#цда | Explore Tumblr Posts and Blogs

vprki · 4 years

Text

Идеологическият диктат над Новата музика в България /1944 – 1969/

„Идеологическият диктат и Новата музика в България. Щрихи върху документалното слово /1944 – 1969/” е заглавието на едно много важно и интересно изследване на Ангелина Петрова. Изданието е на Института за изследване на изкуствата – БАН. За въпросния диктат е имало отделни музиковедски мнения и спомени на музиканти, но може би за първи път се появява такава цялостна и задълбочена монография за този период.

В Увода към изследването си Ангелина Петрова отбелязва: „Посветих настоящата монография на документите на официалната словесност, които се съхраняват в архивите на Съюза на българските композитори и на представителните музикално-културни институции от времето на социализма между 1944–1968/69. Тя е замислена като хроника на стенографираните дискусии: при проследяването им се пораждат резонанси на изследователската реакция, поставя се и основата на изследователската рефлексия върху съпротивите на българската Нова музика към идеологическия диктат. Документално се възкресява появата на идеологемата за социалистическия реализъм в музиката, както и оспорващото я протестно слово, реконструират се механизмите на тоталитарната цензура в музиката; дефинират се проблемите при разгръщането на умерена легитимност и достигането на българската Нова музика до европейските сцени през 60-те.

Изложението се придържа плътно до документалистиката: причина за това е, че дори и през дистанцията на времето, изтекло и след 1989, все още е трудно да се прокара точна граница между съпреживяното и документалното; между директността и суровостта на свидетелството и задаваните от него въпроси, значения и научни импулси. Настоящата книга възкресява или озвучава стенограмите - свидетелства, търси близък и целенасочен коментар, проследява самоочертаващите се насоки в тях.

Константин Илиев - снимка архив

Периодът 1944 – 1949 е белязан с разделеност между идеологическия диктат, налаган в действието на т. нар. Жданово постановление за музиката от 1948 в страните от Източна Европа и създаването на технологичен западноевропейски сериален авангард в Западна Европа. През 1948 Константин Илиев и Лазар Николов по свой път достигат до поетика на Новата музика, заявявайки в началото на пътя си, че ще създават: „музика, очистена от какъвто и да било фолклорен оттенък, атонална“ [Николов, Илиев. Писма, 2005:115]. Малко по-късно между Западна и Източна Европа се спуска „желязна завеса“, която поставя непреодолима граница при развитието на Новата музика в два коренно различни обществено-исторически хоризонта. Изследването на идеологическите форми на диктат в българското съвременно творчество не е самоцел – тук се прави опит тяхното развитие да се съпостави с това на Новата музика в страните от средна Европа (Полша, Чехословакия и др.), Западна Европа и тогавашния Съветски съюз.

Основа на методологията в настоящия труд е теоретичният концепт за два следвоенни естетически канона в музиката на ХХ век: идеологическият канон на соцреализма [Assman, 2016:107] и западноевропейският технологичен канон на сериализма [Lanz, 2013:108]. Проблемът за интертекстуалността, за разплитането на знаковите съдържания в идеологическото и протестно слово се обговаря с позоваване на разгърнатите от Пиер Бурдийо текстуално-философски дискурси за властта, на идеологокритическите теории на Славой Жижек и на антропологичната теория за тоталитарния комунизъм на Петер Слотердайк. В изследването върху документалното слово по необходимост се заражда интердисциплинарен дискурс. В плътността на тълкуване на документалния прочит бе необходима и опората върху философските интерпретации за Новата музика на Теодор Адорно, на музикологичния концепт на Херман Данузер и др.

Лазар Николов - снимка архив

Книгата коментира също и възникването, структурирането и функциите на изстиналите идеологеми на социализма във формите на държавно и административно управление. Тя се позовава на интерпретациите на институциите и процесите в културата на българския социализъм, представени във фундаменталните трудове на Иван Еленков, Евгения Калинова, Пламен Дойнов, Ромео Попилиев. В развитието на музикалната публичност и музикалното творчество в етапите на социализма се артикулират общи „места“, но също така и сериозни различия в сравнение със ставащото в литературата, театъра, киното.

Съществуват немалко музикологични разработки по темата Нова музика и идеологически диктат у нас след 1944. Конфликтът на българската Нова музика с идеологията е представен в трудовете на Наташа Япова, Анда Палиева, Юлиан Куюмджиев, Иван Хлебаров; модификациите на фолклора и самодейността са обект на задълбочените проучвания на Горица Найденова, Венцислав Димов, Лозанка Пейчева, проблемите на популярната култура са разгледани от Розмари Стателова. Масивите от мемоарна литература на Константин Илиев, Лазар Николов, Георги Тутев, Симеон Пиронков са издадени експертно от български музиколози.

Почти всички цитирани текстове са официални: стенограми от масива на Съюза на композиторите, от Камара на народната култура и Комитета за наука, изкуство и култура, комисиите по музика, също и статии, публикувани в сп. „Българска музика“, в. „Народна култура“ и в. „Литературен фронт“. Използвала съм некоментираните Протоколи на първичната партийна организация на Съюза на композиторите (1965 - 1969), съхранени в ЦДА. Привлечени са малко, но много ценни непубликувани документи: това са свидетелства от личния архив на Симеон Пиронков, както и ръкописът „Разказ за преживяното“ от Лазар Николов, предоставен ми от г-жа Елиана Николова, племенница на големия български композитор”, пише Ангелина Петрова.

Ангелина Петрова - снимка Стефан Джамбазов

И още: „Написването на това изследване поставя много въпроси, без да търси окончателни отговори. Сред тях: кога се разбира, че се е установила границата между класическата Сталинова тоталитарна система и т. нар. посттоталитарна система (по термина на Вацлав Хавел); какво определя съдбоносното ново състояние на идеологемите и след 1962, и след 1968; до какво води възстановеният контрол/регулиране на музикалното творчество и публичност? Според Тони Джъд отговорът е прост: „Полицейските палки във Варшава и танковете в Прага слагат край на мечтата за реформиран комунизъм...Така че общото за либералите от Централна и Източна Европа е: няма смисъл да се преговаря с авторитарни режими“ [Джъд, 2019:268]. Характерно за българската музикална култура, в която официалният натиск след 1968 е огромен, а съпротивите трудно видими, е, че се открояват паралелни, капсулиращи се в себе си пластове: официално-представителен пласт, свързан със симфоничното и хорово творчество, пласт на протестна Нова музика, пласт на забавната и популярна музика.

Реставрацията след 1968 започва, както и сталинистките идеологически диктати, с „победата на социализма”. Ако през 1948 това се свързва с победата на ОФ и прогресивното човечество, то през 1969 пак се прокламира положителен сценарий, подплатяващ 25-годишнината на народната власт (от 9. 09.1944). Картината на радостно социалистическо строителство се появява за първи път през 1949, а през 1969 – тя фанфарно възвестява реставрацията. Тук трябва да напомня тезата на Слотердайк за „Прометеевия комплекс“ в социализма, за това, че „натискът чрез страх не би могъл да удържи съветската диктатура в развитие“, поради което се „съставя каталог с позитивни образи, при които революцията се инвестира в пасивно възприемащите я зрители“ [Sloterdjik, 2008:267].

Петер Слотердайк - снимка архив

Неофициалната или протестна култура на Новата музика, от своя страна, също се разгръща обърната към себе си, тя се пише, дирижира и изпълнява „все едно, че“... няма възражения срещу нея: по този начин всъщност се утвърждава все повече присъствието ѝ в публичното пространство.

В началото, когато през 1948/49 се говори за подем и създаване на прогресивната, демократична музикална култура на настъпващия социализъм, се прокламира, че ��я ще бъде „за всички“...В края на 60-те представителната музикалнотеатрална, хорова, симфонична музика не се интересува от потребителя. Разбира се, цялата професионална сфера е впечатляващо мащабна, само фестивалните мероприятия са повече от дванадесет на територията на страната. Прегледът на българското музикално сценично изкуство през 1969 съдържа деветнадесет български постановки. Официалната култура сега изразява идеологическия канон чрез радостно-прометеевото начало. Така се постига легитимност на реставрацията.

Внушаваната идея за победа на изкуството на социалистическия реализъм, въведена и у нас, и в тогавашния СССР в граничната година 1968/1969, не съвпада с елементарната сталинистка схема от 50-те. Студените форми на идеологическия контрол, т.е. устройството на обществено-държавното начало, сближаването на творческите съюзи и Комитета за изкуство и култура еволюират и предоставят услужливо скритост на контрола. Създаването на Нова музика функционира в обърнат към себе си, все по-своеобразен език, придобива много по-ярка неконвенционалност и локалност. Тя постига обаче много от най-задълбочено протестните си жестове: „Прикованият Прометей” (Лазар Николов), „Пъстрата птица” (Симеон Пиронков), „Фрагменти” (Константин Илиев) и др.

Симеон Пиронков - снимка архив

Тази работа и в началото, и сега, в края, представя моето усилие да събера на едно място текстове, които са оставили твърде забележителен, но вече частично забравен документален белег в периода 1949 – 1969. Повечето от тях, независимо дали имат официален или протестен характер, стоят в „повече от две полета“, в тях винаги има и личен, и естетски фон, поради което е трудно да се създаде научен инструмент „с хирургическа точност“. Но смятам, че самите документи, самите слова трябва да звучат: трябва да ги чуем отново. Тази памет е твърде близо, за да се обобщи и прекалено далеч – за да е спомен...Тя не е много желана. Свидетелите, с които опитах да говоря, изпитваха ужас от идеологическия конфликт, от припомнянето му...

Официалното слово, идеологическото слово, мемоарното слово – всеки един акцент в тях носи значения, прибавя значения и търси отговори в документите на времето. Дано, когато се постигне памет за това време – и за музиката, и за контекста около нея, това слово разгърне по-ясно и в много по-обективен тон своя документиран вече глас…”, пише Ангелина Петрова.

А реценезентката проф. д. изк. Милена Божикова отбелязва: „Монографията на Ангелина Петрова е исторически важна и провокативна, защото, парафразирайки Кант, смисълът на вглеждане в миналото е в това да се промени бъдещето. Без да интерпретирам работата като „форма на насилие в настоящето“ (казано по Джон Торпи) спрямо читателя, аз я разглеждам като много важна в глобалната музикално историческа картина на Източна Европа и като ценна за нашата (а също и глобална) картина на реална и вътрешна творческа емиграция”. ≈

P.S.: Монографията е резултат от работата по колективен проект „Съвременна музикална композиция, теория, философия” към Фонд научни изследвания при Министерството на образованието и науката, както и по индивидуален проект, включен в плана на Института за изследване на изкуствата – БАН. Изданието се реализира със съдействието на ФНИ, а научната редакция е със съдействието на Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров” с научен редактор проф. д-р Анда Палиева.

#Ангелина Петрова #Анда Палиева #Идеологическият диктат и Новата музика в България #Институт за изследване на изкуствата - БАН #музика #Нова музика #НМА

0 notes

vprki · 5 years

Text

Румен Аврамов: Проф. Асен Христофоров е незаобиколима фигура

„Той със сигурност не се е загубил по пътя. Приживе е човек на преобразилия се талант. Когато през 1947 г. му забраняват завинаги да преподава, радикалната промяна дава импулс, позволил да разцъфне другата му – литературната дарба“. Казва в интервю за „въпреки.com” видният икономист и стопански историк Румен Аврамов, един от изследователите на икономическото наследство на проф. Асен Христофоров.

С какво така Ви привлече проф. Асен Христофоров, за да посветите няколко години за изследване и представяне на неговите икономически трудове?

Първата ми среща с творчеството на Асен Христофоров /1910 – 1970/ е от началото на 80-те години. Пишейки дисертацията си върху икономическите цикли в САЩ, попаднах на неговото впечатляващо изследване от 1939 г. „Развитие на конюнктурния цикъл в България 1934-1939“. От една страна си дадох сметка, че у нас някой е работил върху „моя“ проблем по същите най-високи стандарти, от които се вдъхновявах, четейки класиката в тази област. От друга, живеехме в социалистическа планова икономика, за която теорията (не практиката) изключваше периодични кризи, а значи и цикличност. Това, че български икономист се е интересувал от проблематикатаприех просто за сведение.

В навечерието на краха на режима тези идеологически табута се разпадаха, а в началото на 90-те вече работех във и върху икономиката на прехода. Цикълът като основна форма на икономическата динамика и като обект на изучаване беше заел полагащото му се място. Христофоров също. През 1994 г. Народна библиотека организира голяма изложба на неговите публикации, което ми даде повод да погледна в по-широка перспектива цялостното му творчество. Появилите се междуврeменно спомени на съпругата му Люба и на хора, които са го познавали открехваха вратата и към една необикновена биография.

Когато няколко години по-късно потънах в стопанската история, Асен Христофоров се изправи като незаобиколима фигура, тъй като стана ясно, че той е един от най проницателните наблюдатели на икономическата ни действителност до края на войната и през първите години след нея. За да се разбере „втория български капитализъм“ трябваше да се проумее „първия“, а това нямаше как да стане без неговите изследвания.

Накрая, с наближаването на стогодишнината от рождението на Христофоров през 2010 г., БНБ прие да издаде тритомник с произведения от и биографични материали за него. Това наложи да се навлезе надълбоко в архивното му наследство, съхранявано в Централния държавен архив, в Националния литературен музей и в Комисията по досиетата. Всички тези документи сглобяваха сложна житейска траектория, която сама по себе си е вълнуващ сюжет.

Как бихте разказали за Христофоров на първокурсници по икономика или по история? Трябва ли наследството му да се изучава в българските университети?

На студентите по икономика бих оставил той сам да говори. Лекционните му курсове по теоретическа политическа икономия и по история на българското банково дело са отличен увод в материята, който превъзхожда много от днешните учебници. Етюдите му върху текущите стопански проблеми по време на войната пък показват как конюнктурата може да бъде успешно анализирана единствено през филтъра на солидна теоретична ерудиция. В съответстваща стилистика, той публикува критичните си есета в академични, но и в „съсловни“ издания („Стопански вести“на Софийската търговско-индустриална камара и „Български търговски вестник“ на Общия съюз на българските търговци). Този жанр в наши дни е технократски и се култивира само във ведомствените издания на централната и на някои търговски банки. В медиите битува в силно опошлен и повърхностен вид.

Христофоров трябва да бъде представян в контекста на историята на икономическите идеи у нас; трудовете му да се ползват като източник на знание за стопанското ни минало. Той прозорливо долавя векторите на стопанско ни развитие, провиждайки кълновете на идващата планова система във военновременните икономически трансформации и очаквания на широки обществени слоеве.

Асен Христофоров с оркестъра на Робърт колеж (първи ред, трети отдясно) - снимка ЦДА

Какво сме имали в лицето на хора с неговите познания и култура?

За да отговоря, нека поставя Христофоров в средата му. Във втората половина на 30-те и началото на 40-те години той е изгряваща звезда сред икономическата колегия. Минава за кратко през основните институции, където тази общност намира реализация (БНБ, Главна дирекция на статистиката) с престижа на школуван в чужбина професионалист. Само по себе си това тогава не е рядкост. Извън страната са учили или специализирали ред икономисти (да спомена само Асен Чакалов, Иван Стефанов, Славчо Загоров, Анастас Тотев…) Но в случая с Христофоров престоят в американския Роберт Колеж в Истанбул и в слабо посещаваното от български студенти London School of Еconomicsе цяло десетилетие (1924-1934). След това той за по няколко месеца е в Женева (1937-1938) и в Кил (1942). А в България работи (1938-1940) във финансирания от Рокфелеровата фондация и БНБ Статистически институт за стопански проучвания към СУ. Звеното се ръководи от руския емигрант Оскар Андерсон (статистик с висока международна репутация) и има широки връзки с водещи изследователски центрове в Европа. Подобен опит формира космополитен мироглед, който обаче в случая не е обърнат само навън, а ориентиран и към проблемите на българската икономика и стопанска политика.

Постепенно Христофоров влиза в улея на конвенционалното социализиране. От 1940 до 1947 г. с амбиция прави преподавателска кариера в Държавното училище за финансови и административни науки и в Софийския университет. В тази среда се чувства на място и цял живот държи особено ревниво на титлата си „професор“. През 1945 г. периферно се докосва до политиката чрез връзките си със звенарите и публично защитава по-скоро нетипични за него социал-реформаторски идеи. Има силно желание да заеме предложения му пост на български търговски представител в Лондон. Тъкмо по политически причини обаче това не се случва и остава на преподавателското поприще.

Тези епизоди по-скоро банализират биографията на Христофоров. Но въпреки, че в нея отсъства изразено иконоборство, на втори план са налице прояви на неконформизъм. За изказани през 1943 г. становища, министри му искат сметка и брутално задействат цензурата. Попада в полезрението на полицията като гравитиращ към „Звено“. Университетската професура високомерно роптае, че един твърде млад икономист е дръзнал да „пр��ви теория“ в хабилитационния си труд върху военната икономика. А през 1946 г., вече във времената на ОФ, си позволява без заобикалки да твърди (и да докаже) нещо, за което не се прощава: че издръжката на съветската окупация струва на България повече отколкото присъствието на заминалите си германски войски.

Фронталният сблъсък с новата власт идва през октомври 1947 г. Христофоров е уволнен по идеологически причини от университета точно когато проектът му за учредяване на Стопански факултет започва да се реализира. Всички негови предходни достойнства изведнъж са се превърнали в политически пасиви. Следва задържане по скалъпени обвинения през юни 1951 и въдворяване в Белене от януари до септември 1952 г. За властта не е никаква трудност да събере „инкриминиращ“ материал, подаван от колеги, изпитващи професионална завист, от донесения за минали контакти с англичани в София и от селяни в Говедарци.

Христофоров с приятели в Робърт колеж (първият отдясно) - снимка ЦДА

И как хора като Христофоров са се загубили някъде по пътя?

Той със сигурност не се е загубил по пътя. Приживе е човек на преобразилия се талант. Когато през 1947 г. му забраняват завинаги да преподава, радикалната промяна дава импулс, позволил да разцъфне другата му – литературната дарба. Мисля, че хипотетичното по - нататъшно развитие на Христофоров като икономист не е щяло да бъде безпроблемно. В наложилата се нова доктрина той би бил съвършено чуждо тяло. Примерите на приспособили се „бивши“ учени са тъжна картина. А в имагинерния сценарий с продължаване на началната му инерция съзирам две препятствия: неговия вкус към катедрено-преподавателската рутина и признатото от самия него неумение да използва математиката. Първото е носело опасност от затъване в консерватизъм, а второто го е отдалечавало от следвоенната икономическа теория, която е неотделима от математическите методи. Така, от пречупването литературата е спечелила поне толкова, колкото е загубила икономиката. Сумарният баланс на двата живота на Христофоров се оказва положителен.

Посмъртното присъствие е друг въпрос. Времето, разбира се, върши своето. Но в потока на икономическата мисъл, авторите като него са периодично преоткривани, защото поредните „нови“ обстоятелства се разбират по-добре когато се погледне назад. Христофоров - икономистът се завръщаше и ще се завръща, когато това е нужно. Възприятието на литературното му наследство пък е въпрос на чувствителност. В текстовете му е пълно с нотки и нюанси, които не губят въздействието си. Не съм преставал да чувам възторжени отзиви от най-различни хора за белетристиката на Христофоров. Всички те са доловили и запомнили неочакван щрих, находчиво наблюдение… Има я и мистиката на краеведството. Той възстановява – географски, природно и исторически - един местен свят, но същевременно го (ре)конструира по своему. Тази реконструкция е колоритна, предизвиква както възражения от „описаните“, така и симпатия у читателите. Неотдавнашното представяне на новото издание на „Ангария“ в Самоков на 24 януари на издателство „Кралица Маб“ /четвърти том на избрани съчинения, където са събрани всички публикувани литературни и мемоарни творби и три значителни негови произведения, останали непубликувани и открити в архива на писателя, както и няколко кратки произведения, излизали само в печатана Асен Христофоров – б.р./ показа, че писателят се помни. При това не само от оредялата група на познавалите го лично, а и сред следващи поколения и нови среди. По-специално, покрай днешните битки на природозащитниците и пиетета към природата, интересът към книгите му за Рила не залинява.

На излет в Рила (Овнарско), 1965 - снимка ЦДА

Според литературни историци Христофоровия превод на „Дъблинчани“ на Джойс е първият в Източна Европа. Къде икономиката се среща с изкуството при него?

Финото засрещане на икономика и литература у Христофоров става именно през „английската връзка“. Преди да се утвърди като забележителен посредник на англоезичната литература и култура у нас, той изпълнява тази мисия в икономическата мисъл. Прави го с пренесените идеи, със стила си на изложение, с викториянското убеждение, че „природата не прави скокове“…Сред тогавашния пропит от германско-австрийската традиция наш университетски истаблишмънт, мястото на либералния англосаксонски икономически модел е маргинално и Христофоров се утвърждава именно като негов водещ и най-отчетлив глас в България.

„Скици из Лондон“ са първият му сериозен литературен опус, но те всъщност са проекция на ученическите му упражнения из страниците на вестника на Робърт колеж, дообогатени с опита от студентските години в Англия и професионалното съзряване в София. Ориентацията на Христофоров към икономиката е плод на случайност, отклонила го от литературното поле, за което истанбулското му колежанско обкръжение го е смятало за призван. Ала и в науката, и в литературата той транслира идентични послания. Независимо дали преподава и коментира либералните икономически идеи на неокласическата Кеймбриджка школа, на Л. Робинс или на установилия се в Лондон фон Хайек; дали превежда Филдинг, Бронте, Джойс, Джером или Текери; или дали пише за света на „мацакурците“, Христофоров наблюдава и разбира обществото през англосаксонските ценности на феърплея, джентълменството, неподправената конкуренция, здравия разум и рационалността.

Със сътрудниците на Статистическия институт за стопански проучвания към Софийския университет около 1940 - снимка ЦДА

Как Асен Христофоров успява да съхрани достойнството си в онова време? Само идеологически ли са причините да бъде смазан или има и нещо друго, което и днес би се случило на хора от такъв интелектуален ранг?

Да се запази достойнството е тежък житейски и екзистенциален проблем за всеки човек с насилствено пречупена биография. Същевременно е трудно със задна дата да се съди поведението на тези хора. „Случаят Христофоров“ е по-понятен ако бъде съпоставен с този на Стефан Бочев. Син на известния финансист Стоян Бочев, Стефан е на дипломатическата служба в Берн до 1945 г., завръща се в България и през следващите две години активно се включва във все още съществуващата опозиция, изхвърлен е от Външно министерство в началото на 1948, през 1949-1953 г. е в Белене. По-нататък не е допуснат да се занимава с друго освен с физически и преводачески труд. Бочев няма възможност да публикува, но не престава да пише, осмисляйки лагерния си живот и своята биография на фона на българската история. Така той е един от съвсем малкото, които след 1989 г. имат какво да извадят от чекмеджето и с „Белене“ /Първото, непълно издание е от 1990 г., а пълното от 1999 г. – б. а/ ни остави най-ярката фреска на българския ГУЛАГ.

Христофоров следва друг път. В новия си живот след 1952 г. той търси модус вивенди, който да му позволи да бъде издаван като литератор. Това е свързано с няколко компромисни публикации, с членство в официалния Съюз на писателите и с епизодични контакти с корифеите на социалистическия реализъм по повод решаването на един или друг битов проблем. Със сигурност без големи илюзии, той прави и два плахи опита да се завърне в икономическата наука, която вече няма нищо общо с познатата му. Естествено, удря на камък.

Нито една от тези стъпки обаче не хвърля сянка върху цялостния му облик. На излизане от лагера през септември 1952 г. Христофоров умело отклонява опита за вербуване, оставайки под наблюдение и с набъбващо досие (отворено през 1946 и закрито през 1960 г.). Без да има статута на дисидент или на остракиран интелектуалец, без външна героика, той носи видимия печат на другостта. С много кратко изключение в края на живота си, нито за момент не постъпва на държавна работа, оставайки на свободна практика. Установяването му край Говедарци /мястото избира още през 1948 г. Построява си малката вила, станала известна като „Бърлогата“. Той живее и в апартамента си в София, но къщата край Говедарци се сраства с литературната и биографичната му идентичност.- б.а. /се превръща в демонстративна (само)изолация; в експресивен жест и метафорично бягство в планината. Прозата му е искейпизъм, било то под формата на преводи, на исторически романи, или на природо-краеведски описания. А като съдържание, тя вкарва нетривиални нотки, отклонява се от канона и казионното, като по този начин ефективно корозира режима. Сред многото автобиографични елементи в нея, успява дори да разкаже в прав текст напускането на университета като съзнателен отказ да скъса със „своята“ политическа икономия.

В „Белене“ Стефан Бочев споменава бегло за общуването между двамата в лагера. Пестеливите му добри думи за Христофоров съседстват с разочарование от това, че веднъж излязъл на свобода той „пак публикува“ и е „пуснат да поседне в крайчеца“ на „великата другарска трапеза“. Макар и разбираема от гледната точка на личност със съдбата на Бочев, мисля, че тази язвителна бележка е несправедлива. Много са индикациите, че за властта, за маститите партийни писатели и за читателите Христофоров е оставал разпознаваемо различен човек от друго тесто; пришълец от изчезнал свят; нагодил се само привидно и неорганично; запазил достолепие и достойнство. А по втория Ви въпрос, нека припомня, че идеологическата репресия има поне свойството да е ясна и открита. Днес натискът за компромиси и нетърпимостта към интелектуалното превъзходство са много по-перфидни.

Румен Аврамов - снимка Стефан Джамбазов

Нещо, което би Ви се искало да кажете за проф. Христофоров като Ваше преживяване?

Така се е случвало, че в няколко точки от времето причудливо сме стъпвали стъпка в стъпка. Днес тези съвпадения разчитам като предаване на щафета. Вече споменах за общия ни интерес към икономическите цикли. Когато през 1959 г. Христофоров кандидатства за работа в Икономическия институт на БАН, той го прави тъкмо за секцията, в която близо две десетилетия по-късно постъпих и работих в течение на 15 години. А в архива му намерих негова снимка от септември 1968 г. пред гроба на Маркс в Лондон. Шест месеца по-късно обстоятелствата ме бяха отвели на същото място, където се снимах пред паметника на класика. В края на живота му, за Христофоров това е било самоиронично и тъжно намигване към мрачно минало; среща с виновника за личната му драма. На прага пред студентството, в моето въображение такава фотография представляваше ритуален подстъп към наука, в която ми предстои да навляза…

Вие с проф. Николай Аретов сте пример как работят заедно хора с уж различни професионални интереси. Това важно ли е в днешно време, когато гилдийното разделение е общоприето?

Двамата бяхме достигнали до Христофоров по различни пътища, които щастливо се пресякоха. Подготвяйки независимо един от друг неговия юбилей /2010 г./, разбрахме точно навреме, че вървим в една посока, което ни позволи да извървим финалната права заедно, по най-смисления начин. Наследството на човек с двуизмерен талант трябваше да бъде съвместно подхванато и от двете гледни точки. Николай увлече литературната общност, аз работех с БНБ. Централният държавен архив ни даде достъп до все още необработения личен архив на Христофоров, който своевременно бе описан.

Получи се чудесна синергия. Обиколихме заедно Самоков и Говедарци в търсене на живи свидетелства. Публикувахме седем тома с негови произведения – четирите с литературно наследство, издадени след 2010 г. от Николай в „Кралица Маб“; трите, издадени от БНБ под моя редакция с икономически и автобиографични текстове и с архиви от досието му в Държавна сигурност (достъпни на сайта на Б��Б: можете да прочетете тук/. Николай написа монография, а аз студия за Христофоров; той събра специален брой на „Литературна мисъл“; организирахме две конференции и изложба в Народна библиотека… ≈

Въпросите зададе: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и Централен държавен архив

#Асен Христофоров #Румен Аврамов #издателство Кралица Маб #Николай Аретов

0 notes