#Стършел

[iustitia-bg]

Виновна ли е Елисавета Багряна за смъртта на Никола Вапцаров?

Виновна ли е Елисавета Багряна за смъртта на Никола Вапцаров?

Багряна идва за първи път в Пирин слeд смъртта на любимия си проф. Боян Пенев заедно с Константин Щъркелов и двамата отсядат у Вапцаре. Младият Никола е неволен свидетел как обичаната от него поетеса тайно скърби за любимия мъж, търсейки разтуха в красивите планински самоти… Че бъдещият поет е познавал поезията на „вечната и святата“, можем да не се съмняваме. Вече с кристализирали леви идеи, интерниран след Соболевата акция в Годеч, той чете „буржоазната“ авторка, както свидетелства запазената му от това време библиотечна карта… Пламен Русев, Кольо Главата и Жельо записани на камера докато убиват момчето на Новата поща (ВИДЕО)

Елисавета багряна По горчива ирония на съдбата Багряна и Щъркелов ще се явят пак заедно, призовани като защитници на Никола Вапцаров пред съда във фаталното дело № 585/42… Може би защото и двамата са „приближени до двореца“, а Щъркелов дори се е радвал на откупка на цяла своя изложба от цар Фердинанд, както и на шанса да бъде автор на шлагера „Разлъка“, любим на цар Борис III. С други думи той е двоен фаворит на царската фамилия – и като акварелист, и като текстописец! И винаги ми е изглеждало странно защо Багряна и Щъркелов не си поделят солидарно убийствената масова неприязън, която връхлита поетесата през 60-те години и й лепва клеймото „виновница за смъртта на Вапцаров“. Неизличено и до днес, щом посетителите на софийския музей продължават да задават неизменния въпрос: „Наистина ли Багряна е виновна…?“ Не е справедливо. И заради собственото й поведение, а и защото документално е установено, че Константин Щъркелов се държи пред Вапцаровите обвинители значително по-безотговорно от заклеймената поетеса… С риск да се поотклоня от темата си, ще приведа едно анонимно свидетелство за кипящата ненавист срещу поетесата, чийто талант и ненамеса в политиките й е осигурил (заслужено!) място и при „царския режим“ и при „народната власт“. Удивително е, че тя не го е унищожила, а го е оставила непокътнато в архива си… В брой 654 на „Стършел” от 22 август 1958 г. Христо Радевски е публикувал следната епиграма: Тя вчера блудствуваше с фашистките злодеи. И днеска блудствува, но с нашите идеи. Нека направя още едно, този път повече oт необходимо отклонение. Мисля, че дори самият произход Елисавета Белчева, бъдещата Багряна, предполага социална чувствителност у нея. Тя е родена в семейство от „средна ръка“ като първородна дъщеря, поела грижата за по-малките си братя и сестри. Животът й по-нататък е на работещо момиче, народна учителка в българската провинция. Осанката си на аристократка голямата поетеса дължи на вътрешното си излъчване, не на реалния си социален статус. Документален факт е, че в много случаи Багряна проявява на дело безспорна гражданска отговорност. Тя слага подписа си в Изложението до министър-председателя от 22.Х. 1940 г. срещу ��акона за защита на нацията – в защита на българските евреи! Рамо до рамо с други видни български интелектуалци. Застава и зад каузата за освобождение на Добруджа, при това със своята вечна „съперница“ Дора Габе… Вече разполагам и с една поразителна история на човешко съпричастие към страдащ свободолюбец – журналистът от Хасково Делчо Василев Демиревски, когото поетесата спасява от заточение в страховития лагер Куциян през 1944 г.

Никола вапцаров Очевидно Багряна е заставала зад каузи и в още по-голяма степен зад конкретни човешки съдби! Тя не се побира в тенденциозната сатирична представа за светска дама, „поетеса, на два режима метреса“… Без да бъде партийно или идеологически определена (а с това и обременена), тя не е обитавала поетическа кула от слонова кост, нито е била безгръбначна и ce6ично затворена в себе си. В ред случаи, кой знае защо останали десетилетия „в архив“, тя е проявявала обществен кураж, застрашаващ реномето й на галеница на режимите… Какво точно се случва на процеса, в който Вапцаров е осъден на смърт? Поетът и неговите близки са знаели, че могат разчитат на Багряна, която считат за „етичен човек”, щом решават да я изберат сред толкова големци, близки на Вапцаровото семейство… Не само и не толкова фактът, че са я посрещали в дома си в Банско, ги ръководи в това решение. И за разлика от действащите политици, приятели на Йонко Вапцаров – Таско Стоилков и Никола Мушанов, които „изчезват”, за да не им бъде предадена призовката за свидетели по №585/1942, Багряна се явява в съда! Това само по себе си е значим факт. Бойка Вапцарова си спомня, че видяла как преди да влязат да свидетелстват, с Багряна и Щъркелов е извършена неправомерна от юридическа гледна точка манипулация… Докато чакат в двора на сградата, където тече процесът, прокурорът Стоманяков разговарял дълго със свидетелите. Очевидно им е оказан явен натиск. Предупредени са, че процесът повдига тежки обвинения към подсъдимия и няма никакъв смисъл да бъдат обстоятелствени в показанията си, за предпочитане е да отговарят кратко… Дали това не изплашва повече Щъркелов, за да се държи той дистанцирано и безотговорно спрямо съдбата на Никола Вапцаров? А преди години поетът му е посветил есеистична апология, в която го рисува като жрец на четката. Самият художник пък е подарил за сватбата на Никола и Бойка Вапцарови три свои акварелни творби, които се съхраняват във Вапцаровия музей в София. Тягостен е епилогът на семейната и творческа близост, който се случва в съда. Но Щъркелов и Вапцарови е тема на отделен, макар твърде болезнен анализ… Помните ли Крачун, Малчо и кучето на Троянеца ? Как постъпва Багряна на процеса? Отговаря едносрично. И все пак по спомените на присъствалата в залата Бойка Вапцарова – на всички зададени въпроси тя отговаря положително! Самата Багряна в анкетата с Иван Сарандев споделя: Трябва да кажа, че самия Вапцаров аз лично не познавах. Когато през лятото на 1927 г. ходих с Щъркелов в Банско, Вапцаров го нямаше. Преди процеса не съм следила поетическите му прояви. И никой от приятелите му по време на процеса не дойде при мен да ме подготви, да ми разкаже за живота и поезията му. Вечерта преди да се явя като негова свидетелка, при мен дойде Матвей Вълев и ми донесе стихосбирката .Моторни песни“, екземпляра на Б. Ангелушев. И аз цяла нощ ги четох. На сутринта отидох в съда и ме държаха на едно слънце, което печеше толкова силно, че едва не ми прилоша. Когато влязох вътре, председателят ме предупреди да не гледам в залата и да му отговоря на три въпроса с „да“‘ или „не“. Първият: – Познавате ли лично Никола Вапцаров? Отговорих: – Не го познавам! Втори: – Познавате ли неговата поезия? – Да, познавам я! (Макар да не беше истина, защото аз се бях запознала само през нощта. Други неща не бях чела.) Трети въпрос: – Има ли родолюбие в неговата поезия? – Да, има! И следва показателното вметване на поетесата -лаконично, но категорично: „Това са фактите около моето явяване и свидетелствуване по време на процеса. Останалото е само безотговорно разпространение на клюки. Още повече, че съдебните протоколи са налице и един ден ще бъдат публикувани. Наистина документите от процеса не са фиксирали какво точно е изрекла и как си е поклатила главата поетесата, дали се е държала двусмислено, като думите й са били отричани от жестовете й или не… Съдим по косвени данни за поведението й, по спомените на очевидци. И по злодумствата на несвидетели на процеса като Крум Радонов. По дълголетното огорчение на баба Елена, че Багряна не защитила сърцато чедото й, че не се борила страстно за неговото спасяване, че не вложила пламенност в показанията си… (Това ми разказа вапцароведката Мария Радонова, беседвала откровено с майката на поета). Но Багряна е такава – колкото стихийна като поетеса, толкова сдържана в човешкото си поведение, включително и спрямо собственото си дете, което, както е известно, изоставя, когато напуска съпруга си. И нещо друго — патриархалната жена, добрата християнка Елена не може да разбере „немайчинската“ студенина на модерната еманципирана „кукувица“ Елисавета… Дълбоко понятна е майчината реакция, която не може да прости премерените слова на утвърдената „поетка“. Дори и след години, когато двете се оказват посланички на България на конгреса за мир във Варшава и поетесата й посвещава стихотворението си „Двете майки“ (втората майка е тази на Зоя Космодемянская)… На Багряниния пиетет към Елена Вапцарова като към велика родителка (каквато тя самата не е и добре е съзнавала този си „грях“), Елена Вапцарова отговаря с глуха, ала откровена неприязън. Но да се запитаме: щом самата Елена Вапцарова не е успяла въпреки личното си познанство с Царя да трогне сърцето му след неколкократни отчаяни опити той да помилва размирния й син, какво повече би постигнала Багряна в един предпоставен процес? По времето, когато действа драконовският Закон за защита на нацията?… Виж целия текст в Литературен вестник, бр. 40, 9 декември 2009 г. Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Read the full article

#ЕлисаветаБагряна #НиколаВапцаров

[martiriz]

Стилът на Руне ми подсказва, че най-големи успехи ще има на клей.Води с 2:1 на Синер, но в момента май само на тази настилка има някакъв шанс, 10% според букмейкърите :) А Джоко като го гледам как се задъхва, трудно ще е

Руне никак не изневери на „стила“ си и в мача срещу Синер — не пропусна да провокира и да бъде доста реактивен; някой от ФБ групите за тенис почитатели беше писал, че с цветовете на екипа си му прилича на пчела, но аз бих го оприличила повече на стършел. Доста вбесен такъв. 😄

Песента на Джокович, за съжаление, но и като всяка друга, ми се струва към своя финал — възрастта не е простила никому. Похвално е обаче, че все пак достигна полуфинал — подсказва поне леко, че всъщност не е приключил и гориво още има в резервоара. Очаквам да видим и Надал скоро (вероятно като за последно).

За мен изненадата на турнира идва от Циципас — не очаквах да стигне далеч. Вероятно е доста мотивиран за Олимпийските игри в Париж (поне това е клюката из тенис средите). Каквото и да си говорим обаче, вчера доста му се усмихна съдбата с грешното съдийско решение — съвсем резонно е човек да си помисли, че ако тази двойна грешка бе забелязана навреме, то мачът си беше „свирен“ за Синер. Късметлийската добавка беше, че Синер рухна физически в много неподходящ момент и оттам насетне финалът просто му се изплъзна.

Кой е фаворит в днешния финал според теб?

#бг #бг пост #българия

[irinapenevawritings-blog]

Четене на сляпо – 3 попадения и 3 провала

Четене на сляпо – 3 попадения и 3 провала

Не малко пъти съм споменавала, че обичам да чета книги „на сляпо“. Какво значи това? Избирам книгите повече по усещане, отколкото четейки анотация, ревюта и коментари. Обичайно ми стига да науча какъв е жанра на книгата и к��ква е най-общата идея / послание. Понякога и до там не стигам. (more…)

View On WordPress

#2018 #Article #Вината в нашите звезди #Джон Грийн #Доктор Стъклен #Ерин Моргънстърр #Етел Лилиа�� Войнич #Книги #Нощният цирк #Отвъдземя #Пиърс Браун #Статия #Стършел #Тахере Мафи #Томас Бренан #Червен изгрев #Четене на сляпо

[laxycarot]

И не забравяйте, че душата е няма, че не може да извика с глас и трябва само да търпи, да търпи....

- "Стършел", Е. Л. Войнич

[pavlina87]

Този път с Кари не само се разходихме, но и успяхме да намерим нещо доста интересно в книжарничката на старо. This time Carrie and I not only took a walk but also got something quite interesting from the secondhand bookstore. #стършел #secondhand #secondhandbookstore #secondhandbooks #thegadfly #bookdog #yorkiedog #yorkshireterrier #doglovers

#bookdog #yorkshireterrier #secondhandbooks #стършел #secondhand #secondhandbookstore #thegadfly #doglovers #yorkiedog

[otvadkoritsite]

Ясен Калайджиев - из "Стъкла в очите"

Ясен Калайджиев – из “Стъкла в очите”

Ясен Калайджиев е автор ��а 2 романа и 2 стихосбирки. Има няколко награди, между които трета и поощрителна награда на конкурса за кратка проза на Литертет, 2003 и 2006 г., ппочетен знак на конкур��а за SMS поезия на Мотел, 2004 г., наградата на Младежки дом, Хасково на “Южна пролет”, 2000 г. и др., както и публикации във в. “Труд”, “Стършел”, “Литературен вестник”, сп. Везни, Пламък, Алтера и…

View On WordPress

#Отвъд кориците #Стъкла в очите #Ясен Калайджиев #проза #Eunoia LitFest

[vprki]

„Неосъщественият музей” от Калин Николов на Панаира в НДК

През 2012 г. покойният доц. Вихрен Чернокожев казва: „В последните си години Радой /Ралин – б.р./ беше зает с една книга, която нарече „Неосъщественият музей“. Мислеха я заедно с Калин Николов – документална книга за отдавна забравени художници, за автентичните им крушения и за трудните пътища на българската художествена култура.“ Става дума за книгата „Неосъщественият музей“, която издателство „Български Бестселър“ подготви и ще представи на 47-мото издание на Софийския международен панаир на книгата в НДК.

Премиерата е в неделя, 16 декември, на „Сцена на панаира“, ет. 4, западното крило на НДК от 10 часа. „Неосъщественият музей“ от Калин Николов, е написана по желание и със съучастието на писателя Радой Ралин.  Двамата се срещат с редица от българските художници, чиято младост и първи стъпки са в периода на Втората световна война или малко след нея. Задават им въпроса „Какво мечтахте и какво се случи с вас като художнически живот?“. Така личните истории на творците разкриват социалните, културните и политическите тенденции, отразени по един или друг начин в споделените спомени. Личните изповеди  докосват начина, по който разглеждаме феномена на културата и я преобразяват в непосредствен и обзорен човешки контекст. На фона на разказаното са допълнени факти за контактите на българските художници с модерни световни тенденции,  плашещи и непостижими, забранявани и строго контролирани у нас десетилетия наред. Както и за творци, които поне правят опити да пресекат тези бариери.

Естествено изкуството е зона на  неизбежни конфронтации. В отрязъка на времето, на което е посветен настоящия текст, особено важни са състоянията от смущаващите срещи с модерните тенденции. Драматично,  възнаграждаващо и  предизвикателно изживяване. Но много повече са били страховете на бягство от дръзкото и новаторското, недоверието спрямо непознатото… „Неосъщественият музей“ е рядка по рода си книга. Интересна с гледните точки в нея, панорамността и енциклопедична с богатата си фактология и конкретни примери.

Публикуваме със съкращения глава от нея, озаглавена „ХРОНИКА НА ЕДНА ЗАБРАНЕНА ИЗЛОЖБА И ПРЕДХОДНИТЕ НА НЕЯ СИТУАЦИИ, СПОДЕЛЕНИ НИ ОТ ВЕСА ВАСИЛЕВА”

В този курс на студенти, приети през 1944 година (за който разказваше Лазар Коцев) е и Веса Василева. За нея никога не е имало друга житейска алтернатива освен изкуството или друга мечта освен тази да стане наистина художник. Баща й е завършил техникум по дървообработване, но сам с талант преподава в тревненското училище рисуване и дърворезба. Момиченцето винаги има пластилин и неща за рисуване. Веднъж в първо отделение влиза инспектор, а учителката в този момент проверява зададената за домашно тема – животни от пластилин. Щом стигат до нея й задават въпроса: „– Весе, а на теб кой ти помогна!“ А тя се разплаква и смачква направеното, след което наполовина го възстановява. От този ден често я изваждат на дъската и тя показва своето умение...Тогава рисували, спомня си тя, не постановки, а теми, което й доставяло много голямо удоволствие (орачи, пролетта, коситбата...) „Когато е била втори клас (шести днешен) й направили изложба. Аз се засрамих много от това внимание, а после пазих тази сбирка от рисунки до втора година като студентка, но ги изхвърлих в един порив...“ По-късно, когато изборите в Трявна печелят земеделци и масово уволняват всички щатни нетехни служащи (в това число и учителите), семейството се премества в Голямо Конаре, чийто кмет, макар и русенец, е съученик и приятел на баща й. Но нему се налага да смени своята предишна професия с тази на чиновник в застрахователно дружество.

/…/

Разбира се подобно на всеки истински художник и самата Веса Василева носи характер, който е труден за разгадаване дори днес от самата нея. Защото малко преди времето за следване и след като избора й е многократно подчертаван, тя обявява, че иска да се заеме с авиоинженерство. Била е добър математик. В къщи не я тормозят и общо взето е независима в почти всичките си начинания, но разбира – това със самолетите няма да стане. Още повече, че баща й има брат в Париж, който многократно изявява желание да вземе някой измежду племенниците си и да му осигури образование и работа. А Веса е най-ентусиазираният кандидат за това. Бързо напредва в езика, опознава културата... „Бях много сигурна, че ТАМ ще стана художник. ТАМ!“ Няма нищо нереално в подобна възможност, освен една – политическата реалност на събитията около войната...

На 9-ти септември обаче най-неочаквано арестуват баща й. Освен винаги стремежът му да бъде изискан в облеклото си, той не е бил по никакъв начин свързан с нещо буржоазно или политическо. Напротив... Седмица след тази дата, момичето е трябвало да е в София за началото на своето мечтано студентство в Академията. Но нищо подобно – тя всеки ден чака сред едни огромни опашки пред ареста, за да носи храна на баща си чак до началото на декември. „Не ги хранеха изобщо. колкото и малко спестени пари да имахме, ги раздадохме.“ Когато оставят храната, няма никаква сигурност, че някой я предава по предназначение. Виждат само веднъж за миг арестувания, но му е забранено да говори... По някое време научават чрез свой братовчед, партизанин (син на сестрата на майка й), че лагерниците ще ги карат някъде през Перник към Свети врач. Братовчедът, убеден в невинността на своя роднина, се оборудва със значката си, идентифицираща го като партизанин... Чакат вагоните да преминат на съобщеното им място около 19.30... Всъщност тичат объркани по едни коловози, които им се струват безкрайни. Чукат по конските вагони и викат името на човека. Някакъв глас се провира измежду измежду дъските и съобщава, че надолу по линията има и други... Намират го в последния конски вагон, виждат един човек и той ги гледа – не само в тъмното, но и на светло трудно е да разчетат в чертите му доскоро познатото им лице, възраст и емоция...(при спомена за вида на баща си и миговете, в които той изобщо не ги познава, а те не могат да откроят в призрака срещу себе си, неговият предишен лик, тя спира да говори...)

Веса Василева /1926 - 2016/ на една от последните си изложби - снимка Стефан Джамбазов

Ето така започва студентството на Веса Василева! Отначало сменя седем квартири. Обикаля ги с дюшека на гърба и пълната нищета. Спомня си  как едно бурканче лютеница е разпределяла за по две седмици. Изпитът си спомня с лошото място. Няма рамка. Опънали са й ден преди това хартия върху някакъв семеен портрет. Носи си само няколко креди. До нея се пада Гаврил Орошаков, добре оборудван, който умее да рисува абсолютно реалистично (чак буржоазно според определението на Василева). Заедно влязохме 6 човека измежду 36 кандидати за живопис. Но пред момичето се появява нова преграда – тя няма бележка от ОФ, с която да и се дава характеристика и право да следва. Казвам това на административния секретар Сарджев, а той „Вижте какво, Вие там ще набавите тая бележка...“, а докато говореше това, ме записа (много мил човек беше). Първата година много треперих за тази бележка, втората – също, третата... А после свикнах, а и бях сигурна, че Сарджев ме е защитил (подобен късмет по-късно има чрез Илия Петров. Професорът й издава бележка, че е художник, комуто се полага цяла стая, за да се настани и да има възможност да рисува.) и все пак изобщо не е сигурна, че историята с въпросната характеристика няма да се превърне някой миг във фатален... „Но който и да влезеше непознат в ателието, казвах си, сега ще ме извика по име и ще попита за бележката ми от ОФ...“

За нейна радост, оказало се, че майка й като живеела някога в София била на квартира в пансиона на баба Лала (майката на Дечко Узунов). Така се оказало, че има допирни точки с Найо, неговият племенник, а оттам и с Ничето (баща му е бил арестант като нейния). Понякога (три пъти) Найо я кани у тях на обед и въпреки, че е завършил Италиански колеж, което го кара да се държи превъзходствено (не несимпатично), Веса Василева започва да намира приятели и компания. Найо и Ничето /Николай Ников – Ничето - б. р./ се носят елегантно, с бастунчета, но пък тя чувства, че я харесват... Ничето измисля име на групата – „Гемия Йалдъз“ (звезда). Ничето е капитан, Илия Алексеев – помощник капитан, боцман – Баев, политкомисар – Найо, Борис Божков – пират и Голям сандък (Мария Недкова, Магда Абазова, която е приятелка на Ничето). Веса е титулувана жена на боцмана и Иван Радев...Тогава излиза в „Стършел“ някаква остра закачка с климата в Академията (спомня си художничката без обаче естествено да може да възстанови например в кой точно брой или година). Посочват се свободните порядки и особено модата към бритони (всъщност само Веса Василева ходела така). Част от дейността на гемията е да отмъкне някое знаме от безбройните революционни украси, което премито с белина до добива поне малко по-мек тон и момичетата си кроели по някоя дреха с него...

Една от картините на Веса Василева от последния й период

Студентката е разпределена отначало при Ганушев. В нейният курс е Димитър Остоич, постъпил с шести клас, но владеещ калиграфията, постоянно пише някакви табла и лозунги. Било е ясно, че Ганушев и Борис Митов са неговите обекти. Академичната тенденция, характерна за Ганушев се противопоставя на нейните познания и отношение към модерната френската култура – художничката и днес смята академичните художници за назадничави, статични живописци. Дори колкото и да била без средства, намерила начин да купува от чуждестранната книжарница между Руски и Бенковски тогава списанието на Арагон, в което имало много репродукции на Шагал и редица други актуални художници. Ганушев и твърдо демонстрирания от него тип академичен вкус не й импонирал изобщо. Някой й казал, че Дечко Узунов е някак несериозен, а и малко се задържа сред студентите си, Веса намира някакъв свободен статив и го замъква при Илия Петров. Той като че ли отначало не одобрява видимо такова самоуправство, но като я вижда да работи (самият той в този спомен всяка сутрин в 9 обикаля работите на студентите си, за разлика от онова което пък разказваше Лазар Коцев), на десетия ден започнал да й коригира, а и я поощрил да продължи. Втората година дори на един от етюдите й с голо тяло написал Отличен, а нямал навик да прави така...

В това време Милка Пейкова, Остоич, Найо, Божков, Гоев започват политическа дейност срещу буржоазните остатъци в културата. Това е нейното поколение и въпреки обидата над баща й, въпреки зловещата смърт на вуйчо й (него го убиват в Пловдив, като милиционерите слагат дъска на главата му и други от тях скачат отгоре), младата художничка отначало си обяснява нещата с огромната омраза към немските злини над Европа, а и „понякога“ вярва, че чрез революционното обновление ще донесе свобода („понякога“, защото съветските войни които вижда из София, не попълват пропагандната представа за онова, което им се преписва иначе като слава). Главната й опора са френските източници и мечтата (не угасена), че ще може да бъде подпомогнати от чичо си, който продължава да живее в Париж. Той е на хубава работа в заводите Рено, комунист, но за да е в крак с промените на своята родина, се абонира за българския вестник „Работническо дело“. Замаян от прочетеното и очевидно повярвал в него, обаче чичото изведнъж си идва в България заедно с цялото си семейство, вместо тя да отиде при него в Париж. Настаняват го на работа в някакво автобусно депо, а на квартира в някакво мазе. Придобил рак само за няколко месеца след наивните си илюзии, обрекъл без изобщо да го иска съпругата си на толкова непосилен живот и на трудностите да се адаптират в тукашните условия, чичо й твърде скоро си отива от света. А с това изчезва и шансът на Веса Василева да осъществи СВОИТЕ или пък семейно заложените мечти.

Марк Шагал - картина от неговата експозиция в къщата му музей в Ница - снимка Стефан Джамбазов

Въпреки острите лозунги в Академията обаче тя смята, че там е имало и един свободен дух, чието пространство все повече се стеснява с годините към 50-та... Започва да се говори за реализъм и формализъм, уволняват тримата преподаватели Ненов, Цонев и Иванов... Богомил Райнов издава „Изкуството срещу империализма“, в която унищожава на пух и прах Сезан, Гоген, Ван Гог и едновременно с тях Тито. Белмустаков го допълва във всичко, особено което се отнася до разгромяване на творческото начало в родната култура. Младият Райнов се жени за дъщерята на Гаврил Генов, а Вълко Червенков му е кум...Когато след седем години се връща от Париж където е културен съветник, изнася сказка в ВИАС и докато се нахвърля върху Шагал (той бил добър колорист, но как ще ми обясни тези негови летящи хора около облаците...), Веса Василева става да я видят всички и напуска...По късно тя го наблюдава как се опитва да си оправя имиджа на сталинист и търси с кого да е приятел – опитва с Енчо Пиронков, с Тодор Панайотов, с Гоев, С Атанас Нейков, но се спира на Светлин Русев (едно Мило Мило Лайно търси колеги, говорят художниците). Словата са му кое не е и какво не е социалистически реализъм и кое е... Художничката го познава го добре, знае че обича приятелите си, много обича децата, но има едни пъклени неща в характера си (съмнява се да разбира дълбоко от изкуство. Веднъж я е помолил да изберат някаква картина за неща и видяла, че критерият му не бил сполучлив)...

/…/

През 1950 година Крум Кюлявков става ректор и тогава започва наистина най-лошото време за Академията. Близък до него е Белмустаков, чиято подкрепа Кюлявков активно ползва в разгонването на преподавателите и остатъците свобода. Ректорът въвежда звънец. Ако дойде някой другар от Съветския съюз да ви види какво представлявате, трябва да си умрем от срам! – се кара Кюлявков. Творческите примери се стесняват около художници от типа на Решетников, Александър Герасимов... И въпреки това (повечето студенти поне в душите си били по-склонни към артистизма. В това отношение сякаш Дечко Узунов успява да запази някакъв ценен периметър. Според нея самият Никола Мирчев носил убежденията си в сърцето, което го е опазило от крути прояви (други художнически ръководители нито имаха тия убеждения, нито почтеността...). Напротив, тя го има за един почтен човек, не само защото й е осигурявал работа. Добър портретист, карат го от вестниците често да рисува различни ударници. Но като му се съберат една дузина герои и той знае, че няма да успее, възлагал работата на колеги, в които вярвал.

/…/

Най-острото й преживяване обаче е закриване на нейната самостоятелна изложба през 1970 година. Изложбата е трябвало да се открие през декември. Веса Василева предвижда да представи цикъл кукерски маски, няколко пейзажа, две-три човешки фигури и също толкова натюрморта. Още по време на някакво посещение в ресторанта на Съюза на журналистите, един от сервитьорите подхвърля, че май има технически причини да не откриваме експозиция... Репликата си остава за негова сметка. Приятелката й Мария Недкова се е обадила на Йонка Коцева, на Соня Бакиш и докато Веса Василева реди с помощта на приятелката си и колежка Магда Абазова, Соня Бакиш и съпругът й Станко Тодоров, член на Политбюро, слизат по стълбите на непретенциозната галерия „Руски“ 6. Тодоров предлага да почерпи дамите в сладкарница „България” и за малко те отиват до там. От любов към фаталистичните ситуации ще добавя, че Соня Бакиш си забравя чантата в сладкарницата... По-късно през деня картините са аранжирани, но комисията, която идва да ги приеме на следващия ден, прави няколко убийствени критики и заявява, че не допуска откриването да се състои. Вечерта пред затворената галерия пристигат приятели, журналисти, цветя... Естествено ситуацията предизвиква много шум, възмущение. Станко Тодоров, който е в течение на събитието, дава съвет да се направи изложение до няколкото възможни институции. Три са въпросните изложения до ЦК, до СБХ и до Комитета за култура – сигурно поне по едно. Станко Тодоров кани представители на ръководството на СБХ при себе си. Отиват Ценко Бояджиев, председателстващ секция „Живопис“ и Петко Абаджиев, които категорично отстояват линията, че тези картини са плод на определена пластична тенденция и не са подходящи за експозиция. Петко Абаджиев дори подчертава, че е сложен за да пази социалистическия реализъм, тоест той в случая е демонстрирал своята гражданска принципност. Стига се до спор между Веса Василева и него. „Ти ли ще познаеш кое да опазиш...“ (В разказа си тя натърти с ирония на израза „пазя“, „сложен да пази“.) Но Абаджиев започва да обяснява – в изложбата тя била направила едни цапаници и сложила (като за прикритие на абсолютния абстракционизъм) едно оченце. Тогава Станко Тодоров подчертава, че е видял картините и отношението му е съвсем друго. Защо я закрихте да ми кажете, ядосано натъртва той и нарежда да видят как, но изложбата да бъде открита нормално. По-късно Ценко Бояджиев само изръсил: „–Заради тебе ни направиха на маймуни!“ „–Защо заради мене...“

И друга картина на Веса Василева от една от последните й изложби

Някакво рамо дава и Павел Матев. Той е фен на ЦСКА (неговото пристрастие към играта е такова, че веднъж в някакъв хотел били заедно с Климент Цачев, който си спомняше как Матев цяла нощ говорил на сън сцени от някакви мачове), а тогавашният съпруг на Василева е измежду най-силните и популярни български футболисти – Гацо Панайотов. Освен това самата тя му е правила веднъж корица за книга и не са непознати. Матев нарежда Дечко Узунов да бъде чакан да се завърне от някаква командировка и да обмислят чрез него нова комисия. Срещата с него се състои в кабинета на Атанас Божков, който общо взето мълчи, нещо естествено изнервящо очакваната развръзка. Ненадминат в таланта си да лицеприятства пред високопоставени чиновници, Узунов решава да изпробва и да унизи Василева като й подхвърля, че тя сигурно рисува физкултурници (като съпруга на такъв) и би могла да представи цикъл от подобни... Но художничката рязко му отговаря – съпругът й, към чиято неприсъстваща сянка сигурно е отправена иронията, е спортист с доста голямо реноме, а и едва ли тя трябва да носи статива си на игрището, докато играе... Божков внимателно подбутва фруктиера с плодове, отваря и едни бонбони. В края на краищата се разбира, че Павел Матев има мнение да се поподмени нещо (иначе как ще изглежда авторитетността на партийната бдителност пред ината на тази жена) и на историята вече да се слага край. „Абе нямаш ли някой (физкултурник)“,все повтаря Узунов, но и Василева още по-твърдо не се поддава на предвиденото отстъпление. Явно не е работа какво има сред картините си и не това е техния проблем – проблемът е, че някой определено търси нещо, което го няма... Божков продължава да мълчи, а Дечко Узунов сякаш този път не е изпълнил добре своята функция. Почти като комплимент споделя, че нейните кукери ГИ плашат...Василева продължава да се отбранява. Има критика, нека публично я направят на нищо. Времето тече, а тя не се дава. Нови неща няма да сложи! А което от вече представеното не се харесва и на бъдещата комисия, махнете го...

Сега никой не си и помисля да сваля картини от изложба на художничката...

Минават дни. Картините стоят свалени, натрупани на куб и завързани с въже, дори покрити с платнище. Някой открадва обаче три измежду тях, което е повод Веса Василева да си ги прибере. Тогава я вика Светлин Русев. Разговорът между тях по спомен за нея бил мек (меко, меко, хитро), но да сложи две тематични и това е, другото минава лесно покрай тях. Пламна ми главата, ако не направя компромис става лошо – ако направя и в други случаи ще почнат, но вече нямаше за какво да се съветвам с приятелите си... Крайно ми е неприятно, казах, но ще приема условията...

Обаче сега никой не иска да се заеме с традиционното слово по откриването. Остоич (другарстващият от младостта) отказва, даже Веса Василева е разбрала, че е предупредил колеги много, много да не се тикат около картините, дори е похвалил гражданското чувство на Петко Абаджиев. Естествено след всички онези перипетии изложбата й се появява повторно и вече този път наистина. Въпреки случилото се, приятелската спонтанност била голяма, а и достойна да демонстрира, че може и без речи... след което вкупом събитието приключило в Руския клуб... Соня Бакиш организира вестниците и така буквално всички отразяват събитието...

Ако трябва да се върнем на Академията, отново с Веса Василева, като че ли споменът за Кирил Цонев измежду преподавалите й там е много скъп за нея самата. (Казвам й, че според спомени за уволнението му като преподавател Илия Петров го е защитил. Гледа ме с ироничното съжаление на истинските очевидци – и да го е защитил, не се е престарал в правенето на похвали...) Сутрин той е водил часовете на общия курс изящния факултет, а след обед – в приложния. Веса Василева проявява любопитство да наблюдава и дори да участва в опитите му по технология, а на него присъствието й му допада. „Бях заинтересована да имам знания в областта, която водеше, когато можех по цял ден стоях около него и той изглежда ме оцени като примерна студентка“... Донякъде алхимията при художническия труд й компенсира разпарцалосаната надежда за Париж. Цонев е една енциклопедия, която не просто разказва кой какво е оставил в изкуството, което е естествената задача на Николай Райнов, но и как е нарисувано, как е постигнато структурно.

/…/

Естествено за първи път на вече почти зряла възраст Веса Василева, съвместно с Ничето и Нина Вежинова, попада в Париж. „Върнах се с много очарование, че не е непостижимо голям.“

Веса Василева все пак стига до Париж - снимка архив

Сама постигнала много силен творчески изказ, Веса Василева счита,че талантът си личи, но успехът е резултат на работливост в правилна посока. На молбата ми за пояснение, тя дава няколко примера: Стоян Анастасов (казва много талантлив!), Любен Зидаров и Иван Радев (тези художници са били в ръководството на СБХ, но по думите й го заслужавали) – много организирани и работливи, Лика Янко (никак не можеше да си направи етюда, влюбена в рисуването, не можеше да „преписва натурата“...), Магда Абазова (извънредно чувствителен човек). Тук е моментът да се отбележи, че има периоди, когато изкуството на няколко жени - художнички носи чудесен аромат на модернизъм и особено подчертана индивидуалност. Не се оставям... Съжалява за онези свои и особено скъпи приятели – Ничето и Атанас Нейков, които повече са мислили как да се облекат и какво ефектно (а и къде) да кажат, но донейде мързеливи, не разкриват докрай заложените в тях способности. Имало е и примерни в работливостта си студенти. И досега вижда как Калина Тасева, без да става докато рисува, постила върху коленете си покривка и разгъва сандвич. Други пък са умеели да се подреждат, възхищава им се макар и малко иронично – Ваня Дечева наричала Людмила Живкова царица, кралица, красавица и си издейства специализация, на специализацията в Париж успя да разведе професора си и да се ожени за него... Зад думите прозира именно отстояването на природа, правото на колорит, на свободна чувствителност. Намекът, докато мъжете правят кариера с култура (да приемем и културата на дипломацията) няколко жени успяват да покажат и нещо по-различно, по близо до природата на изкуството... А това е и вярно. ≈

Текст: Калин Николов

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

#Веса Василева #Калин Николов #Неосъщественият музей #Радой Ралин

[mihaelvelkov]

Вестник Стършел (at Gallery Edna)

[irinapenevawritings-blog]

Любими книги от 2018 г.

Любими книги от 2018 г.

Очарователни истории, написани от талантливи автори. Четири книги от четири жанра, всяка със своите качества и предимства, и всяка четиво, с което няма да сгрешите. Все книги, които ще ми липсват през 2019 г.

(more…)

View On WordPress

#2018 #Брандън Сандерсън #Добри поличби #Етел Лилиан Войнич #Любими книги #Мъглороден #Нийл Геймън #Пиърс Браун #Стършел #Тери Пратчет #Червен изгрев

[irinapenevawritings-blog]

„Стършел“ от Етел Лилиан Войнич (коментар)

Трудно е да се пише за книги, които ти дават толкова много повече от очакваното. Прочитът на „Стършел“ се оказа много правилно решение за мен. Книгата се превърна в мое любимо заглавие за 2017 г. и с удоволствие днес споделям с вас послеслова от прочита ѝ. (more…)

View On WordPress

#2018 #Book #Book review #Bookshelf #Войнич #Етел Лилиан Войнич #Класика #Коментар #Коментар на книга #Любими книги #Ревю #Стършел

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Животът на Христо Ганев прилича на красив филм с морална поука

На 2 август Христо Ганев навършва 95 години. Започват да го честват от 50-та му година. През 1974 Бюрото на УС на Съюза на българските писатели го поздравява лично - „До другаря Христо Ганев - тук” като един от „талантливите сценаристи, посветили дарованието си на пресъздаване на величавата битка на знайните и незнайни верни синове на народа и партията...” . Написа за „въпреки.com” кинокритичката Боряна Матеева.

Днес тези казионни слова, отнесени към личността на Христо Ганев звучат нелепо и смехотворно, още повече, че няколко години преди това през 1971 заедно с още четирима български писатели /Валери Петров, Марко Ганчев, Гочо Гочев и Благой Димитров – б. ред./ непокорният интелектуалец е изключен от БКП, защото отказва да охули публично руския дисидент Александър Солженицин.  

Христо Ганев /вдясно/ по време на снимките на “А бяхме млади” - снимка архив БНФ

За 60-та му годишнина през 1984 заглавията са по-други: „Въздухът около него е чист”, а думите са: „остана непреклонен”, „гледа право в очите”, „неговата нравственост озадачава, потиска, дразни”, „той постоянно търси общение с Истината”. Но официалната линия е същата, въпреки, че човекът и времената се менят неумолимо. В поздравлението си Левчев, тогава председател на СБП, държи „правилния” курс: „Вие се трудите неуморно и с чувство на отговорност пред партията и народа, оставате верен на високите комунистически идеали”. Убийствената баналност на тези думи показва, че властта се прави на сляпа.

Кадър от “Голямото нощно къпане” - снимка архив БНФ

През 1977 излиза „Басейнът”, а през 1980 „Голямото нощно къпане” по сценарии на Христо Ганев и с режисьор неговата съпруга, съратник и съмишленик Бинка Желязкова. Който помни тези важни за българското кино филми, изпълнени с морално безпокойство за срива на идеалите, ще си даде сметка, че статуквото и търсенията на Христо Ганев вече се разминават драстично. Но това тръгва още от сценария „Партизани”, написан през 1956 година. В него за първи път в киното на соцлагера някой дръзва да заговори за деформациите на идеала, да изобличи алчността, самозабравянето, бездуховността на някои партизани, за които животът започва да си тече тихо и комфортно с привилегии. Така Христо Ганев и Бинка Желязкова озаглавяват и първия си съвместен филм - „Животът си тече тихо...”. В него Христо освен сценарист, е и сърежисьор. Нечуваната идейна и творческа смелост не се прощава на авторите и филмът им е забранен чак до 1988.

“Животът си тече тихо” - снимка архив БНФ

Ще си позволя един личен спомен. Когато във ВИТИЗ под сурдинка се заговори за „арестувани” филми, отидох в Народната библиотека поне да прочета митичния сценарий на Христо Ганев. В томчето на „Киноизкуство” той фигурираше в съдържанието, но страниците бяха откъснати... Филмът прави идеологически скандал и поставя авторите в графата бунтари, на които през годините започва да се гледа с подозрение и да се пречи активно. Следващият им филм „А бяхме млади” (1961)  говори за идеализма, любовта, романтиката и устрема на група младежи-антифашисти и получава Златната награда на Международния фестивал в Москва, 1961, както и „Златна роза” на националния фестивал във Варна.

“А бяхме млади” - снимка архив БНФ

Но да се върнем към честванията. За 70-та годишнина в един вестник написаха: „Христо Ганев се връща към агитките”. „По всичко личи, че с агитки започнах и с агитки ще свърша”  - се шегува той, визирайки първите си стъпки като сатирик - „агиткаджия”, един от основателите на „Стършел”, където пише фейлетони и епиграми преди да замине да учи кинодраматургия в Москва. Но преди това е ремсист и нелегален, после партизанин в бригада „Чавдар” – помним хрониката, където двайсетгодишният младеж държи плаката „Първа соф. партизанска бригада „Чавдаръ”. После е фронтовак и военен кореспондент в Отечествената война. След завръщането си от Москва се отдава на киното и става един от водещите ни сценаристи и режисьор на няколко забележителни документални филми.

Христо Ганев с държавната награда “Св. Паисий Хилендарски” - снимка архив

За 75-та му годишнина през 1999 го наричат „непобедимият идеалист”, „глас чист, искрен и мъжествен”. За 80-та му годишнина през 2004 се появяват текстове със заглавия, които обобщават един сложен и достоен житейски път и богата творческа кариера: „Скептичен дух сред плебейска устременост” , „Неумолимо изправеният”. Други го виждат „монолитен и изящен като колона, изваяна от дорийски мрамор – без шупли,без пукнатини...” През 2007  получава Награда за цялостно творчество на СБФД. В емоционалното си слово, говорейки за уникалния за нашето кино тандем, който са били с Бинка Желязкова, призна, че „тя е човекът, който беше на кормилото. Аз само въртях педалите”. През 2011 е удостоен с държавната награда „Св. Паисий Хилендарски” за цялостен принос към българското кино. Тогава в едно от много редките си публични изяви каза: „Моят дълъг и шарен живот, преминал през монархизъм, социализъм и демокрация, ме е научил да посрещам с малко скептична дистанция наказанията и наградите, с които съм бил удостояван. Знам, че и наказанията, и наградите често пъти са незаслужени.” И сподели острата си тревога, че „духовното състояние и израстване на нашия народ повече от всеки друг път е въпрос „на живот и смърт”, както пише на знамето на българските възрожденци.”

“Басейнът” - снимка архив БНФ

Сега, когато отбелязваме неговата достолепна 95-та годишнина, наред с широко известните ни игрални филми ми се иска да споменем и една непозната, но особено важна за културния ни пейзаж страна от приноса на Христо Ганев за българското кино и култура – неговите прелестни анимационни миниатюри. През 2014 Изпълнителна агенция „Национален филмов център” издаде сборник с 14 анимационни сценарии, с които Христо Ганев извършва идейно и драматургично преобръщане в лоното на вече утвърдената и световноизвестна Българска анимационна школа от края на 60-те и вкарва нови теми и структури - нелинейния сюжет, фрагментарния принцип и асоциативното начало. Като започнем с „Басня” (1964) на Радка Бъчварова и „Дяволът в черквата” (1969) на Иван Веселинов и стигнем до „Хипотеза” (1976) и „Кавалкада” (1979) на Анри Кулев, „Гайда (1982) на Анри Кулев и Николай Тодоров, минем през „Сафари” (1984) и „Веселякът (1987) на Анри Кулев, „Просяшко трио” (1988) на Владо Шомов, та до „Десетият кръг” (1998) на Анна Харалампиева. И после - „Поет и Пегас” (2000) на Андрей Кулев , „Сламеният човек” (2001) и „Парцалът” (2007) на Анри Кулев, „Любов с превалявания” (2015) на Ася Кованова и Андрей Кулев и „Вятър работа”(2017) на Анри Кулев. Особено се откроява „трилогията” за знамената: „Веселякът”, „Парцалът” и „Вятър работа” в която във висок философско-политически и екзистенциален дискурс са изложени разсъждения за смисъла на живота и непрестанните битки в него, за преходността на идеологиите и надмощието на любовта, която помита всичко.        

Виждаме, че паралелно с работата в игралното, Христо Ганев се занимава тихо, но много сериозно и успешно и с анимационно кино, където в сгъстен, есеистичен вид прави своите философски обобщения за битието и споделя екзистенциалните си тревоги. Тези интимни експерименти, съпътстващи цялата му кинокариера и до днес събират като във фокус таланта му на поет-драматург. Ето финала на един нереализиран анимационен сценарий „Птицата” , който е чиста поезия:

„с длето да къртиш денонощно

отломъците грозни и ненужни-

от черен камък да изваеш бяла птица,

чудата и красива,

                            И толкова ефирна,

че само като духнеш

                                       и да литне...

През всичките юбилейни години думите, които остават като константа за големия Христо Ганев са: „почтеност”, „достойнство”, „достолепие”,  „честност”, „мъжество”. Трудно е да се каже нещо повече, което да не е баналност. И все пак - отвъд несигурните идеологически концепции и консуматорски страсти той продължава да стои в пространството в целия си нравствен интегритет, изправен нагоре към духовното. Един от много малкото реални герои на нашето време, с които да се съизмерваме. Елитен интелектуалец, който се оттегли в мълчание и който отказва да пише мемоари, защото не иска да наранява хора. Човек, чиито живот прилича на красив филм с морална поука. Филм, който очакваме да ни изненадва с нови филми във филма. В този свой филм големият кинодраматург е приел ролята на каскадьора, не на „звездата”. Ето какво беше казал: „Него го търсят само при опасни сцени. Той е гърбът на героя, а лицето е друг. Той е анонимен. Суетата и славата не бива да го блазнят. Трябва да бъде смел при всички обстоятелства... Това е трудна, опасна и неблагодарна професия! Сценаристът е каскадьор по призвание...” ≈

Текст: Боряна Матеева

Снимки: архив

P.S. на „въпреки.com”: Не само каскадьор по призвание е сценаристът, каскадьор, без страх от последствията е и почтеният, достоен човек. Това е Христо Ганев! Да е честит!

#РЕФЛЕКСИИ #Христо Ганев #Боряна Матеева #филми #кино

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Стамбо винаги е бил свободен като човек и художник

Художникът Георги Стамболийски се подписва Stambo и псевдонимът става негова запазена марка, с която брандира всички свои творби. Работи в областта на графиката – рисунка, карикатура, илюстрация, плакат, запазен знак, книжен и графичен дизайн, печатна реклама, кавалетна живопис, медали и плакети, декоративна пластика в нейните различни варианти на екстериорна и интериорна, вътрешен дизайн и обзавеждане. Това пише Пламена Димитрова - Рачева, изкуствовед, директор на Градска художествена галерия „Борис Георгиев“ – Варна по повод изложбата на художника в галерията на СБХ на ул. „Шипка” 6 в София.

Те не са достатъчни, за да се добие пълна представа за целия обем на неговото творчество, защото има някои отделни произведения, които остават като проекти или като реализирани като прототипи в дизайна. Много от неговите произведения са станали във времето изключително популярни и емблематични в областта на приложната графика – рекламните плакати, банери, билбордове с логото на „Луфтханза“ са се превърнали в легендарни през последните десетилетия на ХХ в. На същата широка популярност в Германия и по цял свят се радва рекламата, която той прави за немската автомобилна компания „Опел“, за продуктите на „Нестле“ и на „Кока Кола“.

В периода на икономическо и политическо разделение на т. нар. „студена война“ между Изтока и Запада, много от тези брандове, които художникът Георги Стамболийски създава през 70-те и 80-те години на ХХ в. в Германия, като авторски арт продукти са останали анонимни в страните от социалистическата икономическа зона, независимо, че рекламните му плакати и изделия в хилядни тиражи се разпространяват навсякъде заедно с търговските продукти. Причината за това е, че те са носители на западни индустриални запазени марки, символи на отречения капитализъм в страните от социалистическия лагер. За България неговото изкуство остава неизвестно зад „желязната завеса“. След 1960 г., рекламата и запазеният знак са двете области в които, художникът работи в Германия най-усърдно и изключително много. Той прави различни варианти на решения в графичния дизайн за печатния рекламен плакат, докато постигне завършен, съвършен вариант на продукта. Какво е изключителното за неговия стил, оценено от поръчителите му?

Георги Стамболийски е български художник, получил академично художествено образование в София, емигрирал по политически убеждения през 1958 г. в Германия. Неговият талант е разпознат още в студентските години от професора му Александър Поплилов и в карикатурите, които публикува като щатен сътрудник на вестник „Стършел”. В първите години на творческата си дейност в Германия, Стамбо се налага с изключителната си креативност и професионализъм в областта на приложната графика и дизайна. Вдъхновява се от гротеската, българската иконопис, от богатството на традиционната ни култура и приказен фолклор, от попарта и кинетичното изкуство, от експресионизма, дадаизма и от фентъзи.

Всичко това при него творчески е преосмислено и естетически изведено като идея. Похватите и метода му на работа са впечатляващи и забележими, защото успява естетически да обвърже изкуството си със средата, в която то се експонира. Като творец успешно се реализира в различните видове на декоративното, приложното и изящно изкуство и към всеки един от тях прилага различен подход. Съобразно концепцията която има, структурира визуално и идейно в големи тематични серии философски кръг проблеми, които го вълнуват творчески. Някои от темите като „Българин”, „Маски”, „Жени”, „Пейзажи” разработва с години. 

Произведенията му са изключително прецизно изпълнени, реализирани са с оптималните изразни възможности на различни художествени техники, които използва и прилага умело спрямо спецификата на жанра – живопис, графика, пластика, карикатура, дизайн. Уникално качество на неговата личност, което обединява цялото му творческо дело, е пристрастното му отношение към технологиите, без значение какви са те – художествени, занаятчийски или индустриални. Винаги прилага конкретен избор при използването на различни медии и материали. Изразните средства, с които си служи са артистично овладени с онзи лекота и виртуозно майсторство, които са присъщи на талантливите художници.

В Германия Стамбо се утвърждава като изключителен професионалист, респектира с поведенческата си перфектност и дисциплина. Високо се цени качеството неговата работа на художник, с прецизното изпълнение на рисунки, карикатури, графичен и индустриален дизайн, илюстрации, шрифтове и лога, асамблажи и редимейд пластики. До края на 80-те години използва класически средства при създаване на произведенията си. Това са рисунки с туш, перо, молив, живопис с темпера, акварел, акрил, маслени бои. Същите материали използва и за проектите си в рекламния плакат.

През 90-те години, когато се развиват дигиталните технологии, художникът Георги Стамболийски – Стамбо надгражда програмните и софтуерни параметри на компютъра, конструира сам една технологична система на арт роботика, чрез която успява да осъществи невероятната си творческа фантазия и въображение. Противно на много други художници, които работят в областта на приложния и графичен дизайн, Стамбо смята, че компютъра не може да потиска творческото мислене на професионалиста. Той го използва технически за реализация на по-прецизната дигитализирана версия на произведенията си. Технологията „airbrush“, с която рисува през последните десетилетия на ХХ в., намира универсално приложение в изкуството му. Тази техника, създадена и патентована през 1876 г., е използвана и от много други художници, които са я обогатявали с нововъведения. Също като тях, Стамбо я доразвива и създава собствена машина за рисуване. Той създава апаратура, в която се съчетават машинни елементи с дискове. Върху дисковете се поставят различни цветове, като се ползват предимно водоразтворимите акрилни бои. Работи с чисти цветове и постига нюанси, тонове и полутонове върху самата живописна повърхност. Боите се извличат от дисковете и се нанасят с въздушната четка върху повърхността на основата посредством микрокомпресор, контролиран от компютър.

Това негово откритие е инсп��рирано от предходните версии на „airbrush“, но стилово, както е в серията „Маски“, има сходство с графитите, рисувани със спрей. Рисува върху основа от хартия, платно, японско велпапе – материали типични за модерния индустриален свят. Живописта му в тази техника придобива нова стилистика. Тя става приказно-фантазна, образите - иконично „неръкотворни“, феноменални в изпълнението си. Картините му имат енигмата на постигнато съвършенство в симбиозата между техничен и творчески гений, и в умението на човешката ръка и въображение да постигнат абсолютната красота. Всички естетически и идейни търсения на художника са насочени към универсалния дизайн, т.е. към цялостно пластично хармонизиране и въздействие на визуалния език. По този начин стилистически неговото изкуство се придържа към рационалния и практичен подход на Баухаус и неговото по-късно обвързване с неопластицизма и конструктивизма в епохата на постмодернизма.

Уникалните личности като Стамбо, независимо познанията си, имат и редките умения да влияят на живота на другите хора с изкуството си. Но те имат и личен живот, който определя стремежите и съдба им. През целия си живот художникът Георги Стамболийски – Стамбо е бил свободен като човек, също свободен в работата си на художник и творец. Това се отразява в изкуството му, създавано в Германия до 2013 г., когато прекъсва творческата си дейност поради заболяване. Изкуството му е изкуство без граници, наситено с интелектуална енергия, с естетика и стил. През 2018 г. за първи път показва ретроспектива на своето изкуство в Градска художествена галерия във Варна. А през 2019 г. изложбата на Георги Стамболийски – STAMBO беше представена и в родния му град Враца. ≈

Текст: Пламена Димитрова - Рачева

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

#РЕФЛЕКСИИ #Георги Стамболийски - Стамбо #Пламена Димитрова - Рачева #изложба #художник