#АмелияЛичева

[vprki]

„Времеубежище“ на Георги Господинов е Роман на годината за 2021

Романът „Времеубежище“ от Георги Господинов на издателство „Жанет 45“ бе избран за десети носител на Националната литературна награда за български роман на годината  „13 века България”.

Журито в състав: проф. д.ф.н. Амелия Личева, председател, и членове доц. Йордан Евтимов, Теодора Димова, Атанас Капралов, директор на Националния литературен музей и Светлозар Желев, директор на Литературен клуб „Перото“ на НДК, определи победителя сред шестте номинирани романа, издадени през 2020 година от общо 33 участници в конкурса: „Времеубежище“ с автор Георги Господинов на издателство „Жанет-45“ /за него във „въпреки.com” може да прочетете тук/, „Гълъбария“ с автор Стефан Коспартов на издателство „Сиела“, „Мястото Янтара“ с автор Керана Ангелова на издателство „Фабер“, „Поздрави от Хадес“ с автор Яница Радева на издателство „Жанет-45“, „Резиденцията“ с автор Георги Тенев на издателство „Колибри“, „Сянка“ с автор Васил Панайотов на издателство „Сиела“. 

Жури – от ляво на дясно Атанас Капралов, Йордан Евтимов, Теодора Димова, Амелия Личева и Светлозар Желев

Национален дарителски фонд „13 века България“ всяка година връчва наградата с цел подпомагане, популяризиране и стимулиране развитието на българската художествена литература. Участие в конкурса вземат български романи, издадени през 2020 г., а наградата е почетна грамота и парично покритие от 11 000 лв. Призът се връчва от 2011 година по идея на тогавашния изпълнителен директор на НДФ „13 века България“ художника и преподавател в НХА проф. Греди Асса. Досега удостоени с престижното отличие, утвърдило се като най-очакваното и най-обсъждано в областта на съвременната българска белетристика, са следните произведения и техните автори: „Лятото на неудачниците” от Галин Никифоров (2011), „Физика на тъгата” от Георги Господинов (2013, тогава наградата е и за 2012), „Апарат” от Васил Георгиев (2014), „При входа на морето” от Емилия Дворянова (2015), „Една и съща река” от Здравка Евтимова (2016), „Последната територия” от Момчил Николов (2017), „Хавра” от Захари Карабашлиев (2018) „Свети Вълк” от Елена Алексиева (2019) и „Поразените“ от Теодора Димова (2020). Георги Господинов е първият писател, който за втори път получава престижната награда. При обявяване на наградата проф. Амелия Личева подчерта, че „Времеубежище“ е избран с пълно мнозинство от журито. Слава Иванова, Изпълнителен директор на НДФ „13 века България“, връчи наградата на писателя. За романа на Георги Господинов може да прочетете във „въпреки.com” тук.

Слава Иванова и Георги Господинов

Дни преди да стане известен Романът на годината, поканихме литератора проф. Николай Аретов да напише за номинираните шест романа за наградата. Публикуваме неговия текст.

Роман на годината 2021

Пиша тези редове непосредствено преди да разберем кой е спечелил наградата за български роман на годината на „13 века България“. Бележките ми, обаче, ще достигнат до читателите, след като отличеният стане известен. Тази ситуация е доста хлъзгава, предварително се отказвам от всякакви опити да отгатна победителя, още повече, че по принцип се съмнявам, че наградите винаги отиват при книгите, които остават. Затова ще остана при своите субективни размисли и предпочитания, без претенцията да ги натрапвам на когото и да било.

Първото впечатление е, че са номинир��ни интересни романи, които имат своята публика. А и вече са привлекли, по един или друг начин, в една или друга степен, вниманието на медиите. Казвам медиите, а не критиката, защото отчетливо се забелязва, че присъствието в медиите е несравнимо по-голямо от критическите текстове. Ще се въздържа от банализираното твърдение за отсъствието, дори смъртта на критиката, и ще се запитам дали това не е нещо нормално – интервюта, разговори с писатели по всевъзможни въпроси, публикуване на откъси, читателски реакции (често маскирани като литературна критика), класации, различни форми на присъствие в социалните мрежи и в интернет, като цяло няма как да не са повече от задълбочените критически анализи. По-важното е, че явно читателската публика съществува и тя заявява своите предпочитания. Никой от номинираните романи не е останал незабелязан от нея. Могат да възникнат няколко въпроса. Има ли незабелязани (от публиката, от критиката, от журитата) значими книги? Има ли забелязани от публиката книги, останали извън вниманието на журитата и публиката? И на двата въпроса плахият ми отговор е - вероятно има, не се наемам да ги посоча. Има и автори, обичани от читателите, които не са сред номинираните, новогодишната анкета на „Литературен вестник“ ми напомня за книги на Калин Терзийски, Владо Даверов, Иван Станков. Някои ценени от мен писатели (Алек Попов, Момчил Николов) или любими на публиката нямат нов роман (Рене Карабаш), други не са попаднали в мрежата на номинациите, трети не са били откроени по някакви други причини.

И по литературните си достойнства, и по медийното си присъствие, категорично се откроява „Времеубежище“ („Жанет-45“), проблемът пред журито, вероятно, е бил в това, че изборът на Георги Господинов е твърде предвидимо и очаквано, затова и не особено ефектно решение. След многобройните заслужени похвали, и аз се затруднявам да кажа нещо за нея, което да е неочаквано, сиреч – ефектно. Господинов успя да изгради свой модел за изграждане на повествование, който се оказа особено успешен като литература и особено привлекателен за публиката. (Друг е въпросът, че част от възторзите са просто следване на тренда.) Една от особеностите на този повествователен модел, който несъмнено е съзвучен с днешното време, е разпадането на класическото повествование. За разлика от Иван Теофилов, който публикува своите интересни и промислени впечатления от книгата, на мен ми се стори, че „Времеубежище“ като че ли има по-здраво изграден сюжет от „Физика на тъгата“. Въпреки скоковете във времето, отклоненията и дискретно въведените есеистични (на места дори публицистични) разсъждения. Освен езиковото майсторство, освен умело въведените ерудитски елементи, Георги Господинов успява да достигне и до някакви дълбоко лични преживявания на читателите. При мен това бяха местата, свързани с Алцхаймер, мой личен комплекс, за който не бих искал (нямам сили) да говоря. „Времеубежище“ е силна книга, която ще остане, със сигурност ще бъде награждавана.

Георги Господинов

Категорично се откроява и „Резиденцията“ („Колибри“ и „ФО“) на Георги Тенев. Какво ли ще стане, ако разместим буквите на второто издателство. Шегувам се, разбира се, защото ми се иска да кажа, че романът далеч не се изчерпва с политическите внушения и алюзиите с близкото минало. Повечето места, на които се разгръща действието, са разпознаваеми, въпреки, че имената са променени, понякога шеговито, останали се планините и на първо място Рила, където се ражда загадъчното учение, наречено Рилски урок. В масовото съзнание, бих казал в националната митология тази планина е обкръжена с мистика, особено след проповедите на Петър Дънов, но и по-рано. Така е и на много други места по света, от планините слизат просветени учители, които носят някакво важно послание от отвъдното. В романът на Г. Тенев това послание целенасочено не се излива ясни постулати. „Резиденцията“ е антиутопията, авторът недвусмислено влиза в този не особено популярен сред българските писатели жанр, и ни въвежда в едно непривлекателно бъдеще. В него светът, или поне конкретната държава, е ясно разделена на две зони, между които движението е забранено; не така ясно разграничени, поне в морален смисъл са невидимите граници между свободата и потисничеството, между бунта и насилието и особено между източниците на двете полярни представи, включително и за добро и зло. Въпросите са универсални, те не са свързани с тук и сега и вярвам, че ще продължат да вълнуват читателите.

Георги Тенев

Друга „моя“ книга сред номинираните е „Поздрави от Хадес“ („Жанет-45“) на Яница Радева, друг автор, когото ценя високо. И тук, след „Пътят към Тива“ (2017) като че ли продължават започнатите по-рано търсения, дори сюжети. И този роман може да бъде прочетен по два начина, най-добре – по двата едновременно. От една страна, това е историческо повествование в духа на най-добр��те традиции. То ни въвежда в епохата – дрехи, обичаи вярвания, при това поднесени подчертано пестеливо, без пространни описания. От друга страна,  Радева категорично търси съвременни смисли, по-точно е да се каже неизменното в човека, универсалната човешка природа. И това е заявява открито в текста. И при двата възможни прочита се открива ерудитското писане, което в случая е напълно ненатрапчиво. Няма нужда читателят да познава мита, Фройд и огромната литература за Едип, въпреки че, разбира се, не би му навредило. 

И, тъй като стигнах до мита, друго достойнство на книгата е умелото използване на различните му варианти, различните литературни сюжети, свързани с древния град Тива и неговата съдба. Авторката умело ги вплита в своето повествование, на места ги доразгръща, въвежда по-малко познати или направо нейни си персонажи. Не мога да избегна повторението и ще кажа, че всичко това е направено дискретно, без срещаното понякога (и напълно допустимо) съзнателно преобръщане на известното от мита. Разказите на отделните персонажи, които изграждат повествованието, по правило се допълват, предлагат различни гледни точки, но почти на спорят помежду си, както може да се очаква и както е познато от други творби, изградени по подобен начин. И накрая, „Поздрави от Хадес“ (заглавието ми се струва не съвсем адекватно на повествованието) е роман, който определено излиза от „котловинното“, с което част от критиката преди десетилетия свързваше българската литература, навлиза в един по-широк свят и се насочва и към публиката извън котловината. Надявам се, че ще я достигне.

Яница Радева

„Сянка“ („Сиела“) на Васил Панайотов е интересен роман, изграден по модел, който е напълно различен от повествованията на Г. Господинов, Г. Тенев и Я. Радева. Сюжетът е демонстративно линеен, дори дните са изведени като заглавия на отделните глави. Повествованието започва с едно решение (не бих искал да издавам какво е то) и завършва с неговото осъществяване след 30 дни, както е предвидено. В някакъв смисъл авторът ни провокира да очакваме друга развръзка и накрая ни изненадва с липсата на изненада. В. Панайотов, чието творчество не познавах, е писател, който има своята публика, включително и почитатели в медиите. Неговият път към литературата се различава от традиционния, в известен смисъл В. Панайотов гради своя авторски образ в опозиция на наложените представи – писателските общности, кафенета, споделените идеи и илюзии в тях. Което не означава и отхвърляне на литературната ерудиция, която присъства и в неговия роман, позатисната от някакви други познания, които авторът има желание да сподели. И докато Г. Господинов обича да ни информира за психология, другаде за биология, социология и пр., а Я. Радева за елинската епоха и нейната митология, В. Панайотов ни насочва към актуални детайли от бита, от спорта, от шофирането, от днешните модни увлечения…. Акцентът в романа е поставен върху психологията на основния, всъщност единствения персонаж, който ни говори от първия до последния ред. При това ясно и подредено, далеч от прословутия „поток на съзнанието“.

Васил Панайотов

От първото изречение в анонса на корицата разбрах, че това не е моята книга: „Гълабария“ е роман за непостижимата любов, която срещаме веднъж в живота и невинаги разпознаваме.“ Всъщност авторът Стефан Коспартов има по-големи амбиции, в интервютата се прокрадват намеци за магически реализъм и Маркес. Към това се прибавя и очевидната идея да се каже горчивата истина за днешния ден, почти документално. Подобни цели си поставят и други автори, дори прекалено често, като оценките за персонажите, събитията, партиите и Държавни сигурност са недвусмислено заявени. Не казвам, че оценките не са верни, напротив, верни са или поне са близки до моите пристрастия. В книгата се мярка Васил Илиев, има елементи от популярните навремето „вулгарни романи“, при това поднесени по-пестеливо и с повече вкус, някъде във фона са реституцията и приватизацията. Проблемът ми е, че се уморих от литературата, която директно ми съобщава кое е добро и кое е лошо. Знам, че на мнозина това допада, но се съмнявам, че „Гълабария“ ще се нареди сред книгите, които ще бъдат ценени и четени и след години.

Стефан Коспартов

Започнах късно този преглед и, за съжаление, не успях да достигна до „Мястото Янтара“ („Фабер“) на Керана Ангелова – друг автор със своя вярн�� публика и свои високи амбиции. В началото споменах, че номинираните романи, а в някакъв смисъл – и българската литература като цяло, имат своята публика и това е радостно. От друга страна, честото прибягване до думата „бестселър“ при представянето на номинираните книги и на авторите им събужда скептика в мен. При всички уговорки за малкия тукашен пазар ми е трудно да си представя толкова много бестселъри. Струва ми се, че определението тръгва не толкова от класациите, които някои книжарници публикуват и донякъде лековерно са повтаряни от медиите. А и всички големи издателства имат своите (вериги от) книжарници и трудно биха устояли на изкушението да определят своите книги като бестселъри. За добро или за зло, книгите достигат до читателите и градят престиж чрез книжарските класации, чрез медиите и социалните мрежи, чрез издателските промоции и активността на авторите, а и чрез преводите. Утопия би било да се очаква някаква невидима сила за повече читателите (и журитата) и те да подредят книгите в някаква трайна и универсално приета йерархия.≈

Текст: Николай Аретов

Снимки: Стефан Марков, архив БНР, Стефан Джамбазов

#ГеоргиГосподинов #ГеоргиТенев #ЯницаРадева #ВасилПанайотов #СтефанКоспартов #НиколайАретов #АмелияЛичева #НДФ13ВекаБългария #литература