. Това е много интересно – това е тема на моята дисертация, в която се изследва приликата и разликата между актьорската работа на сцена и пред камер��. Най - важното е, че разлика има и е хубаво студентите да я осъзнаят, най-малкото да минат през този опит и всеки сам за себе си да го разбере. 

Пенко Господинов във филма “Военен кореспондент” /реж. Костадин Бонев/ - снимка архив

Има някои чисто технологични неща, които те трябва да схванат в техниката на изграждане на образа. И затова,  ние въведохме в НАТФИЗ отделна дисциплина. Преди се изучаваше два семестъра, почти формално, сега студентите изучават 4 семестъра кино, накрая трябва да заснемат цялостен филм (това влезе в сила за моя клас – моят клас е първият, който минава през това нещо, така че държах това да се случи). Първо етюди без текст, после с текст и накрая цялостен филм – за да схванат и да претръпнат, защото

при актьорите има едно първоначално стъписване от екрана.

Това го има при всеки човек – стъписване от начина, по който изглеждаш - ние сме единствените същества, които не могат да се погледнат триизмерно. Ние се виждаме двуизмерно, дори в огледалото, когато се гледаме. И като се видим на камерата и гласът ни звучи различно, защото го приемаме през други резонатори и лицето ни изглежда различно си казваме – „о, боже това не съм аз“. При актьора го има също - изпадаш в шок, когато се гледаш на лента триизмерно и не се занимаваш с нищо друго, а само с това как изглеждаш. Това е нормална чисто човешка реакция  и с това трябва да се свикне, за да може по-хладнокръвно да се реагира. Да почнеш да анализираш, следващия път да постигнеш единство между това което си искал да направиш и резултата, да изразиш това, което се явява на екран …“.

Пенко Господинов и Анастасия Лютова в “Сцени от един семеен живот” /реж. Крис Шарков/ в МГТ “Зад канала” - снимка Стефан Н. Щерев, архив на театъра

Човешкият – личен и професионален момент в призванието на актьора провокира и следващата посока на разговора с Пенко Господинов. На въпроса дали е хубаво да си в семейни отношения с човек с твоята професия (съпругата му Анастасия Лютова е актриса) и „изтича ли тъмната енергия“ след представление или снимачен ден, актьорът е убеден: „Не мога да генерализирам. За мен мисля, че е хубаво. Така стана, че театърът е целият ми живот. И на нея. И по този начин проявяваме разбиране един към друг. Защото аз знам, какво е да си отдаден на нещо изцяло и тя знае от своя страна. Имаме по-голям толеранс към моментите, които домът или семейството страдат от това, че човек за да си свърши работата както трябва се затваря малко повече в това, което върши в известен период от време. Професията ни е нашата основна тема за разговор (играят заедно в МГТ „Зад канала” в „Пияните“, „Сцени от един семеен живот“, „Празникът“, преди това в „Паякът” в Сфумато и други спектакли – б.р.). Темата е неизчерпаема, много вдъхновяваща и това предполага, че винаги има за какво да си говорим. Това е важно за всяко семейство. По принцип е хубаво хората да си говорят в семействата - понеже е обща тема, си говорим много.“

Пенко Господинов и Анастасия Лютова в “Паякът” /постановка и сценичен вариант Димитър Димитров и Йордан Славейков/ в Театрална работилница “Сфумато” - снимка архив на театъра

А в края на разговора се връщаме към света извън театъра и екрана. „Потресен съм от това, което става днес”, с болка споделя Пенко Господинов. „Не мога да повярвам, че сме стигнали до там. И се чудя. Как позволихме, как пропуснахме, че това ни се стовари върху главата. Срам ме е, като гледам какви хора ни управляват в момента - с  нищожно възпитание, с ниско образование, с липса на компетентност. Аз знам, че те са инсталирани там, че са удобни на кукловодите в страната и извън нея. Това е безобразие, това е скандал.

Ние сме малодушни хора, ние сме малодушен народ.

И включвам себе си в това число. Аз не се изключвам. Често мисля за това. Ние нямаме никаква история на реална съпротивата. Ако имахме примери, ние нямаше да търпим и ден сегашното положение. Нямаше да търпим безобразията. Ние ще се срамуваме много от това, което търпим в момента години наред. Това малодушие се отразява на всичко. Липса на самочувствие, липса на такива базови понятия – като достойнство. Не знам как ще излезем от това, защото ние в този момент на подсъзнателно ниво трупаме вина, за това че го търпим и позволяваме времето да минава покрай нас, без да направим необходимите реформи, които са толкова необходими в нито една сфера – правосъдна, здравеопазване и т.н.” Тези думи са естествено продължение на съмненията и борбата на Пенко Господинов между тъмната и светлата страна в себе си и света. Защото той не е само актьор, който е готов да произнася чужди думи, а да ги пречупи през своя опит и талант. ≈

Текст: Стефан Джамбазов и Ориета Антова

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

#РЕФЛЕКСИИ #Пенко Господинов #Анастасия Лютова #Пламен Марков #Явор Гърдев #Костадин Бонев #НАТФИЗ Кр. Сарафов #НАТФИЗ

[vprki]

След пленерите идват изложбите

Лятото е сезон за пленери. И след тях идват изложбите. Противоречиво е мнението на художници и изкуствоведи за смисъла на такъв вид творчески акции. В някои случаи бизнесът си набавя произведения на цената на нощувки, храна или бои. Или пък художниците без да си дават много зор, си осигуряват приятно прекарване. Но случаят, за който говорим, не е такъв. Става дума за пленера в Арт центъра на Вихрони Попнеделев в близкото до София село Долно Камарци.

Там за пети път през лятото се организира пленер „Живопис и скулптура” на дипломирани студенти от Националната художествена академия. Тя е организирана от Тодор Стайков, когато през 2015 година, по негова идея и съдействие, започна селектиране на художници от специалностите „Живопис” и „Скулптура”. Тогава жури в състав: акад. Светлин Русев, проф. Валентин Старчев, проф. Десислава Минчева, проф. Станислав Памукчиев, проф. Емил Попов, проф. Вихрони Попнеделев и проф. Ангел Станев определяха по няколко завършващи студенти, чиито творби се отличават с голяма артистичност, професионализъм и творчески заряд. За избраните млади колеги се организира всяка година пленер в Арт център „Вихрони” в с. Долно Камарци и впоследствие творбите им се показват в столична галерия. Сега, след кончината на акад. Светлин Русев, към журито са привлечени и изкуствоведката и галеристка Мария Василева /галерия „Структура”/и галеристката Гергана Борисова /галерия „Арте”/. „Усилията на г-н Тодор Стайков и целият екип са изцяло насочени към подпомагане и популяризиране на изкуството на съвременните творци на България. Убедени сме, че това е един от пътищата за опазване на духовната ни култура”, написа проф. Десислава Минчева.

Проф. Десислава Минчева и проф. Станислав Памукчиев бяха отново в Арт център „Вихрони”

Тази година участници бяха живописците Драго Дочев, Думисани Карамански, Ива Маркова, Пламена Маркова и Явор Костадинов и скулпторите Десислава Досева, Марк Бойчев, Светослава Атанасова и Шабан Хюсмен /част от тях на снимката горе/. При откриването на изложбата след пленера всички присъстващи отбелязаха смисъла от този пленер. И той е, че младите творци освен заради досега с това красиво място близо до София, се усещат като общност и общуват помежду си творчески и личностно. А това винаги води до обогатяване и на личната творческа гледна точка. Те се вдъхновяват от тотеми, цветя, природа, асмата в двора на Арт центъра, от връзката между изкуствата и им дават импулси след края на пленера… А и малко далеч от своите преподаватели младите творци намират себе си. Както каза Вихрони Попнеделев: „Опитвам се да ги направя по-цветни”.

Проф. Вихрони Попнеделев се радва на свободата, която осигурява на младите си колеги

Били сме на предишните издания на този пленер и знаем колко прекрасни и талантливи млади творци са преминали през него. И хубавото е, че те остават под погледа на организаторите на пленера и по-нататък в своето развитие. Има и група „Млади български художници”, която е създадена да подкрепи надарени артисти в началото на пътя им и да покаже това, което са създали като дипломници в НХА, както и веднага след завършването на обучението им. Платформата следи развитието им и се организират изложби, каквито ще има и следващата година. В момента е обявена и Национална изложба – конкурс за живопис и скулптура за млади художници до 35 години от цялата страна, които не са студенти в сегашния момент. Изложбата ще се състои от 4 до 15-ти октомври в изложбена зала „Райко Алексиев“ в София.

Проф. Валентин Старчев, акад. Светлин Русев и Георги Стайков на изложбата след един от предишните пленери в Долно Камарци

А самият Тодор Стайков, който събира тези млади творци, е не по-малко доволен от тях. За себе си казва, че е човек, който е започнал собствен бизнес след демократичните промени, наслаждава се на живота, интересува се от изкуство, живопис и скулптура. Смисълът на това, което прави е в чувството му за обществено присъствие. „Човек има лични цели в живота си, но има и цели, които да допринесат нещо за обществото. Много скучен ще бъде животът, ако човек се занимава само с професията си без странични занимания. А моите странични занимания са свързани със спорт, с колекциониране на изкуство, с пътуване. Така че това са неотменни, съпътстващи живота занимания”, сподели той преди време за „въпреки.com”. Целта му е да се откроят тези студенти, да им се даде възможност и да бъдат популяризирани. „Като колекционер целта ми е част от колекцията да е на млади автори и ако сме достатъчно прозорливи някои от тях ще бъдат реализирани след години”, добави той.

Проф. Емил Попов застава винаги зад търсенията на младите скулптори

А други изложби на вече отдавна реализирани художници се откриха тези дни в София. Едната е „Дипломация и изкуство” на избрани произведения от Художествения фонд на Министерството на външните работи. Тя е в галерия „Академия” на Националната художествена академия. Държавният културен институт към министъра на външните работи и Националната художествена академия представят изложбата, посветена на 140-та годишнина от създаването на българската дипломатическа служба. Тя включва 21 произведения, пътували и „живели“ с ритъма на дипломатическото всекидневие в посолствата на страната в Европа. Художествената колекция на Министерството на външните работи, която наброява над 3000 произведения, има специфичен облик и е една от най-оригиналните художествени сбирки, собственост на държавните институции у нас. Това не е музейна или колекционерска сбирка. Картините от фонда присъстват със свой глас в представителните зали на министерството и десетки дипломатически мисии по света. Отделяни от фондовете на българските художествени галерии, избирани от общи изложби, дарявани от авторите – днес те разказват за духа на своето време.

Изложбата „Дипломация и изкуство” е на избрани произведения от Художествения фонд на Министерството на външните работи в галерия „Академия” на Националната художествена академия

За експозицията са избрани произведения, които датират от първото до последното десетилетие на 20 век. Представени са живописни работи на Петър Морозов, Бенчо Обрешков, Златю Бояджиев, Пенчо Балкански, Дечко Узунов – до картини на Димитър Киров, Димитър Казаков и Светлин Русев. Голяма част от представените автори имат и дълга кариера, свързана с Националната художествена академия – като преподаватели и/или ректори на НХА. Освен селекцията от картини е поставен акцент върху историята на дипломатическата институцията и 140-годишната ѝ история – за красивите сгради на български задгранични мисии и художниците, работили в тях, за създадените през годините на новата българска държава ордени и отличия. Със съдействието на „Монетния двор“ са изложени два от високите български ордени, учредени с цел награждаване на чуждестранни дипломати и държавници. Представен е Скулптурният парк на Министерството на външните работи. В отделен раздел са проследени визиите на именити български художници за дизайна на такива важни символи на държавния суверенитет знаци, каквито са българските банкноти и монети. Пространственият дизайн на експозицията е дело на преподаватели от катедра „Рекламен дизайн“ – доц. Мирослав Богданов, гл. ас. д-р Светлин Балездров, ас. Венцислав Йорданов. Плакат и логотип на Програмата за отбелязване на 140-та годишнина на българската дипломатическа служба – гл. ас. д-р Ненко Атанасов, преподавател в катедра „Плакат и визуална комуникация“. Изложбата продължава до 23 септември 2019 г.

Стоян Филипов – FIL

А в галерия „Сезони” беше представена живописта на Стоян Филипов – FIL, избрано от акад. Светлин Русев. „В тази експозиция, почти всички творби са избрани от академик Светлин Русев и не са показвани. Той посещава ателието на Стоян и остава там дълго, заинтригуван и изненадан от живописния свят, с който се среща. Влиза в обител от картини за няколко живота. Наблюдава платната, от време на време казва по нещо и отново задълбочено се вглежда в картините. Споделя че, би трябвало картините на Стоян да се виждат от повече художници. Русев сравнява живописния му жест и подход с тези на скулптура. Свидетели на почти мълчаливия, но искрено топъл мъжки разговор между двамата художници, са планината и жената на автора. Светлин споделя желанието да инициира и открие негова изложба. Посочва повечето картини с рентгеновия си усет на художник и колекционер. Малко след тази незабравима за FIL среща, Светлин Русев ни напусна. Галерия „Сезони“ сбъдва едно искрено желание на маестро Русев. Представяме ви нови, непоказвани творби от ателието на  FIL.

Част от картините на Стоян Филипов – FIL в столичната галерия „Сезони”

Авторът не имитира и не подправя света, който рисува. Портрети, натюрморти, пейзажи и композиции, това са сюжетните му опорни точки. Платната му „тежат”, защото той изгражда и надгражда жива, плътна тъкан, силно индивидуална и многопластова. Четките по платното са смели и ясни, категорични и недвусмислени, често постига силно въздействие само с два или три тона от палитрата си. FIL задълбочено изгражда цвета, формата и светлината. Специфичното за автора наслагване на боите често се дължи на непрекъснати търсения. Може би и вие ще откриете за себе си художника FIL, избрал живописта за свой живот. Той рисува прости житейски ситуации,  без сложни определения и послания, които ние зрителите отпиваме като чиста вода от пресъхваща чешма. От пейзажите на художника надничат дървета и къщи, брегове и силуети, лодки и рибари, интимният житейски кът на обикновения човек. Стоян Филипов - FIL оставя живописни следи всеки ден. Всеки ден той е в ателието си, „без почивен ден“…, написа кураторката на изложбата д-р Райна Дамяни. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

#Арт център Вихрони #село Долно Камарци #пленер #Тодор Стайков #Вихрони Попнеделев #Станислав Памукчиев #Десислава Минчева #Стоян Филипов - FIL #галерия Сезони #Емил Попов #Светлин Русев #Министерство на външните работи #галерия Академия

[vprki]

Критичен поглед: Джиджи е не само голяма певица, но и изключителен човек

Концертът на участничките в първия майсторски клас на изключителната ни певица Александрина Пендачанска на Празниците на изкуствата „Аполония” в Созопол не беше само поредният прекрасен концерт на фестивала, а урок на живо пред публика, където я открихме в една нова и не по-малко прелестна изява. Не само като певица, но и като педагожка, който не само преподава, но и подкрепя безрезервно участничките. Без да се притеснява, че някой ден те може да я засенчат…

Майсторският клас беше за млади оперни изпълнители от страната и чужбина на възраст от 18 до 35 години, който се проведе  от 25 до 30 август 2019 г. в Созопол, във Ваканционното селище „Санта Марина“. Негови участници бяха кандидатите, одобрени от Александрина Пендачанска. Тя избира от 20 кандидати, които са изпратили техни видеозаписи. Избира седем, които са в активен певчески статус. „Не избрах млади, защото си дадох сметка, че няма как да допринеса за това кратко време. Избрах момичета, които вече са напред с материала, за да можем в тези няколко дни да надградим нещо”, споделя Пендачанска пред медии. Майсторският клас, първи за нея, е бил и „някаква проба” за самата оперна певица. Това предизвикателство за първи майсторски клас е вече част от последователността на Празниците на изкуствата „Аполония“ да отваря нови хоризонти към младите и да кани наши знаменити артисти да дебютират като преподаватели. Така беше през 2017 година, когато на „Аполония” свой първи майсторски клас имаше световната оперна прима Красимира Стоянова, а сега и Александрина Пендачанска. Идеята за тези специални моменти на „Аполония” са на артистичния директор Маргарита Димитрова. Тя ни сподели, че Красимира отново има желание като педагог да се върне на „Аполония”.

Антонина Бонева беше на първия ред и в Созопол

Но да се върнем към преживяването в Археологическия музей на Созопол – концерта на седемте певици от майсторския клас на Александрина. Тя започна с думи на благодарност към своите учители – преди всичко към майка си Валери Попова, изключителната оперна дива с невероятна кариера, но съдбата определи много рано да напусне нашия свят, към големия диригент и учител на младите дарования Михаил Ангелов и към сестрата на майка си - талантливата българска пианистка и педагог Антонина Бонева. Тя стоеше на първия ред и през целия концерт го съпреживяваше, така както винаги е до Джиджи и ни информира в социалните мрежи за световните й изяви. Само ще допълня, че когато преди две години по идея на Александрина Пендачанска на 9 май беше изпълнен Военния реквием на Бенджамин Бритън  с нейно участие и великолепна колаборация между съставите на Софийска филхармония и БНР, Антонина беше тази, с която Александрина се съветваше на репетициите, прослушваха и коментираха заедно отделни елементи от частите с толкова сложните сопранови изпълнения. Тя благодари и на фондация „Аполония“ за поканата, която й е дала шанс да открие нещо ново в себе си – да преподава и да учи по-младите певици. Тази всекидневна работа с тях по осем часа на ден страшно й е харесала, вдъхновила я е не по-малко от преживяванията й като артистка на световните оперни и концертни зали.

Пианистката Ася Василенко, с която са работили по време на майсторския клас

За себе си открила, че работата като преподавател е като родителството – отглеждаш от едно цветенце, което да стане красиво и силно дърво. Какво се изисква? „Търпение, щедрост и критичност, която не съди, а дава варианти за решаване на проблеми и въпроси. Аз съм научила от майка ми и като родител. Тя е била и вокален педагог, и нейният път е този, който се опитвам да следвам“. Джиджи беше първата, с която започна през 2012 година реализацията на вълнуващите срещи „Цената на успеха“ в програмата на Празниците на изкуствата „Аполония“. Нейната искреност и топлота даде великолепно начало на тези почти интимни срещи с публиката. Направи го на другия ден, сутринта, след изключителния си концерт с великолепния ни пианист Людмил Ангелов за откриването на фестивала. Тя беше и от първите ни събеседници, когато създадохме „��ъпреки.com” дни след блестящия й концерт в залата на Националната опера в края на декември 2013 година. Повярва ни и наистина ни дари със своята щедрост. Тогава тя каза: „Съвременното понятие за примадона много се е променило. Макар, че има и такива, които могат да бъдат наречени така – така си живеят, така им харесва. Това ги прави щастливи. Това мен по никакъв начин не ме интересува”. 

И още: „Много съм благодарна на моите родители, защото те са ме възпитали да не се съмнявам в качествата си – дали са ми някаква увереност, че мога да се справя. Слава Богу, през годините  човек трябва да мине през съмненията и през въпросите, които сам започваш да си задаваш. Но младостта, когато се изграждаш е важно да имаш родителския тласък и аз не съм се съмнявала, че ще успея да бъда на тяхното ниво. По-скоро това е било предизвикателство, искала съм да бъда като тях. Не съм се борила да бъда повече от тях, искала съм да бъда част от тях, една от многото, защото в нашето семейство има много музиканти. Била съм щастлива и съм искала да бъда част от тях.” А им е било доста сложно и съвсем не леко. Майка й Валери Попова е изключителна оперна прима, родена в семейството на  диригента Саша Попов и пианистката Вера Даскалова.

Александрина Пендачанска с Людмил Ангелов при тяхно представяне на ”Аполония”

Независимо от изпитанията на съдбата и за самата Александрина, тя е от най-прелестните звезди не само в операта, но и в ораториалното пеене, в камерните концерти на днешното време. И не само това – от нея се излъчва добронамереност, разбиране на другия, почит към колегите и заедно с това категорична гражданска позиция, без да пести себе си, неподвластна на конюнктурата. Представяйки всяка една от седемте млади певици в майсторски клас, тя специално акцентира на техните преподаватели, които са ги учили и подготвяли за голямата сцена с изключителна почит и уважение. Това правят само големите! Специално благодари на пианистката Ася Василенко, с която са работили по време на майсторския клас. За всяка една от певиците специално Александрина отбеляза техните качества като гласове, като певици, като музиканти и как са работили заедно в тези дни. Призна, че не само ги е учила с нейния феноменален певчески и артистичен опит, но е получила много от тях и е разбрала и много неща за себе си не само като преподавател. След всяко от прекрасните изпълнения на избранничките й Весела Янева, Гонца Богоромова /Република Северна Македония/, Леонора Илиева, Далиборка Люн-Скибински /Република Северна Македония/, Неда Атанасова, Гергана Георгиева и Христина Лазарова, тя правеше и изискваше отново да изпълнят някои детайли от ариите. Дори седна на рояла, за да разпее една от певиците. Беше преценила, че е необходимо. И още нещо, на пръв поглед не толкова музикантско, спря са на детайлите как се произнасят в текста италианските думи – какво да е Т-то и как да звучи двойното L, така характерни не само за оперния език. Все пак трябва да са готови и за италианската сцена, така ревнива и пунктуална към оперното изпълнение.

Публиката в Археологическия музей, благодарение на Александрина Пендачанска, се запозна безспорно с талантливи млади оперни певици. Тя представи всяка една като талант, като избор в работата за напред. С някои от тях се е срещала и преди. В контакта между тях и нея явно е имало много работа, много отдаденост и споделени неща за последователността и упоритостта на артиста. Всички момичета бяха прекрасни, усещаше се връзката, която са създали заедно с Джиджи и сякаш изпълненията им бяха за нея, а публиката се наслаждаваше на младостта им, на гласовете им, на желанието им да продължат в света на голямата музика. А те са готови за нея и, без да звучи патриотично за кой ли път се уверихме как в нашия регион се раждат невероятни музикални таланти. Въпросът е с техните усилия да имат добрия шанс да завладеят света. Но това е друга тема. Специално искаме да отбележим изключителната Весела Янева, мецосопран, плътен красив глас, рядко срещан. Природата е била щедра, а и тя явно е работлива и амбициозна. Финалът беше отреден за Гонца Богоромова Краловски, красива и много талантлива. Александрина призна, че нейната Лиу от „Турандот“ на Пучини я е разплакала. И я разбрахме, когато чухме изпълнението на младата певица. Заедно с великолепното изпълнение на прекрасната музика на Пучини тя и разказа за силата на любовта, което винаги е ней-голямото вълнение, когато слушаме последната опера на великия композитор.

Естествеността на Джиджи в този концерт – урок – спектакъл беше най-голямото преживяване за всички нас в залата на Археологическия музей в Созопол. Певица с невероятна кариера по света тя завладя всички ни с неподозирания си и за нея талант да насочва младите си колежки към стремежа да усъвършенстват себе си по пътя към голямото изкуство. Дадено е не на всеки. И тук припомняме думи на изключителния Людмил Ангелов пред „въпреки.com”, с когото са свързани с Александрина не само като музиканти, а като почти брат и сестра в предаността си на музиката. „Много неща, много неща трябват. Първо, талантът е необходим, очевидно. След това огромно количество работа и оттам нататък много човешки качества. Готовност за саможертва, готовност за дълги, дълги часове на самовглъбяване, на съзерцание, доброта, също страшно необходима, според мен, за всеки артист, за всеки човек, който се занимава с изкуство”, сподели преди време изключителният музикант Людмил Ангелов за това какво е необходимо на един световен пианист, какъвто е той. Това с пълна сила важи и за Джиджи, която споделя и как след часовете работа с младите певици не е заспивала с мисълта как ще продължат на следващия ден. Всяка от певиците получи от ръцете диплом на Аполония за участието си в нейния първи майсторски клас. При връчването им артистичният директор на фондация „Аполония“ Маргарита Димитрова само каза: „Това е Джиджи!“. Да, това е Джиджи! ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

#Критичен поглед #Александрина Пендачанска #Джиджи #Аполония 2019 #Празници на изкуствата Аполония #Созопол #Майсторски клас Созопол

[vprki]

Анри Кулев: Ако се бях родил по време на Инквизицията, да са ми одрали кожата

„Последната дума, която може да определи нашето общество е толерантност! За всичко! Как ще е толерантно?  В никакъв случай! Но ние живеем в това общество. Това е част от нас“. Казва в разговор за „въпреки.com” Анри Кулев, художник, аниматор, режисьор, преподавател.

И продължава: „Ние рефлексно не сме толерантни. Без да го осъзнаваме. Един към друг и към всички различни хора. Защо е смешен разговорът за борбата с корупцията в България? Той може да бъде разбран, ако в едно общество има корупция, но когато цяло едно общество е просмукано от корупция, за какво да се говори. Също като разговора за пътищата, как ще се оправи тази работа. Не може да се оправи и това е положението. Край! За всички хора това преминаване през непрекъснатата  двойна линия е смехория. Смехории като спазването на законите, всичко е някакъв вид игра, в която обиденият човек казва: „А така ли? Щом вие ме пренебрегвате по такъв начин, аз ще ви кажа по какъв начин!“. Лошото е и друго, че в обществото като нашето, лоша шега или добра е примерът. Ако той е отрицателен, всички се юрват и цялото общество мълниеносно се заразява с отрицателния пример. Ако той е добър, много по-постепенно, много по-трудно обществото може да се зарази с добър пример. Абсурдно, но е така. Виждам го и по уличното движение. В момента, в който всички тези агресивни разбойници карат лъскави тенекии и се движат като собственици на живота ни и изведнъж едни други съученици с москвичи започват да преследват мерцедесите със злоба и със същата скорост. По същия начин добрината, чувството за справедливост

поражда около себе си някакви малки островчета,

колкото и трудни да се те. Но това е положението“. Обобщава не без огорчение Анри Кулев. Но поводът за срещата ни е съвсем друг. На пръв поглед това е 70 - годишният му юбилей, колкото и невероятно да звучи на фона изключителната му работоспособност и енергия, но преди всичко е изложбата му с еротични рисунки в столичната галерия „Кооп” и премиерата на книгата му с тези рисунки „Ориент SEXPRESS” /изд. на Нов български университет/.

Разговаряме с Анри в пространството на изложбата, отминало е вълнуващото й откриване със стотици почитатели, много приятели, любопитни, стана празник на нещо различно с участието на много хора от средите на киното, на изобразителното изкуство, студенти. А за изложбата кураторът й Мариета Ценова пише: „Анри Кулев рисува еротични илюстрации за широка публика години наред. Всяка седмица във вестник „24 часа” се появява нова рисунка. Темата е същата – Секс, но всеки път интeрпретацията й е различна. Средата, героите, „позите”, контекстът в който е коментирана визуално темата, са непредвидими. Като съвременна версия на 1001 нощ към която можеш да се пристрастиш и безусловно да следваш. Рисунките са смели, провокативни и рушащи табута. Те са колкото изящни, толкова и карикатурни спрямо персонажите в сюжетите. Къси разкази с неочакван край. Безброй гледни точки към тема с която фамилиарничим, но рядко споделяме. С всяка нова илюстрация Анри отива отвъд темата за удоволствието от секса. Той включва и зависимост, обсесия, задължение, познание, ирония, подигравки с консерватизма, политиканстването като секс …“. Не пропускайте тази изложба, тя е реализирано артистично вдъхновение, но и вникване в нашето Аз, от което като че ли се опитваме да избягаме или пренебрегваме. Но ние продължаваме нашия разговор с Анри по темата, а и не само.

„Това е част от играта в съвременното изкуство. Трябва да има една компилативност, мащаб, с който да може една колажност да разбърква нещата и по този начин да се постигне нова атмосфера, нова образност. Не бих казал, че това са високи нива на майсторство, но във всеки случай това е част от играта за да се прокара една толкова щекотлива за българското общество и въобще и за целия свят тема. Виждам какво се случва в момента в интернет –

задраскват гърдите на спящите Венери

в платната на старите майстори. Венера на Джорджоне със задраскани гърди – трябва да си пълен идиот, за да го направиш. Предполагам, че скоро тези глупости ще отшумят. Ако се бях родил по време на Инквизицията, би трябвало отдавна да са ми одрали кожата и да са ме проснали на площада. Гугъл няма да го свърши,това с площада, но ще задраска рисунките ми и ще си отшуми с най-лесното. Не това е важното. Важна е смелостта. А тя винаги е в някакъв контекст. Няма самостоятелна смелост – трябва да има фон за смелостта. А вестник „24 часа“ си позволи в онова сложно време, започвайки лека-по лека да вкарва тези рисунки. Не е било лесно. Сигурен съм за редакторите, защото съм убеден, че две зорки бабета, бабета, имам предвид съученички, защото аз съм вече на тази възраст! Две зорки съученички могат да объркат живота на един нормален човек. Биха писали писма, биха тропали, викали, а и не само те - морализаторите. По същия начин издателството на Нов български университет прояви смелост, за да може да седи зад тази книга. От друга страна да се правят такива картинки, никак не е лесно. Трябва да има хъс. Трябва да вземеш едно решение и да го преследваш. А преследваш ли ги, трябва да си много ясен трябва си безкомпромисен в това решение. Героите водят писатели или художници. Не мога да се измъкна от героя си, не е измислица, това е голата истина. Когато си поел в темата  собствената ти съвест не ти позволява да се дръпнеш назад и да кажеш: „А, не, не, това е определено опасно и аз не мога да го направя. Прекалено директно!“. Продължаваш и докъдето те доведе. В момента, в който обществото се развика, ти спираш и казваш: „Не ме заслужавате!“, категоричен е Анри Кулев.

Светла Ганева и Анри Кулев - заедно през годините...

Имаме дългогодишно познанство, както някой би казал едва ли не се познаваме от деца. ��о това по-скоро важи за съпругата му операторката Светла Ганева, с която са страхотен тандем, особено в документалните и игралните му филми. Но това е друга тема. Сега ни интересува той с таланта си, с различните си интереси и превъплъщения като аниматор, режисьор, художник, сценограф и има и още…А той се връща и във времето, когато всичко тръгва с публикуването на тези рисунки. И не само това, а и за еротиката като вдъхновение за твореца, без да липсва иронията или страхът да бъде видяна. „Когато, през 1993 година започна цялата тази рубрика във в. „24 часа“,  по-скоро беше интерес дали ще мога да го направя, дали мога да го нарисувам, защото

рисуването на голо женско тяло е изключително трудно.

Героите могат да изглеждат някак деформирани, шаржирани, но това с рисуването им е изключително трудно. От високото изкуство до кича е една крачка. Винаги си на ръба на нищото. Това беше формалната причина  да започна серията. Това са някакви определени рефлекси. Сигурно, ако един психиатър ме разгледа ще извади на показ десетина болести и много диагнози! Вихрони /Попнеделев/ също го вълнува темата – той рисува прекрасни картини, и Спартак /Дерменджиев/ прави прекрасни скулптури, Ивайло Мирчев откри страхотни картини на баща си /Никола Мирчев/. Има обаче една съществена разлика. Като казвам има, тя не е за лошо. Има разл��ка между рисунките на   Мирчев,  Вихрони,  старите картинки, които Стоян Венев е крил по таваните и моите опуси. Убеден съм, че всеки един художник ги има, защото ти не може да си художник и да не опитваш темата, тя е ключова. Но разликата е, че

моите рисунки притежават чувство за ирония,

чувство за хумор, чувство за някакъв друг вид композиции, двусмислици, чувство за виц. Не е в смисъл на ха-ха-ха – вица, а вицът на ах, ама защо не се сетих за това. Това е нещото, което ги отделя от художническите етюди, защото онези са много добри етюди, композиционни, майсторски изпипани, но те стигат до нивото на конкретното наблюдение. В рисунките ми  има съвсем други социални проекции, друг хумор, друга ирония. Това е основното, което ги отличава.  Нашето скрито Аз -  нека да бъде така. Кой може да избяга от Аз-а си – никой“. Прибавяме от наша гледна точка, че скулпторите ни като прекрасни рисувачи имат невероятни рисунки по темата и Георги Чапкънов, и Христо Харалампиев, и Валентин Старчев, и още, и още.

Анри Кулев при представянето на “Лили и вълшебното бисерче” в Националната опера

Но се връщаме към това, което Анри Кулев сътворява в годините – анимационни, игрални документални филми, сценография, оперната постановка на „Лили и вълшебното бисерче”, адаптация на „Пук“ на Валери Петров и музика на Любомир Денев. Парадоксът е, че като че ли това е винаги друг човек, различен. Как става това, кое водещото в работата му, за да ни показва толкова различни свои лица. А той през смях и самоирония говори за себе си, като споделя и гледната си точка за киното в различните му жанрове. „Харесва ми това, което казвате. Значи е видно,че  съм опитвал да го правя нарочно. Това е вид анализ, защото разчленявам всичко до детайла и в този анализ, нека да го нарека на изкуството,ме интересува  всичко.  Интересува ме игралното кино, интересува ме анимацията, с която съм почнал, интересува ме документалното кино. В този анализ

винаги съм се стремял да бъда много точен стилист

/за жалост не шивач/ . Тоест знам, че игралното кино няма нищо общо с анимационното. Опитвал съм се да го правя във филмите си и затова са толкова различни. 99% от съвременната анимация са чисти игрални филми, само че рисувани. Опитвам се да вкарам другата атмосфера на анимационния филм, друга стилистика. Анимационният филм няма нищо общо с киното, въобще. Норщейн казва, че това е повече театър, /Юрата/ и е много прав! По същия начин документалното кино. То може да се опира някъде във фрагмента  на игралното кино, но няма нищо общо с него. Това са съвсем различни неща. Тук се сещам за театъра. Друга огромна бездна. Само да го проумее човек трябва да остави няколко живота в него. Срещата с Митко Гочев беше някакъв подарък от небето. Такъв приятел не знам дали може да има , въобще. Има две-три имена в живота ми по този начин са били близки приятели. Това е Митко /Димитър Гочев 1943-2013/, това е Коста Янев, който е жив и здрав, във Франция работи и живее там. Такова чувство за приятелство. Не съм го предполагал,че още може да съществува. Допирането до германския  театър – това са някакви дърворезбарски работи, не дърворезбарски, а гатер, който реже театъра и го прави на трески. Страшно нещо! Разбира се, че театърът е театър, разбира се, че няма нищо общо с киното.

Теди Москов също беше на откриването на изложбата на Анри Кулев

В карикатурата е същото. Уморителна и робска работа е. Само като гледам хилядите рисунките ми става лошо от това, което се случило през годините. Те са сигурно десетки хиляди, включвайки листата на анимационните филми, работните книги, ескизите за всеки един от филмите.

Анимацията е добра платформа за тръгване в киното,

защото всичките тези работни книги, които се правят за  анимацията, са валидни навсякъде. Не съм направил нито един игрален филм, без да разработя всяка една сцена в рисунки. Това важи и за документалния филм. Всичко това го смятам за едно общо позициониране в изкуството, за един общ артистичен живот. Голям късмет извадиха музиката и литературата, че не се заех и с тях.  Голяма паника щеше да бъде!“.

Той се смее, а и ние с него, като си даваме сметка за невероятната му работоспособност в годините, а и за силата да се иронизира. В очакване сме като публика на завършения му вече игрален филма „Войната свърши“ по сценарий на Влади Киров, който преди месеци напусна нашия свят. Както казва обаче Анри Кулев на филма предстои най-трудното – разпространението. Тема за дълъг и не лек разговор. Но говорим за друго и защо Анри се насочва към историята, в случая към времето на Сръбско-българската война, но режисьорът я коментира в по-сложен и не общоприет контекст. „Тръгнах към тази история, защото ми беше любопитна. Сценарият на Влади Киров беше много хубав. Трябва да кажа нещо еретично за ушите на българските кинаджии.

Не ��аресвам документалния подход в игралното кино,

вече го съобщих няколко пъти. Не харесвам, ако ще да е със супер актьори не само в българското, но и в световното кино. Не разбирам защо се прави игрално кино по този начин. Една социална история да бъде разказана от актьори. Не разбирам и край! Една добре „игрално“ обработена документалност с актьори. Започвайки от срещата с Борис Христов – и филмите „Смъртта на заека“, и „Бащата на яйцето“, и поетичната „Честна мускетарска“ на Валери Петров, и детската „Госпожа Динозавър“  на Рада Москова и романтичният текст на Христо Ганев в „Цахес“ – всичките те носят един приказен, скрит оттенък, който ги превръща в игрално кино. Филмът, който направихме с Влади „Имало една война“ е игрално кино. Не искам да съм лош пророк, но публиката свикна с този тип Публицистика – това игрално-публицистично кино,което повлече крак и няма връщане. А Българското кино е една дълга редица от различни филми. Позагубиха се сетивата за филм като нашия. Хората са изкушени от американското и пробивите на голямото комерсиално кино. Или гледат дребните истории, които се величаят като супер човешки и се приемат. Поетичното кино като че ли не съществува – няма сетива за него! Най-лошото е, че изчезна /навсякъде при това/,  изчезна златната среда. Не без огорчение казва Анри, като отбелязва, че това важи за всички сфери на живота ни.

И Иван Кулеков дойде в галерия “Кооп”

И все пак го питаме защо е привлечен от исторически сюжет. „На човек му трябват сто живота, за да не излезе от нищото. Сто живота! Сега на тези мои нещастни 70 години отчайващо ми се иска да има още 70 на тази възраст, за да мога да се докосна до всичко. Филмът се допира до светъл момент в  българската история. Опиянението от Обединението, възможността да се почувстваш единен с една общност. Възможността да създадеш държава. Тия момчета, с тези светли умове – уникален момент в българската история.

Филмът ни се докосва до тази особена история.

Тя се развива на фона на военните действия, но там има една  човешка история, един път към войната, където се случват и се проектират характерите на героите. Това е 1885 година, дни след Обединението /на Княжество България и Източна Румелия/ и ето нападението на сърбите, тичащите момчета…Такова нещо няма във военната история на света. 40 - хилядна армия хуква и бяга над 250 километра за ден и половина. Спейки по раменете си войниците бягат към бойното поле. Кога в българската история, съдейки по днешния ден, може да се случи отново такова нещо.“

Любомир Денев и Анри Кулев - партньорство и приятелство

Оставаме в очакване на филма, но той е повод да попитаме Анри Кулев за проблемите в българското кино като финансиране, като взаимоотношения, а и не само. „Аз съм част от кинаджиите и не мога да мисля извън средата в която работя. Караниците и споровете…Много интелигентно 

държавата избута целия спор вътре в киносредите.

Много интелигентно, защото трябва да се взимат управленски решения в националната ни култура.  По европейско определение, и по нотификация, парите се дават за един малък екзотичен народ, за да произвежда екзотичните си филми, а не да се преструва на комерсиално американско кино, което да събира публика по салоните. С политиката си Националният филмов център трябва да даде много ясен отговор на този въпрос. Това е дълъг разговор, но аз не мога да се отделя от колегите и съм точно като тях. Субсидията не е подаяние. Тя трябва да бъде давана задължително в подкрепа на  българската култура. Трябва да бъде увеличена тази помощ. Трябва да отпадне този вътрешен натиск, който се е получава от безпаричност. Това провокира сблъсък между поколенията. Идват млади хора, които си мислят, че тези нещастници - дъртаци им пречат на въздуха. Възрастното поколение в киното си мисли, че младите нахали прекалено бързо влизат. Липсва, като че ли средното поколение, което се появи в много труден период и е време да застане на мястото си. Ситуацията е много остра. Вина за това не носят кинаджиите.  В никакъв случай. Но основното е финансирането. Не можеш с парите за четири километра магистрала да финансираш едно национално кино годишно, включвайки игрално, документално и анимационно. 12 млн. лева - какво са това. Срещу това се иска награда в Кан, Оскар, Венеция.  Ето получи се награда в Карлови Вари  /„Кристален глобус“/ и е прекрасно / за „Бащата“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов/. Какво по-добро, значи киното е живо, значи е нормално. Знаете условията за тези награди по цял свят. Първо, трябва да има добър филм, второ трябва да има добър имидж на страната, която стои зад  филма. Трето, трябва да има българин или в селекцията, или в журито. Защото никой не ни обръща внимание,всеки води собствените си битки. Държавата ни трябва излъчва достойнство.“ Категоричен е Анри Кулев и с неговата дълга и забележителна биография в киното. Но вече има и биография и на преподавател в НБУ. На какво учи студентите си. Той отговаря с китайската притча, че учителят се появява, когато ученикът е готов.

„Четох спомени на Апостол Карамитев. Той беше написал – „А, бе накрая на цялата тази работа преподаването във ВИТИЗ /сега НАТФИЗ/ разбрах какво време съм загубил с посредствените студенти, като съм опитал да ги науча на нещо. А съм изпуснал  най-добрите хора, като съм мислил, че са достатъчно талантливи да се оправят сами.“ Аз не ги уча на нищо конкретно, опитвам се да им разкажа принципи, които са ми близки в изкуството. Говорим за анимацията, за атмосферата в киното. Говорим за рисуване, за режисура, за много важни неща . Но

свръхзадачата е да им помогна да станат  хора.

Това зависи от различни неща – от съдбата, от тяхното поведение, от родителите им, от ситуацията в България. Всичко е толкова навързано“. А неговите учители, тези, които той определя за себе си. Завършил е анимация във ВГИК в Москва, но има и хора, които без да подозират са му дали много. „На ония години ученето ми в Москва изиграха изключителна роля. И то не по начина по който интерпретацията върви сега по идеологическа или по някаква друга политическа система. Отидох в Москва и попаднах в изключителна среда. Живопис ми е предавал Юрий Пименов /1903-1977, живописец, график, сценограф/ изведнъж се срещам с Юрий Норщейн/ един от най-знаменитите световни аниматори и режисьори на анимационно кино/. И сме първи приятели, а не случайно срещнали се  хора. Изведнъж се оказвам с Фьодор Хитрук  /1917-2012, аниматор и режисьор на анимационни филми/, много близък приятел. Изведнъж влизам в един кръг на висока руска интелигенция. Самото докосване до тази атмосфера беше нещо нормално, защото не бях сам, а бяхме цяла една група мислещи хора. Да не говоря за срещата с Пушкинския музей, с Ермитажа, кръгозорът се превръща в друг, цялото докосване до оригиналите на тази живопис. Седях като луд пред маслените платна.

Това те кара да се чувстваш като човек на света“.

На финала на нашия разговор се връщаме към темата за приятелството. Преди много години, когато такситата не бяха толкова много, можеше да се качиш в кола с други хора, но с близък маршрут. И така попаднах в такси с Христо Ганев и малкия Андрей Кулев. Носех торба с хубави ябълки и подадох една на момченцето. Андрей я отказа, дядо му Христо го попита защо не я вземе. Малкият Андрей обясни с въпрос, че нали го учат да не взима нищо от непознати хора, Христо му каза, че леличката е приятелка. А Андрей попита: „Как да различавам приятелите?“. С днешна дата баща му Анри Кулев отговаря: „Не знам как се различават приятелите.  Животът ги определя.“ . Контекстът вероятно е друг, а и е изказан от един младеж на 70, който признава колко важно е семейството и какво ли би бил без майка си, баща си, Христо Ганев, Бинка Желязкова, Светла /съпругата му/, децата им и внуците им вече…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

#Анри Кулев #Светла Ганева #Теди Москов #Иван Кулеков #Любомир Денев #еротика #еротични рисунки #Ориент SEXPRESS #изложба #Христо Ганев