#моята гледна точка

[ti-da-vidish]

От отчаяние друсах,от отчаяние ядох мега много.

Па ся от отчаяние приемам

;)

#бг текст #ганг банг #my life bitch #моята гледна точка #Spotify

[vprki]

Калоян Илиев-Кокимото: Изкуството за мен е терапия

 „Взаимодействието е с всяко едно нещо, което ме заобикаля. И в момента докато сме се събрали тук, аз мога да създавам картините в главата си.“ Сподели за „въпреки.com” художникът Калоян Илиев – Кокимото /в центъра на снимката/.

И продължи: „Сънувам много, но рядко използвам сънищата си за отправна точка. Мисля, че те някъде си остават там на подсъзнателно ниво – няма как да отрека това. Но съвсем съзнателно аз използвам по-скоро заобикалящия ме свят. И собствените си емоции, чувства и преживявания, за да се справя пак с всичките тези негативи, които виждам – а напоследък те са страшно много около нас. Винаги са били и ще продължават да бъдат. И това е моят начин да се справя. Даже има и нещо повече -  не само да се справя, но и чрез работата си да помогна евентуално и на други да го направят, виждайки примерно моето отношение към живота, ироничната ми гледна точка, самоиронията. Това също е начин да се справиш с всичкото това.“ Казва художникът, кого познаваме от години и се стараем да не пропускаме неговите чести изяви. Но за това малко по-късно в текста.

Калоян Илиев-Кокимото в галерия Little Bird Place

Разговарям с него непосредствено след откриването на изложбата му Wild Wild East му в галерия Little Bird Place, първа негова изява в пространството ѝ. Във въведението към нея кураторката Мартина Йорданова пише: „Ще открием един наратив, който обуславя дълбоката му връзка с животинския свят и характерната за него способност да смесва фикция и реалност в търсене и преиначаване на границите на собствения ни имагинерен свят. Появата на иконичните му герои, представени под формата на рисунки, принтове, колажи, живописни платна и обекти, завладяват и изпълват пространството с ударна доза ирония, която не е самоцел, а умело използван похват.“

От изложбата в галерия Little Bird Place

Споделям му приятелски, че не се съгласявам докрай с това представяне. Разбира се, това е субективна гледна точка, моята лична като зрител. В творбите му и не само тези в галерия Little Bird Place по особен начин виждам сблъсъка на демоните в нас. Дали са слон, дали са червейче, дали са морски чудовища или котки…А Кокимото отговаря: „Да, да! Има го този момент и се радвам, че някой го вижда, защото е така. Това, всъщност, е моят борба със самия мен. Защото аз, като създавам тези произведения, през цялото време този творчески процес е свързан с едно преоткриване, с борба с твоето Аз, със сблъсъка с външния, с вътрешния свят, с масовата култура, с консуматорския свят. Всичко това ти се отразява, то рефлектира и трансформира. Аз по този начин си решавам и проблемите – изкуството за мен е терапия. Така че това е две в едно – от една страна, създавам нещо, трансформирайки всичко, което имам като мисли, като идеи, като притеснения, тревоги, врагове. И от друга страна, аз по този начин се справям с тези въпросните, изброени дотук.“

Този разговор ме връща и към един друг с него по повод участието му в Есенните изложби в Пловдив с куратор проф. Галина Лардева 2018 година със слогана „Отвъд повърхността“.

Калоян Илиев-Кокимото на Есенните изложби в Пловдив, 2018

Тогава неговата експозиция бе в Къщата на Мексиканското изкуство в Стария град. И той каза, че се е съобразил с това къде е изложбата. „Концепцията беше за мен подробност, интересува ме пространството. И все пак в основата на произведенията ми за Есенните изложби стои идеята за религията, любовта и смъртта отвъд повърхността. Или иначе казано за вярата отвъд ограниченията, любовта отвъд човешките разбирания и за живота отвъд смъртта. Всъщност, отдавна се вълнувам от религия, политика, човешките взаимоотношения, животни, хора, силни, слаби. Работя с табута като религия, любов и смърт, тоест за нещо по-дълбоко. Ако религията на пръв поглед е да изпълняваш сляпо някакви религиозни догми и да ходиш на църква и да се молиш, то отвъд това има нещо много повече. Една силна, дълбока вяра, за която няма нужда да спазваш тези неща, за да си вярващ. За любовта отвъд човешките разбирания за любов, говорим тук за една по-изгаряща любов, дори божествена, не става дума за човешката любов. И говорим за живота след смъртта – след смъртта не свършва всичко. Буквално вярваме в прераждането, тук идва идеята и за мексиканското изкуство. Там Светата смърт се празнува и се почита като нещо ново, а не като край”.

Полу - животно полу - човек на Кокимото

И тогава и сега, а и междувременно в много други негови изложби при него произведенията винаги са с хумор и ирония към обектите му, а и към себе си. Затова се е изобразява като полу-човек, полу-котка в полу-свят – това е неговото алтер – его. „Съвсем съзнателно и все по-често и осезателно черпя вдъхновение от световната потребителска култура. Аспекти на живота като дизайн, реклама, комикс и телевизия намират силно и категорично отражение както в моите, така и в произведенията на поколения художници. Живеем, работим и се развиваме в консуматорско общество, и консумираме всичко, което ни попадне. И колкото по-бързо свикнем с тази мисъл, толкова по-ясно ще си дадем сметка, че консуматорът е най-важната единица на това общество. Осъзнавам застрашителните нива на потребление, до които сме достигнали, но се успокоявам с правото и властта да променяме търсенето и съответно предлагането. Чрез избора на неща, които консумирам мога да променя както тяхното количество, така и тяхното качество. Аз съм ценител на поп арта и на масовата култура, дизайна на опаковката, играчките и т.н. Но отвъд това има нещо много по-стойностно от просто един обект от масовата култура. Има идея, работа, вдъхновение и използвайки това искам да надградя нещо и да погледна отвъд неговата обвивка, отвъд повърхността. На повърхността нещата изглежда едни, а вътре са съвсем други”. Споделил го е за „въпреки.com” преди повече от пет години.

Калоян Илиев-Кокимото в галерия "Аросита", 2015

Ние бяхме впечатлени от художника и неговите образи и преди срещата ни в Пловдив с участията му групови изложби, самостоятелните му в галерия „Аросита“ с необичайни заглавия  ПРОЕКТ GLOBAL WORM INC, 2015,  „Ретрограден Меркурий“, 2017. Тази година през пролетта в същата галерия ни връхлетя експозицията му "Memento mori". Латинският израз може свободно да бъде преведен като "Помни, че си смъртен", "Помни, че ще умреш" или "Осъзнай смъртността си". Така се нарича и жанр в изобразителното изкуство, чиято основна цел е да напомня на хората за тяхната собствена преходност.

От изложбата в галерия Little Bird Place

 А сега накъде ни води с експозицията си в пространството на Little Bird Place? Може би, в този контекст или не в изложбата му Wild Wild East има много котки, макар и с човешки очи. Питам го защо?

„Котката е от животните, в които намирам най-много прилики – то е едно от съществата, с които се олицетворявам. И най-вече като това, което имам като животи, които смятам, че съм минал, метафорично това е като в поверието, че  котката е с девет живота. Създадох в живота нещо, което е като моето алтер его, което е полукотка-получовек. Това е идеята.

От изложбата в галерия Little Bird Place

Имаше много интересна история, докато бях студент във Велико Търново. Една от хазяйките ми в една от квартирите, където живях, почина. Светла ѝ памет, тя беше учителка по физика и по математика, имаше една черна котка Шаноар, която не допускаше никого до себе си. В момента, когато се случи това, аз бях първият човек, когото тя прие след стопанката си. Тази котка ми стана първият жив модел, който, като си почивам след занятия, седя, наблюдавам и рисувам. Примерно, пуша си наргиле и рисувам една черна котка във всякакви пози. Всъщност тя беше вдъхновението да започна да работя върху котки.“ В часовете по рисуване, докато рисувал моделите Кокимото вкарвал медитиращи котки  в композицията за ужас на преподавателя си Спиридон Борисов, Светла му памет. След това започнал да подписва и студентските си работи, създадени в учебните часове. Преподавателят му пак бил възмутен, но той не се вслушал… С днешна дата е категоричен, че там открил себе си. „Имах и една криза, такава творческа, като студент още, чудейки се накъде да поема, как да изградя стила си. Защото винаги съм знаел, че трябва да имам собствен неподражаем стил.

От изложбата в галерия Little Bird Place

Тогава точно тази котка ми даде отговора на всички съмнения, притеснения, тревоги, лъкатушения, криволичения от пътя, като се чудя точно накъде да поема – реално тя ми помогна да осмисля всичко. Тогава почнах да създавам нещо като типажи – да разработвам герои. Character design се нарича това в съвременното изкуство и това осмисли, наистина работите ми.“

Почти в тази посока малко на шега, а и не съвсем споделя, че сега като котките е в петия си живот и прави неофициална колаборация с автори много преди него (Дюрер, Гойя). Припомняме изложбата му галерия КО-ОП през януари-февруари 2021 „Дюрер срещу дюнер“. (Една от последните изложби, която успя да разгледа Стефан Джамбазов, който имаше специално отношение към изкуството на Кокимото). „Аз комуникирам с моите съвременници – общувам и обменям опит. Но по същото време това правя с артисти преди мен, най-вероятно го правя и с артисти след мен – чрез работите си. Това е един  процес…“. Каза художникът.

Калоян Илиев-Кокимото в галерия КО-ОП, 2021

И спонтанно, уж извън изложбата му започваме да си говорим за духовната енергия, която като енергията, въобще, според законите на физиката никога не изчезва, а преминава в друга…А Кокимото заключава: „Нека силата бъде с нас!“

От изложбата в галерия Little Bird Place

Галерия Little Bird Place организира авторски тур – беседа с художника, в който Калоян Илиев - Кокимото ще представи изложбата WILD WILD EAST и ще разкаже за неговите идеи и концепции при изграждането на отделните произведения на 21.10 (събота) и 22.10 (неделя) между 15:00 и 19:00. Ще ви е интересно, художникът е добър разказвач. Изложбата може да бъде разгледана до 27 октомври. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив на галерия Little Bird Place  и Стефан Джамбазов (1951-2021)

#Кокимото #Little Bird Place #Зелма Алмалех

[gerry-unraveled]

21-12-2022

Почти огледална дата. Подсказка, че днес е добър ден за вглеждане.

Когато преди месеци Той изтри всичките ми файлове от компютъра, бях много ядосана и тъжна. Все още съм, когато се сетя. Поредният път, в който заради неговата работа и пресилените му амбиции пострада чувствителността. За нея ме болеше. Беше решил, че на срещата му, за която му заех лаптопа си, десктопът трябва да бъде squeaky clean, без нито една лична папка и нито една емотиконка, свързана с нещо различно освен работа. Така IT познанията му се оказаха недостатъчни и без да иска загуби цялата ми информация, която от 8-годишна и от първия ми компютър насам оцелява под формата на преки пътища. На всичкото отгоре, след това затвърди липсата си на компютърни умения за сметка на излишъка на алфа непоколебимост, решавайки сам да се оправя с проблема по грешен начин. Вече окончателно изтри цялата информация, всички мои детски и не само стихчета, всички нелепи снимки от онлайн срещи, и всички материали от гимназията, които не съм сигурна, че бих седнала и бих чела задълбочено отново, но с удоволствие бих показвала на дъщеря си някой ден – виж майка ти какво аргументативно и по тийнейджърски дълбоко философско есе беше сътворила в 10 клас ��а дебрите на човешката психология, без да разбира много от науката, но с младото си любопитство, осъзнатия опит и обичта към думите.

Цялата тази отхвърлена чувствителност заради работата все пак търпеливо беше изчакала още известно време да се успокоим и да я приютим отново. И тук е моментът да се ядосам на себе си, т.к. от самото начало бях сигурна, че това не беше правилният път, не само от IT гледна точка. Отново импулсивността му надделя и както винаги провали всичко. И най-лошото – отново го позволих. Позволих да повярвам, че прекалено увереният и агресивен асфалтов път може би отново някак си ще се окаже правилният, за разлика от моята не толкова сигурна и лутаща се горска пътечка. Грешах. Това е историята на това, как позволих част от мен да си отиде безвъзвратно. Не искам да го правя отново.

Сега компютърът ми е празен. Няма ги всички писания. Моите спомени и усещания. Единствено този мой блог, тук, в tumblr, тихичко държи до себе си една малка част от тях. Тази, която егото ми е преценило, че е по-лесно смилаема и бързо биваше ре-блогвана. Но всъщност винаги другата – по-абстрактна, сантиментална и често интроспективна – е била много по-ценна за мен. Добре че в гимназията Тя ми подари онова тефтерче с Айфеловата кула и чаши кафе, което също пази много топли и уютни размишления и стихчета вътре. Пропити с особената наивна младежка романтика, която май никога не ме е напускала.

На останалото – такава му е била съдбата. Нищо не е случайно тук. Урок по по-любящо и внимателно пазене на нещата, които обичаме.

По принцип отворих този нов Документ1 на тази огледална дата, защото вмомента също вървя по една такава гъста и благоуханна пътечка, също толкова лутаща се из гората и колеблива в собствената си посока. Вървя всеки ден по тази красива пътечка и често поглеждам нагоре. Търся си полярната звезда. Тогава въпросите неусетно се появяват, превръщат се в пеперуди и започват да летят наоколо, пърхат в неуловим танц. Аз се старая с обич да ги пусна да се отбият вкъщи, да кацнат на дланта ми. Напомням си колко е хубаво да сме по-гостолюбиви към въпросите. Често ни се струват малко страшни и си измисляме креативни оправдания с колко много неща е зает умът ни вмомента, само за да ги отпратим тактично от нас и да опитаме да ги забравим, до следващия път.

Какво всъщност искам да напиша сега с това?... Ами, че не знам. Стоя прекалено много вкъщи на топло и светът навън ми се вижда малко чужд. Сякаш всичко се случва и живее онлайн, само аз някак не успявам да се случа нито там, нито тук. Обръщам се нагоре и понякога отчаяно търся полярната звезда, но наред с нея се обръщам и навътре и се ровя в издирване на „бъга“ в системата. Калинка, която се е заклещила измежду няколко желания и вмомента се опитва да си освободи крилцата и да литне отново. Отначало си мислех, че тя ми се сърди, защото не успявам да я намеря, за да ѝ помогна, че не ме обича и не иска помощта ми. Усещах болката ѝ, но отговарях със същото.

За щастие, в последно време преоткривам части от себе си, покланяйки се пред изкуството на йога. Смирена и щастлива съм, когато в края на всяка практика тя нежно не пропуска да ми припомни, че калинката, както и всяко друго нещо наоколо, телесно и духовно, се нуждаят от малко повече любов и разбиране, за да полетят, за да си дойдат на мястото. Все пак любимата ми английска дума (и парола почти за всеки сайт ;) ) е equilibrium (пр. равновесие, баланс) и не съм сигурна дали ми харесва парадоксът на това да я пиша всеки ден десетки пъти, за да отключи (буквално ;) ) най-различни части от мен, а да не съм в мир със самата нея.

Иска ми се това да бъде кратко вдъхновение, молба и подсещане да се обичаме малко повечко. Да си даваме любов, а още повече на всичките ни щури и понякога объркани калинки. И на вярата в себе си, на която прилежно да разчистим и да подготвим едно широко и уютно поле за действие. Всичко ще се нареди, когато му дадем нужното пространство, свобода и обич. Обичам се, обичам изборите си и нямам търпение да разлистя всичките си страници. Ще се опитам да си го повтарям по-често, започвам от днес.

#на български #българска литература #българско #български #българия #мисли #вдъхновение #пиша #писмо #искрено #бг #бг пост #бг текст #bg #bg blog #quote #bg bios #поезия #бг блог #български блог #дневник

[krug-movement]

ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В РОДНОТО ГНЕЗДО СЛЕД 33 ГОДИНИ, 01-31.12.2022 & To return to the native nest after 33 years, December 01-31.2022

Художничката Ширин Йълмаз е родена в Кърджали през 1981 г., а семейството й емигрира в Турция по време на т.нар. „Възродителен процес“, когато тя е в начална училищна възраст. През 2004 г. завършва специалност живопис във Факултета по изящни изкуства в Университета Сакария /SAU/. Магистърска степен в областта на пластичните изкуства получава през 2013 г. в Университета Коджаели /T.C. Kocaeli Üniversitesi/.

Сега е асистентка в Университета Сакария, Факултет по изкуства, дизайн и архитектура, катедра Живопис, където самата тя е завършила. Днес Ширин Йълмаз е художничка с участие в много национални и международни изложби, научни конференция и арт събития в Турция и Европа.  Като артист и академичен изследовател тя се занимава основно с политическите аспекти на ежедневието и как историите се трансформират от реалност в лично преживяване и обратно, като част от концепцията за свободата. 

„Моите фигури или имат специално време, или носят духа на времето, в което са се появили. Но най-вече търсят място, в което надеждата никога не свършва” – признава Ширин. Тази концепция е силно развита в трите й самостоятелни изложби „Някъде“ /2013, Истанбул/, „Ново минало“ /2017, Анкара/ и „Дни и следи“ /2021, Анкара/. В последно време артистичната рамка на търсенията на художничката се разширява с изследване на ефектите на миграцията върху нашето ежедневие. Докато изследва миграцията, Ширин признава, че всъщност „изследва следите от колониалистичното разбиране в историята, в които се припокриват лично минало и социална памет, докато бавно зреят плодовете на надеждата“. В произведенията на Ширин Йълмаз на преден план излиза сложна картина на времето, която не е очевидна, но позволява асоциация с близкото минало. Нейните фигури споделят един вид обща съдба, пътувайки между времето и пространството, но заседнали между тях и търсейки втори шанс да съществуват. В произведенията й идеята за "дом" се интерпретира като отчуждение или убежище.

„В гнездото: имах мечта“ е първата й самостоятелна изложба в България и ще бъде открита в родния й Кърджали на 1 декември в Арт галерия Кръг. „Толкова се вълнувам, че ще имам изложба в моята родина!“ – пише Ширин в писмо до организаторите от Арт движение Кръг. Изложбата под заглавие „В гнездото: имах мечта“/ Yuvaya dönüş: Bir Rüya Gördüm/ Back to the Nest: I Had a Dream“ представя 33 картини, които всъщност са художествена интерпретация на стари снимки от детството на едно момиче, което преди 33 години е напуснало „гнездото“, но една от мечтите му „да се върне обратно“ се сбъдва.

Със събитието организаторите отбелязват и 38 години от „разрушителното социално инженерство“[1], наречено „Възродителен процес“ /1984-1989/, когато на 24 декември 1984 г. в България започва вътрешна военна офанзива срещу районите, населени с етнически турци. Кърджалийски окръг е ограден от армия и милиция, въведени са КПП, в окръга не може да се влиза и не може да се излиза от него, телефонните връзки и пощенските услуги са прекъснати, в селата навлизат БТРи, машини на пожарната, 1400 въоръжени мъже и допълнително въоръжени цивилни. Престъплението е вече извършено, когато властите му дават име за пред хората и започват да го налагат с помощта на телевизията и радиото като "Възродителен процес". В продължение на пет години, до самото падане на комунистическия режим, изразът се използва насериозно от пропагандата и подигравателно от населението. През 1989 г. режимът предприема изселването на повече от 320 000 души в Турция. Асимилационната кампания срещу турското малцинство в страната и крахът на начинанието са осмисляни от не една гледна точка, но в знанието за събитията все още остават с��ви зони.

[1] Румен Аврамов, „ИКОНОМИКА НА „ВЪЗРОДИТЕЛНИЯ ПРОЦЕС“.

http://www.novjivot.info/2022/11/28/%d0%bd%d0%b0-1-%d0%b4%d0%b5%d0%ba%d0%b5%d0%bc%d0%b2%d1%80%d0%b8-%d0%b2-%d0%ba%d1%8a%d1%80%d0%b4%d0%b6%d0%b0%d0%bb%d0%b8-%d0%be%d1%82%d0%ba%d1%80%d0%b8%d0%b2%d0%b0%d1%82-%d0%bf%d1%8a%d1%80%d0%b2%d0%b0/?fbclid=IwAR3Q-XDl02febs5_rtDjBXIJG6iytR584eWq_jFgo3igwSTnamPL9mjzy98

#Художничката Ширин Йълмаз е родена в Кърджали през 1981 г. а семейството й емигрира в Турция по време на т.нар. „Възродителен процес“ кога

[myminiworldd]

Уроците на моята 2021

✨Избирай себе си винаги. Не се опитвай да бъдеш удобен на другите, да им паснеш, да искаш да те харесат или да одобрят живота, който живееш. Твоят живот е единствено твой.

✨Урокът ще се повтаря, докато ти не се промениш. Понякога всичко, от което имаш нужда е различна гледна точка, нагласа и себеусещане в дадена ситуация.

✨Понякога пътищата се разделят, дори с онези, с които не си предполагал, че това ще случи. Раздялата е част от живота. За да се роди нещо ново, умира нещо старо. За да се отвори една врата, друга се затваря.

✨Ако те боли, остави го да кърви. Не се бори, не отхвърляй, не потискай. Приеми, че сега е момент за тъга, влез вътре в себе си и остани там. Колкото време е нужно. Светът може да почака.

✨Ако не даваш на душата и тялото си необходимата почивка, ще спрат да ти служат и насила ще си вземат това, което ти пропускаш. Поспри. Това не означава, че се отказваш или си мързелив. Просто събираш сили за по-голямата крачка. Всичко в живота е баланс.

✨Да грешиш не те прави глупав. Прости си за това, че преди не си знаел нещата, които знаеш сега. Човешко е. Всеки ден се учим на себе си.

✨Не слушай думите, наблюдавай действията. Те говорят по-силно.

✨Приеми, че понякога ти ще си лошият в нечия история. Това не те прави лош човек, прави те човек. Душата знае най-добре от какво има нужда - кога да получи рана и кога лек.

✨Никой никога няма да те разбере, така както ти разбираш себе си. Не търси съвет отвън, питай теб - вътрешно вече знаеш отговора.

✨Ти си отговорен за своя живот. Ако знаеш какво те прави щастлив, прави го по-често.

Силвия Крумова

[readeverymorning]

Самооценка, самочувствие и вибрация. Allowance.

Ако аз съм една светлинна сфера, част от общото енергийно поле. Дефирнирал съм се като “аз съм това, с тези граници”. Нещо като “аз съм тази капка от цялото море”. Аз съм тази филия от този хляб. Тоест... аз (с висшия Аз) съм избрал сектор от матрицата. Границите на тази капка я задържат капка, границите се оформят от моите убеждения. 

Говорейки за самочувствие, самооценка, за допускане на нещо външно, за позволяване на нещо да се случи... говорим за промяна на тези граници, тези убеждения. 

Как се променят убеждения? 

Ако мотивацията да постигна някоя цел... е да наруша вътрешния баланс и да насоча енергия навън, “да се протегна” и да достигна целта. Тоест... моят сектор да “се раздуе” и да обхване целта. Било “Искам да я опозная”, или материално “Искам Ферари” и работейки спестявам за Ферари. Разпъвам ластика, раздувам се до тази реалност, до нов сектор от матрицата. 

То... self-esteem (само-чувствие), как се чувствам по отношение на себе си... идва като резултат от self-assessment (само-оценявам). 

Оценките се правят от аналитичния мозък, по стара формула и рецепта, със стари критерии, причини, похвати... един вид... всяка само-оценка се базира на старите данни за сектора от матрицата, старите данни за човека... (аз мога това, не мога онова, пуша, не пуша). В тези убеждения не са включени новите ми умения - мога да пея, свиря на пиано. 

Тези убеждения регулират стените на ограничението, на капката. Стените на капката определят накъде ще мине потока енергията и от там вибрацията ми. Понеже самооценката се базира на миналото, на старото. затова хората не се променят лесно. 

Трябва да видят крайния резултат, да пипнат крайния резултат.. в примера Ферари... да свикнат, да приемат, някой друг ще ги забележи (бррр) и ще си помисли “брееййй, виж го тоя” и нашия герой ще почувства тяхното “уважение” и да се почувства по-добре. Колко по-лесно би било сам да се уважава (и да измисли нещо по-интересно за постигане). 

Пример: Ако аз кажа “ти си прекрасна” и тя избере да види нещата през моята гледна точка. От моята гледна точка... тя завибрира на мен. От това ще усети моята оценка на видяното (нея). Усещайки оценката за нея... това за нея се явява информация, резултат. Усещайки този резултат... той влиза в нейния аналитичен ум. Там се претегля... “моята оценка за мен” vs. “външната оценка за мен”. Тук е съзнателен или не избор, свободната воля. От тази оценка... се променя убеждението... от промяна на убеждението се променя и вибрацията й за нея, като самооценка. От избора и вибрацията й... дали ще завибрираме сходно или противоположно. Дали ще се разбираме или ще се пънем. Дали ще сме заедно или не. 

Suggestion

Когато забележиш, че се ограничаваш, сам се напъхай (виртуално) в ситуацията и пожелай да се почувстваш по ново му. От там и всеобщото “Позволи да се случи”, повярвай си, завибрирай на готово е, аз вече съм “новото състояние”

По бабешки... за по-лесна и бърза адаптация... при всяка нова цел (или тема за приемане) освен вътрешно да се насочим интерес към нея - мотивация и действие..  трябва да променим Beliefs/Attitude като се питаме “какъв бих бил аз, ако тази цел вече съм я постигнал” и с това да се... калибрираме по-бързо да се видим в новото енергийно състояние. Аналитичният ум да каже - уф, доообре, добре и да отпусне границите на съзнанието, ограничението. 

“Визуализация” на крайната цел и аз живея в нея, аз се цамбуркам в нея. Съзнателно привикване на биологическата машина да вибрира на тази нова за мен вибрация. Програмиране, но съзнателно. 

Казано с други думи... освен да видим целта, трябва и да отидем до нея, да я изядем, да я ратворим в нас, да попие и да я опознаем. Както ако ядем чесън и после 2 дена миришем на сяра. 

Само_оценка, само_чувствие, само_... определянето - доколко потенциал съответства на оценката/убежденията. Доколко правилно оценяваме потенциала си или му се противопоставяме, спираме. ограничаваме. 

Материалното

Аналитичният ум работи с информация. Трябва му информация от сетивата (материалния свят) или от третото око. Тази информация се оценява, допуска, приема. 

Информацията е супер много, но аналитичния ум я отсява. Тоест... потенциал много, но убежденията режат “невъзможното”. Това всеки сам определя. Съзнателно или не. Всяко съзнателно решение променя beliefs/attitude. Всъщност... това е дефиниция на “вземане на решение”.. да си промениш убежденията и да “вземеш” ново състояние. 

Затова медитация - да свикнем аналитичния ум да не е толкова натегнат. Да се пооптусне малко, да пийне една бира... може да мине в алфа състояние. 

[simonsmilee]

Всичко, което виждам и мисля, се изкривява под моя зрителен ъгъл. От моята повърхностна гледна точка. На какви само проклети животински звуци ставам свидетел всеки божи ден. На безброй, билиони изкрещяни празни приказки. Като някаква черна дупка, бездна, в която пропадаме всички заедно. Не знам на какво поточно да оприлича това място. На обор, на клетка, на малка, решетеста воняща клетка, като тези в зоомагазините по центъра. Всички ние, клети нещастници, сме се събрали на едно място и прекарваме едни от най-великите, най-красивите, най-вечните години, които никога не ще изживеем отново! Тук формираме характерите си? Тук се материализират нашите идеи и мечти? Избистрят се посоките, по които ще поеме всеки един от нас след твърде кратко време? Скептично настроените като мен сеят помия навсякъде, дето стъпят! Издълбавам дупка в мозъка на всеки, до когото се докосна. А тази дълбока дупка запълвам с лайна и секрети! Имам си цяла армия от човечета, в които съм си прокопал място, където вещо си натрупвам предразсъдъците

Свежарка съм! Карам момичетата да се смеят. Но се отнасям внимателно към тях. С уважение и задълбочено осмисляне на действията. Към тези, които са ми симпатични, изпитвам страхопочитание, понеже не ги познавам, не ги разбирам. А онези, които опозная, на които вляза под кожата, ако не ги заобичам, ги намразвам или се държа лицемерно. Фалшиви усмивки и празни приказки. Но, човече, мога да обичам! Дай ми някой, който да е мой шибан, личен Бог. Защото, както съм си така самотен, се депресирам. По-рано говорих за една грамаданска буца. Сещаш ли се от какво е? Тя ми е дете, следствие, резултат от една несподелена любов. Мамка му, съвсем обективно, трезво и истински ти казвам, че това е единственият човек, който съумява да застане над всички, да застане отвън, до вонящата решетеста клетка и да ни лекува! Да изсмуква болестта ни! Или поне моята. Могъща сила, прикрита, под формата на онзи бленуван стереотип. Под формата на една жена. Ако бях успял да я накарам, не, да й помогна да ме обикне, сега нямаше да преглъщам парчета непосилна мъка. Нямаше да имам пъпки. Нямаше да имам мазна коса, нямаше да съм горе-долу красив, щях да бъда самото модерно олицетворение на Дориан Грей! Нямаше да имам слабо лицево окосмение, а гъста брада. Нямаше да пуша, или поне да си хвърлям фасовете на земята. Нямаше да ходя прегърбен. Нямаше да псувам. Да пия. Нямаше бавно да полудявам! Щях с удоволствие да приветствам бучащите трамваи. Щях да се усмихвам повече. Щях да оценявам мига! О, мила, какъв празноглавец се оказах! Не съм истински, а само бледо отражение на това, което бих искал, на това, което можех да бъда. Искаше ми се да заплачеш нощем с мен. Копнея за твоята усмивка, коя��о само аз да знам от какво е предизвикана. Желая да усещам тънките ти пръсти, сплетени между моите. Легнали. Прегърнати. Потни. Заедно, слети в едно цяло, летящи над цялата изродщина! Над тези отломки, сред които бродя безцелно сега. С надеждата да литна над тях и да дойда при теб, заривам се все повече и повече. Задушавам се. Не издържам вече. А ти, любов моя, се рееш над мен в търсене на друг. Виждам силуета ти сред висините. Крепиш огромен плакат, на който с червени лампички, като в някое кабаре, пише: NE RAZBIRATE LI, MOM4ETA, KAKVA E MOQTA TZENA? TQ E NISKA ZA LETNITE PLAJOVE, NO VISOKA ZA VA6ITE SURTZA! Но ти не виждаш мен! Виждаш чума, зараза, болест! Поглеждам снимката с теб, която днес си сложих в рамка, докато се усмихвам в смъртта си. Косата ми е дълга. Когато не е прибрана в черния ластик, пада върху раменете, където педалски се навива на букли. Нещо не ме кефи. Но пък когато съм вързан, ми отива. Страшна жега. Сбърках, като си обух кожените обувки, а не сандалите. Сякаш съм си сложил по един котлон под ходилата и ги варя, задушавам ги за вечеря. Така вървя. Вървя към нищото. Имам малко пари в джоба, хубава риза на гърба, одеколон, попил по лицето и донякъде по врата. Гледам безразлично, сякаш не ми пука от нищо, малко тежко, тарикатски. Пристъпвам така и оглеждам телата и лицата на привлекателните жени и момичета, разминаващи се с мен. Колко ли недостъпни си мислят, че изглеждат в моите очи, и обратното. Че аз съм един никаквец. Малко знания. Малко личен опит. Малко прочетени книги. Малко целунати момичета, малко изпушени цигари, малко изпити бири, малко зъби в устата, много кариеси. Малко косми по гърдите, малко косми по лицето. Всичко ми е по-малко. Аз съм малък. Губя се сред тълпата. И тя се губи сред мен. Почесвам се по главата и все така вървя. Не спирам. Не става изкуствено да си повдигаш самочувствието, като се правиш на много по-голям пред по-малките на години от теб. Прослушали са някоя стара, готина група например, и ти се правиш на... Изтърсваш нещо от сорта: „Не си ли още малък да слушаш това, бе?!”, или: „Аз на твоите години ги слушах по цял ден, писнали са ми вече...” А разликата между единия и другия са най-много две лета. Ебати жалките типове. А ги има, има ги. Като ония с чорапите под възглавниците. Понеже в момента не обичам, съм твърде зает да мисля само за това. Пиша. И вървя. Глупости. Не изпитвам любов, но мисля за това, и то много. И вървя. Към една среща с няколко приятелчета. По пътя си купувам пакет цигари за твърде много пари, а представете си, щели да ги вдигат още! Купувам си и един кибрит, като се надявам да не ми дадат от оня, шибания, дето хем не пали като хората, хем клечките се чупят лесно. Веднъж си изгорих дланта. А наскоро при едно запалване горящият барут отхвръкна и падна върху кремавите ми, летни панталони, при пакета, до ципа и остави светлокафяво петно от изгорено. Мразя ги тия кибрити, ама нали трябва да се правя на Хъмфри Богарт, пък и доста добре се справям, като ми дадат „Зебра” или „Корида”. Забравих да спомена името на скапаните клечки, за да ви предпазя - „Три старс сейфти мачес”! В червено им е опаковката. Да ти напомня за кръвта, която ще трябва да пролееш в своя куц опит да си запалиш отровата. Дадоха ми „Зебра”. Стигнах до рандевуто. Там нямаше още никой. На няколко метра от мен продаваха наливна бира под една тента, на която пишеше „Шуменско”. Само бира. Само „Шуменско”. Левче. Отивам и поръчвам една. А тоя ме пита каква? Казвам му: „Тука освен „Шуменско” друго продавате ли?” И тоя бастун се захили на собствената си глупост. Беше по потник и имаше бебешко личице. А гаджето му висеше отстрани и броеше мухите. Предполагам, че му беше гадже. Така или иначе не можех да я заговоря. Изглеждаше твърде заета. Взех си пиенето и се върнах да чакам компанията. Изпих си бирата. Вече беше минал половин час и отдавна бях решил, че съм объркал мястото. Станах и си тръгнах. Живеех в една разпадаща се панелка, в покрайнините на града. Но от време на време изниква някоя красива жена, която съзерцавам бегло през целия път. Хвърлям погледи и се наслаждавам на отработената й женственост. На илюзорната недостъпност, застраховаща я от иначе лесно доловим разврат.На мекото й, бяло тяло. На плувналите в тъга и радост очи. На спокойната, осъзната стойка, и тайно се надявам някой ден да я заговоря.

[nevidimite]

Търновски етюди II – градският пришълец от село Дечковци

- Тука осъзнах, че не трябва да имам часовник. И че най-хубавата музика е тишината. Че може с малко градинка всички зеленчуци да си ги произвеждаме екологично и без химии и така нататък.

След нелеката ни среща с Кина в село Гащевци поемаме по стръмен асфалтов път към село Дечковци, разположено на хълмово възвишение с чудна гледка към зелените околности. Там ни очаква нашият нов герой – сякаш по поръчка пред вратата на дома си стои Димитър – 75-годишен човек с интелигентно и будно излъчване, който с готовност и ентусиазъм се отзовава на молбата ни да сподели и разкаже за живота си в поредното селце в района с едноцифрен брой жители.

Тъкмо се каним да пристъпим в градината, откликвайки на поканата на стопанина, когато до нас дотичва Ясна. Както при Кина в Гащевци, така и тук, в Дечковци, малкият човек отваря с лекота всички врати, често непреодолими за нас възрастните:

- Това е Ясна.

- Браво! Много се радвам като видя малчуган!

- Да, този път решихме да я вземем.

- Аз имам 5 момчета внуци. 5 момчета, обаче никой още…те са големи. Имам на 31, на 30, на 28. Най-малкият е на 17. Обаче не спазват нещо, което…как да кажа…Младите хора сега бързат да печелят пари. Много са заети. Искат да се развиват, което е много хубаво. Ама – сега да направят кариера, да се устроят... И така минават 30-35 и нагоре. Чак тогава почват да мислят за семейство. Аз се радвам такива мушмороци да бягат из вкъщи, да правят бели, да има глъчка, с обелени колена, омазани.

Отношението на Димитър към децата е първото най-сигурно доказателство за нас, че сме попаднали на добър и чист човек. Следва да видим отблизо и двора, който той и жена му поддържат с много грижи и труд на това пусто, но красиво и пленително място.

- Ето тук можете да видите как си гледам градинката. Ако ви представлява интерес.

- Твое ли е мястото, помниш ли селото като малък?

- Не, това място е било празно, а аз съм присаден тук. Не съм виждал селото като дете. Аз съм си от Търново и с извинение викам на жената – „Аз съм присаден салкъм на слива“. Мястото беше празно, докато не решихме, че в града е прекалено шумно и мръсно. А тук е друго. Ей сега, ако не беше вашата кола, никой нямаше да дойде през деня. Само птичките пеят. Въздухът е…виждате, няма замърсяване, няма нищо. Нищо тук не се изхвърля, всичко се прибира и се слага където му е мястото.

Докато ни разказва, Димитър ни развежда из големия просторен двор, раждащ разнообразни земеделски култури:

- Боб, краставички, доматки, малко пиперки, лук, моркови, целина, бабина душица. А така - тука имам и девесил, всички видове подправки ги имам. Направил съм си капково напояване - мъничко, само за домашна употреба.

- Хубава ли е водата тук?

- Изворна е. Няма хлор, няма нищо. Много е хубава.

Очевидно Димитър е впрегнал всичките си сили, енергия и набор от знания и умения, за да изгради този оазис далеч от града, където намира нужните мир и спокойствие. Инженерно-техническата му мисъл и образование са му помогнали да направи всичко със завидна точност, така че всяко кътче от градината му да получава точно толкова, колкото му е необходимо, за да процъфтява.

- Знаеш ли случайно колко души са живяли тук навремето?

- Да, да. Преди да започне това преселение на народите...тъй го наричам аз...от селото към града. Това са 60-те години най-вече, защото почват да правят в градовете заводи и хората казват така – тука много трудно ще си изкарваме прехраната. И въпреки всичко само тази махалa е била 120 човека. Само тази.

- Това Дечковци ли е или е част от Дечковци?

- Самата  махала се казва Дечковци. Тук децата са били между 7 и 12 на семейство. И е било обработваемо. Горе там, оттатък, всичко е било ниви. Сега всичко е обрасло, защото няма кой да го гледа. Но тук всяко семейство е имало волове, с които орат земята, сеят жито. Просто не е имало хляб да се купува. Всеки, който има, трябва да си произведе житото, да си го смели, да има брашно. Да си меси хляба, всичко – на местна основа.

Макар и не родом от селото, нашият нов познайник явно силно се е интересувал от миналото и историята на Дечковци и околността. През цялото време той разказва с интерес и ерудиция, присъщи на добре запознатите с темата.

- Хората са били много трудолюбиви тогава и нивата ги е карала да се трудят...но след като излизат в осемчасов работен ден във фабриката и получават и доходи, с които да си задоволяват нуждите, става така, че половината от селото се изселва в Казанлък, другата половина - в Търново.

Продължаваме да говорим с Димитър за селото - разпитваме за традиции, предания, събори и обичаи, останали от миналото до днес. Оказва се, че родовата среща, за която Кина от Гащевци ни е разказала, важи и за Дечковци.

- Тук се събират един път в годината на родова среща. Сега беше на 16-ти. Бяха се събрали хора, които не са се виждали дълги години, които са пръснати из цялата страна, из чужбина. Идват и почват с музика, с туй-онуй. Тая година бяха малко - 60 човека. Миналата година бяха 120.

- А колко жители живеят в момента в Дечковци?

- В момента постоянно живее един човек. Това е нейният брат – на съпругата ми - мой шурей. Ей там, вие сте минали една неизмазана висока вила. И той има животинки. Гледа там крави. Аз съм тук от март до декември. А бил съм и зимата, когато правиха път тук, асфалтиран. Бяха ме пазарили да бъда охрана на техниката вечерно време. И тогава ми се наложи три зими да сме тук. Падна един сняг... Не мога да отида до работата,  да се върна. Но изкарахме.

- Знаеш ли откъде идва името на мястото?

- Ами, да. От някой-си Дечко, който се е заселил тук. А пък долното - Гащевци - там е имало шивач, който е шиел гащи. Всичко е свързано с името на човек, който е живял там. Или с името на занаят. Много от имената тук са свързани с историята, която е била преди 100-200 години, че и повече.

Заговаряме и за нашумялото напоследък дело за преименуване на над 800 местности с турски имена в Старозагорско. Любопитно ми е какво има да сподели този начетен и кадърен човек относно решението на местните власти в града на липите, поетите и правите улици.

- Сега, не знам колко е правилно или не. Не съм нито противник, нито привърженик. Едните казват - да са български имена. Да, обаче “Леге” защо така е кръстено? А “Позитано”? Това са френски, италиански посланици, които са заслужили. По таз логика трябва всичко, което не е българско, да се прекръсти.

Отговорът на Димитър и тук е балансиран и обоснован. Противно на властващите по други места мракобесие и омраза, в лицето на нашия герой в село Дечковци говори разумът.

- Докато се подготвяхме за това пътуване научихме, че около Търново и Габрово има най-много села с по-малко от 10 жители. Защо според теб е така?

- Аз си го обяснявам по следния начин и съм разговарял с други хора. Значи, тая миграция от селата к��м градовете започва, защото поминъкът се измества. А има и градове близо – ето оттук Търново е на 30 километра. Създава се промишленост. Габрово става след 9 септември българският Манчестър. Създава се кожарска промишленост, металообработваща промишленост, тъкачество. И голяма част от работниците ги вземат от такива махали. Градовете се разрастват. Изчезват първо училищата. Тук училище така или иначе не е имало, защото е било малко. Моята съпруга е учила в Гащевци до 3-то отделение. След туй до 7-ми клас във Въглевци и след туй икономика в Търново.

Димитър продължава с анализа на причините за обезлюдяването на района, стигайки до теза, споделяна ни вече и от други невидими хора, съхраняващи до последно искрицата живот в българското село:

- За мен най-голямата грешка е одържавяването на всичко, което е било частно. ТКЗС-то...Тука е било ДЗС - държавно земеделско стопанство - защото е високо. Всичко е национализирано и на дървото, което е било, са му отсекли корените и то си търси нови…

Тази гледна точка не ни оставя нищо друго освен за пореден път да се замислим сериозно върху всички трайни последици, които действията на тогавашното българско ръководство в посока урбанизация предизвикват върху всеки един аспект от съвременния ни живот - от пейзажа на панелните градски квартали до обезлюдените села в иначе така красивата и пълна с потенциал Централна България. Остава неотговорен въпросът колко ли хора щяха да ни чакат в Дечковци, ако България не се беше сдобила със свой Манчестър.

И все пак, макар и сам, Димитър далеч не се е предал и не се е оставил на безделие и унилост. За времето, което е прекарал в Дечковци, той е успял да премине една от най-трайните и непреодолими граници в българското общество - тази между гражданина и селянина.

- Докато се оженя, аз не знаех от коя страна се държи мотиката, абсолютно нищо, разбираш ли? Ожених се тук и попаднах на нейния баща. Той обаче всичко умееше. И започна да ме учи. Въпросът е дали аз искам или не искам. Аз исках да се науча. Питай аз какво мога да правя сега. Всичко, каквото - жънал съм...със сърпа, с паламарката. Гега имам, паламарка, сърп. Косата - да кося, да жъна. Снопи да вържа. Да вършея. Всякаква селска работа, която се е работила тука, съм я научил.

За съжаление от всички 5-тима внуци на Димитър само един изявява желание да получи уменията и знанията, с които дядо му разполага. И това обаче е нещо. Защото докато има приемственост, корените няма да са напълно отсечени, дървото няма да е напълно умряло. Пък и кой знае? Може би такива градски бежанци от шумния към по-спокоен и хармоничен селски живот ще стават все повече занапред. Да му се не види!

Текст: Евгений Димитров Снимки: Мария Ангелова  / http://mariyaangelova.portfoliobox.net /    

Това е само едно от многото изчезващи села в България, които “Невидимите” изследва. Повече за проекта можете да научите тук. Разгледайте и други материали от поредицата тук. Последвайте ни във Фейсбук тук.

#bulgaria #veliko tarnovo #nevidimite #dechkovtsi

[soullessxxx]

wtff

Да пишеш на най-добрата приятелка за бившата си годеница и да се опитваш,да я очерниш пред нея.Да ми обясняваш,че не ти се говори за нея и ти харесва моята гледна точка за живота и връзките.Ебаааааааааааахти долните кучета сте,майна,оставяте ме без думи.

#quotes #pussyyyyyyyyyyyyyyyyy #mine #НЕ Е ИСТИНА #МЪЖЕ В КАВИЧКИ

[lora-bez-qvorov]

Вярваш ли в съвпадения или си повече "човек на съдбата”? Вярваш ли в кармата и прераждането? Адски интересно ми е мнението ти по темата за прераждането! пс Блога ти е невероятен и имаш страшно красив ум! :3

Благодара за комплимента, адски е мило и наистина много ме зарадва! 🌹Определено не мога да приема случайностите, защото именно след тях животът ми се е променял драстично. Наистина вярвам, че има съдба.Преражданията винаги са ми представлявали интерес. Моята лична гледна точка над тях е, че идеята да живея относно и отново, вечно да трупам опит и никога да не е достатъчно би ме сломило, но от друга страна шанса да можеш да изживееш всичко е безценно. Да бъда писател, художник, просяк, генерал. Наистина много ми харесват възможностите, защото винаги съм искала да мога да изживея всичко.

[deepcosmetics-blog]

Отзив за Deep cosmetics - безплатна козметична процедура.

За първи път посещавам център за красота Deep cosmetics. Искам да кажа, че отношението към мен беше фантастично, Петя беше прекрасна- убеди ме категорично, че  е хубаво от тук натам да се замисля доста сериозно за грижа за моята кожа.След процедурата (Deep cosmetics) се почувствах прекрасно, чувствам се освежена и в по- добро настроение. Козметиката е много приятна, категорично ми харесва доста повече от продуктите, които съм ползвала до сега, защото не я усещам зле на лицето си. Беше ми полезно посещението, чисто от информативна гледна точка и от гледна точка на това- да се замисля по- сериозно за употреба на подобни продукти и категорично, също така бих препоръчала на мои близки и познати да посетят центъра за красота Deep cosmetics . Постарах се да дам на възможно повече млади момичета, които да бъдат информирани за ползата от това, да се грижат за кожата си от възможно най- ранен етап. Така, че пожелавам на центъра за красота успех и всичко най- добро. Благодаря!   Deep cosmetics

#Deep cosmetics

[vprki]

На пулта – Деляна Лазарова

Отидох на този концерт-матине (1 октомври) най-вече за да видя и чуя Деляна Лазарова. Разбира се, че солистът на концерта Светлин Русев е артист, който е притегателен център, но аз пиша често за него, а и поредният концерт от Паганини, този път четвърти, не е моята провокация. Пише в блога си Decresendo музикалният критик Екатерина Дочева.

До него Лазарова бе решила да представи с музикантите от Софийската филхармония Втората симфония на Бетовен, която щедро предлага диригентска проблематика по отношение подредбата на оркес��ъра, неговия звук, идеи, които могат да се родят от музикалния текст, проблеми на драматургията, решението на които разкрива различни черти на личния диригентски прочит. И все пак – успехът на ръководството на Филхармонията по отношение на равнището на изпълнителите отдавна е безспорен. но репертоарната листа е доста свита. 90 процента от програмите включват много познати произведения, които се повтарят непрекъснато. Това, което липсва са големите имена на съвременните композитори от ХХ век – по-скоро от втората му половина.

Деляна Лазарова на репетиция със Софийска филхармония

Всяко бегло сравнение, с който и да е оркестър извън страната ни, а особено с тези, които се наричат първи или национални показва, че тук музикалната практика почти е отрекла съществуването на огромни музикални масиви, които ще донесат нова гледна точка на слушателя, ще го насочи към различното звучене, ще му даде възможност да разшири, да напусне тоналното си съзнание и да усети, че привлекателни и ангажиращи могат да бъдат много непознати нему композиции. И автори. Няма да се откажа да напомням това, колкото и разрушителната реформа на сценичните изкуства (Вежди Рашидов) да принуждава съставите да предъвкват само най-популярни и познати на слушателя композиции. Винаги може да се намерят пари за авторски права на едно или две произведения за сезон от големите на късния ХХ век.

Светлин Русев

Допускам, че Светлин Русев е решил да запише интегрално концертите от Паганини, защото от известно време минава през тях – свири първи и втори, за третия не си спомням. Сега чухме четвъртия. Все повече си мисля, че концертите на гениалния цигулар от деветнайсети век са по-подходящи като инструктивна педагогическа литература, както са капризите, например. Въпреки че въпиющата любов на зле възпитаната (от нас, музикантите) публика към наниза от мелодийки и изумителни, хващащи окото, освен ухото инструментални акробатики е гаранция за продажбата на билети. Светлин Русев свири както почти винаги с лекота, с елегантна демонстрация на личната си техника (изненадах се да чуя известно интонационно колебание в някои двойногрифови пасажи – на всеки може да се случи), с изящна кантилена, брилянтно вписващ се в семпло конструирания оркестър и, разбира се, привлече публиката и с харизмата си. Тя му поиска три пъти бис – той удовлетвори желанието ѝ.

Светлин Русев и Деляна Лазарова на репетиция със Софийска филхармония

Деляна Лазарова (1985) понастоящем е плътно ангажирана до май, 2024 – в много точки на Европа и в Съединените щати, също. Репертоарът, с който борави, освен класическите стандарти включва и автори като Дьорд Лигети, Унсук Чин, Адам Шьонберг (да не се бърка с Арнолд), Патрик Станфорд, Лерой Андерсън, Добринка Табакова. Има и още, но няма да ги изброявам, могат да се видят на личния й сайт. Естествено това е знак за любознателност и за постоянно разширяване на репертоарното ветрило – нещо, което на стандартния български диригент липсва. Лазарова стои стабилно, уверено на пулта, знае как да изисква от оркестъра това, което я интересува в композицията. В случая – най-вече контрол върху драматургичното изграждане и спазване на общите стилови белези по отношение на фраза и тонова характеристика. Нейният прочит осезателно и релефно подчерта и драматизма и суровия лиризъм на творбата. Освен това Лазарова осъществява по най-естествен начин, без затруднение или някакъв вид акцентиране преходите в симфонията. Музиката тече – няма разчленяване или някакъв тип желание за доказване досконалното познание на текста. Или на стила. Този тип престараване у много диригенти (и диригентки), което винаги насича музиката, отдавна е преодоляно. Убедена е в постигнатия резултат и работи ефективно с мануалната си техника без маниерничене, без ефектни пози и отиграни предварително движения. Всичко произлиза от същността на музиката и на нейното развитие. В целия този много обнадеждаващ стил на Лазарова би ми се искало да усетя още по-сериозно експлициране на контрастите в творбата – еднаквостта в тяхното поднасяне, води до някакъв тип констативност, а не до проблематизирането им в контекста на определения момент от развитието.

Деляна Лазарова

Получава се известна монотонност в появата им и в звученето им. И като написах звучене, бих искала да допълня, че ми се струва, че Лазарова има капацитета още да “дообработва” оркестровия звук – и по отношение на щриха, и по отношение на характера на акордовите структури, и по отношение на вертикала, в който все пак основата (баса) трябва да бъде осезаема. Плътна.

Светлин Русев и Деляна Лазарова на репетиция със Софийска филхармония

Деляна Лазарова, според мен е най-истинското присъствие сред българските жени-диригенти. Отдавна съм заявила, че съм скептична относно женското присъствие в някои професии – една от тях е диригентската. Но Лазарова някак надделя в латентния спор между нас. Ето защо ще очаквам следващ неин концерт в София. ≈

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: Виктория Вучева, архив на Софийска филхармония

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме след разбирателството ни за партньорство и с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. Текстовете в блога ѝ може да четете на https://decrescendo.net/.

#Екатерина Дочева #Деляна Лазарова #Светлин Русев #Софийска филхармония #Критичен поглед

[vozkresenie]

Личен живот и семейство

03.01.2019

Скарах се с майка си.

Опитвам се да се освободя от вечните ѝ опити на ме котролирa и да се асоциира с мен (да ме доминира; да ме прави такава, каквато тя иска да бъда/бъде; дори да ми казва, че съм същата като нея, сякаш не съм отделно човешко същество, с друг характер и качества).

Резултатът от кавгата: Казах ѝ, че имам нужда от собствено пространство. Това тя прие като обида, защото счита, че след като ме е създала - аз ѝ дължа живота си. Тоест: Не мога да имам “личен живот”, без тя да е в центъра му.

Трети ден нямам текст от нея. 

И като цяло мога да продължа да я заливам със съобщения за това как се чувствам, но не мисля, че е нужно. Последното, което ѝ пратих е един сайт с 10 типа родители, които грешат (или нещо подобно). Но не знам дали го е проумяла.

За някои хора е трудно да се променят и да се видят от друга гледна точка. Аз винаги съм се гледала от другата гледна точка. И чак сега се опитвам да бъда това, което искам да бъда. Което АЗ искам да бъда.

Логично е, ако е видяла грешките си, да се извини за тях. Аз го правя постоянно. Аз се извинявам дори за чуждите грешки (в самолета например го осъзнах: един българин беше взел мястото на едни британци и като цяло не беше по грешка, ами просто да си е до жена си, намесих се - превеждайки - и накрая се извиних за недоразумението. при което британците ми казаха, че не е моя вината. и бяха прави).

Ако майка ми не се извини за грешките си, то значи че не съжалява за това, че ме контролира и/или дори не го осъзнава. Създава (си) грешната илюзия, че ми дава всичко. А липсва най-важното - свободата.

И като цяло ще пиша после още за това как ме е контролирала като дете и как това да ме контролират ми е давало чувство за сигурност, но сега трябва да тръгвам, защото ще си търся работа.

За да не съм не само неблагодарна дъщеря, но и бреме.

***

Така, вече имам работа. Ще мога да започна веднага. Само да си набавя облекло.

Но да се върнем назад. Към детството ми. Винаги съм се чувствала ужасно заради вниманието, което ми обръщат. Когато баба ни беше на гости, ме намери свита в ъгъла на леглото. Помня как ме пита “Защо не спиш?”. После светна и видя, че плача. Казах, че плача защото си нямам брат или сестра. Беше ми самотно.

Причината, поради която бях обречена на вечна самота, беше финансова. Колкото и да плачех, това нямаше да промени нещата. Спрях да плача и започнах да се чувствам като бреме. Дори като дете разсъждавах: сама съм, защото сме бедни: бедни сме, защото ме има: искам да съм наполовина, за да има място за друг: или изобщо да не съм.

Никога не съм искала скъпи неща. Ако нещо ми се откажеше, нямаше да питам отново. Не съм искала играчки. Нито дрехи. Фибички. Дрънкулки. Помня вещите си много добре. Като цяло помня всичко. Дори родителите ми не ги помнят, а точно те ги избираха. Аз се въздържах от правото си на избор. И така всяка вещ беше символ на моето лишение.

И като гледам назад не мога да не се съжалявам. Защото още тогава, когато моят характер се намираше в зародиш, той вече сякаш е бил предначертан.

Аз: бреме: лишение: пари: утопия 1 (брат или сестра).

Винаги пренебрегвам себе си за другите. В момента усещам как вероятно никой не го е оценявал и това убива всяка частица на духа ми. И виждам как такива хора не са готови на саможертва. И как истинската любов е именно саможертвата.

Аз: любов: себеотверженост: саможертва: утопия 2 (любов).

Това горе може да е малко объркващо, но аз дефинирам любовта някак си нестандартно. За мен любов е когато човек се грижи за друг и има силно развита сенсибилност към него. Както аз имам сенсибилност към родителите си. И към почти всеки човек на този свят като цяло... Никога не бих оставила някого да се мъчи. В момента, в който усетя, че нещо не е наред, ще се погрижа за него.

Аз: любов: сенсибилност: грижа. Тук няма утопия.

Аз съм единствено дете. И както казах вече: към мен беше насочено твърде много внимание. Всяка неделя с майка ми гледахме екшън филм в кухнята. Аз седях на масата. Мама лежеше на дивана. Дори не ми харесваше да гледам екшън филми. Но стоях при нея. За да ѝ е хубаво. И като ме питаше, дори казвах, че ми е харесало. Ако трябваше да напусна стаята, дори до тъпата тоалетна, аз ѝ казвах: “Отивам до тоалетната.”. Ако не кажех, тя щеше да пита. И после се връщах. И си сядах. За нея просто бях послушна и разумна. Кажеше ли да спра да вдигам шум или дори да спра да правя зайчета с огледало по стената, спирах. И не правех нищо. Веднъж имахме гости и ми казаха да нарисувам нещо. И бях толкова щастлива, че някой ме е помолил да рисувам. Защото ако сама бях поела инициативата, тя щеше да ми се скара, че разхвърлям. Дори си спомням рисунките на въпросния някого, който ме помоли да рисувам. Все още си ги пазя и мисля, че ги бях намерила преди време и осъзнах как в детското ми съзнание това бяха шедьоври, а сега - далеч от перфектни. Веднъж с братовчед ми щяхме да играем карти на масата, но тя започна да вика. И пак нищо не правихме.

Когато навлязох в юношеските си години, започнах да се заключвам в стаята си сама. Не я исках вътре. И тогава тя може би усети, че май ме изпуска. Но не се притесни. Нито и аз бях свободна от нея. Другите вече бяха опитали от живота: дискотеки, алкохол, цигари, гаджета и пр. Но аз все още си бях в стаята. Не можех да изляза. Алкохолът и цигарите са вредни. И как ще ходя на дискотека? Да се прибирам по нощите? А гадже няма в моята стая.

Когато се преместих на квартира, за да уча, вече бях достигнала най-дълбоката си депресия. Това беше един много тежък период. Бях се примирила и нямах надежда. Исках да не съществувам. Просто ходех на училище и правех това, което се изискваше. Почти бях загубила своята креативност. От време на време ми припомняха, че съм артистична, и тези моменти ще пазя в съзнанието си вечно.

Тогава започнах да осъзнавам как родителите ми не са компетентни. Те просто казваха “Не знам.” В училище ни забраниха “Не знам.” и “Не мога.” И там започнах да научавам неща. Връщах се вкъщи всяка седмица и се карах. Но тези караници не бяха продуктивни, защото нищо не се променяше. Усещах как вече съм пропиляла времето, през което трябваше да съм се задълбочила поне в едно изкуство: музика, театър, филм и т.н.

Мислех: “Може да не съм това, което искам да бъда, но  поне съм послушна и правя каквото ми кажат. Така няма да бъда упреквана.” Неупреквана: Послушна: Перфекционизъм: Аз.

А моят перфекционизъм вече приема такива измерения, че може да ме убие и това ме плаши. По руски ми казаха, че си личи, че съм перфекционалистка, а учителката ме познава само от часовете и от домашните. Дори днес на Vorbesprechung ми казаха, че съм имала sehr ordentliche Schrift. И после се погледнах (както die Büroangestellte ме погледна) и забелязах как наистина се докосвам до съвършенството (коса, облекло, грим, мимики?), но предпочитам да се концентрирам върху недостатъците си, за да “си имам работа”.

Заключение: The Great Refusal Ама ме мързи да пиша. Не съм спала от три дни и имам главоболие от кафето.

Из “Когато нямам хартия, а е време на криза” От Възкресение, макар и сега да се чувствам по-скоро като Падение

[teknotrash-blog]

Толкова много писане, нищо не излезе от тая работа. В крайна сметка само ти ще оцениш съдържанието на текста спрямо казаното и преживяното. Все пак животът е учител, сам се нагаждаш и всичко сам постигаш. Обединяваха ни общата цел и мотивацията, но те постепенно избледняваха и се изпариха от света на Общото Щастие. Защо с главни букви? Защото само най-ценното и важното заслужава да започва с главна буква. Моята гледна точка, моята призма. А какво беше Общото Щастие? Криеше се в малките неща, дребните жестове, спонтанните решения дори. Опитвам се да избягам от миналото, но все поглеждам назад с умиление и носталгия по изминалите дни. Изминалите летни, изпълнени с аромат на липа дни, дългите безцелни разходки, мечтите, които започнахме да изживяваме една по една. И така ти имаш специално местенце, запазено винаги за Теб. И когато е празно се усеща не по хубавия начин. Появява се неочаквано и лека полека става господар на емоциите, човърка и дълбае все по навътре. Ще се срещаме често в страната на сънищата, но нека не сънищата ни срещнат, а Живота някой ден.

[changeprocess]

Везната сърце_разум

Не знам дали съм поредният човек, който излива себе си и мислите си на стената ти, не знам до колко написаното тук резонира с възгледите ти, но знам само едно, че това тук е ново начинание за мен и ме кара да се чувствам добре.

Относно темата днес, която вирее в мен.

Да кажем, че разумът е т.нар. Его /вънкашен АЗ/, който търси дефиниции и слага всебевъзможни етикети на всичко, което го заобикаля. Така то се чувства пълноценно в собствената си илюзия.  Да кажем, че сърцето е т.нар. Висш Аз /вътрешният АЗ/, което е най-прекрасното и светло нещо, което притежаваме. То знае всичко и дава наставления постоянно.

Дали давам абсолютните дефиниции и на двете неща / ако съществува нещо такова ка��о абсолютна истина въобще/- ами не. Това е моята гледна точка за тях и същевременно моята истина. Много пъти през ежедневието ти се налага да взимаш избор между две или повече неща. Да не забравя и това, че сме в измерение на дуалност и нещата винаги съществуват заедно, няма “само едното” или “само другото”. Взимаш решение, което води до някакво събитие. Спрямо това, как то протече започваш да си казваш /дефинираш/ така: “О не, аз не можах да избера точното нещо, направих грешка” или “Това е най-правилното решение в животът ми”. И ето го тук разумът. Веднага започва да дефинира неговите собствени дела, за да прецени /раздели/ две взаимно свързани неща. По своему разумът прави неща, които са уж така добре премислени от него, но в края на краищата не се чувстваш окей от стореното и то на емоционално ниво. Защото и разумът и сърцето изпращат емоции.

Но ето го и другото нещо, когато си реагирал от сърцето си, резултатът е вътрешното удовлетворение и онова тъничко спокойствие , че всичко, което правиш е спрямо теб самият, спрямо нуждите ти и спрямо твоите собствени емоции.  Точно тук е везната, чии емоции надделяват, тези на разумът или тези на сърцето? Чии емоции накланят везничката ни на едната страна?Отговорът на този въпрос стои при всеки по-различен начин. Защото всеки човек е един непредвидим и безкраен свят, в чийто хаос редът е по особен начин сложен. Слушай просто себе си. Да се научиш да слушаш, да усещаш и да виждаш отстрани всички сигнали като емоции, чувства и реакции. Дойде време, в което ние хората, трябва да се научим да слушаме и чувстваме сърцето си повече от колкото разумът. Едното служи да не се унищожиш безцелно/разумът-его/, а другото да живееш вдишвайки и издишвайки възходите и паденията от животът си /сърце-душа/ .

#бг блог #imbulgarian #бг поезия #българска поезия #бг мисли #мои мисли #сърце #разум #bulgaria #дневник #ден #его

[readeverymorning]

“Няма защо”

Когато ни кажат благодаря или ни дадат нещо..  Всъщност... - ако човек е в сектор "не виждам причина, не заслужавам"... - отсрещният... е в сектор "виждам или не виждам причина, аз се чувствам високо, когато се сетя за теб"... и ти каже “благодаря” или “обичам те”, или “толкова си ... “. (с други думи премества ти фокуса “Чувствам се така, ела в моята вибрация”)

Ти имаш 2 избора: Да се изместя в неговата гледна точка... или да си остана закрепостен в моята гледна точка. Случва се преценка на гледните точки, на критерии, на причини и evaluating the received message. И накрая оценка, от там и резултат нагласата.  И ако нагласата в думи е “А, няма за какво, не се хаби толкова” ... преведена е “оставам си в моя сектор, с моята оценка на мен и моите действия”. “Не се опитвай втори път да ме вадиш от там.” 

А може да е... “радвам се, че ти харесва” или “радвам се, че ти харесвам”, “беше ли вкусно, пак ще направя”, “и ти би го направил за мен (или за всеки)”, “беше удоволствие”, “да, виждам го в очите ти, приятно е да те виждам така”, “и аз много се харесвам”, “да, чудя се дали това или другото правя по-добре, какво мислиш?” Нагласата, отношението е всичко. Гъвкавостта на нагласата, ако можем да бъдем буквалисти. 

Като предварителна нагласа към благодарностите може да помогне... “Щом човек има някакво мнение... сигурно вижда нещата по различен начин и от неговата гледна точка е прав”. “Що' пък не, той е прав, дай да приема тази благодарност, да видим дали ще завали дъжд или слънце” и с това да се избегне мозъчката преценка по разни стари формули.  Затова е полезно да сме съгласни, да се преместим в чуждата гледна точка, нова вибрация, нова енергия, нови... отношения. 

Пиша с идеята, че го четеш, читателю.