mananaspijama

[mananaspijama]

в спешния ми списък си. 

Сутрин се будя и се чудя, когато ти се събудиш, ще ми кажеш ли? Не че се притеснявам, чудя се. Но никога не съм била в такава ситуация преди и сега вече напъло разбирам защо има групи за мъжете или жените на хора в депресивни състояния, алкохолици, бивши наркомани. Как да знам какво се прави, ако някой не ми е казал/показал преди това?

След уверението ти снощи, че ще разбера, щото съм ти в “спешния ми списък”, само ще се моля да не разбера нищо от никого. И само сутрин да знам, че си станал и си добре :D <3

Морето e точно като за края на август. Температурата е твърде висока, за да няма вятър. Батките са твърде черни за който и да е ден на годината, а мисълта, че най-вероятно никога не си го виждал в тоя ден от годината в тоя час, ме чуди дали пък не би трябвало да го видиш? Прилича на безкраен вортекс, който повече никога няма да бъде същия, но точно и само сега можеш да намериш смисъла си в него. А цветът му идва от ледените кралства, минал през светещите медузи, стигнал до бургаския плаж, с неохота, предлагащ се на неразбрали го и неоценящи го хора.

Сетих се и още нещо. Всяко чудене какво правим с живота си, идва от твърде много свободно време, в което не правим нещо с него. А стигнал ли си до там да се чудиш що си жив, си стигнал до дъното на тъпите размишления, търсещи смисъла на нещо, което изначално носи смисъл.

[mananaspijama]

ко пр.? пуша и чета книга в парка, very bohem. ти?

Мислейки над "чета книга в парка, very bohem.“, умът ми ме прати на Gossip girl, някоя от първоначалните сцени, с Ню Йорк. Но защо, не знам. Наистина. Аз съм в Китен. Китен, мамка му. Намира се на Х километри от Бургас, на юг. Обикновено село, събрало достатъчен брой хора с кореми и твърде специфична Миризма на плажно масло и лека гняс.  Лека погнуса. Обаче ми е зверки приятно. Не заради тия хора или тая миризма, а заради синьото небе, озверялата трева и истинската липса на слънце. Иначе щеше да е много топло. Липсата на слънце, съвсем естествено води до липса на пот, гняс и още гняс. Та самосиндикалнитe дебели тела не ми пречат. Даже никак. Пречи ми човешката глупост, която край няма, но и начало. Също като морето. Безкраен край на крайните ентусиасти за слънце, любов и прегоряла кожа. А после тъничко се прокрадва и миризматана топло кисело мляко, върху топла и изгояла кожа.  тлкова тънка, че да не ядеш кисело мляко поне в следващите две седмици. Но и едно от ния неща, което да не пожелаеш и на близкия си враг.

[mananaspijama]

паролата е „много трудна“.

А тия думи толкова да ме забавляват в тая средна сутрин.

Морето е с оня цвят на греещо слънце, вълни и е сиво-синьо с пяна. Никога не съм виждала друго море, освен бургаското, с тоя цвят. И знам, че никога няма да има друго море с тоя цвят.

Още докато вървях към Кариби си мислех как започвам тия редове и колко ще е възвишено и прекрасно всичко, което напиша. Поне така звучеше на ум, но пристигайки на Кариби и виждайки пълния плаж и хората, които вървят като слонове по дървените плоскости, ме вкара в някъв съсвем друг момент на надявам се скорошна концентрация.

Всъщност моментът, който си представях, е някъде в юни, а ние сме вече в август.  

И толкоз.

Лятото беше почти на ужким, мирише на кафе и плажно масло и има пластмасови сламки на бара.

Всъщност тва е паролата за интернета на барчето. 

#dasiznaesh

[mananaspijama]

диняспореддиня

Мисли.

мисля те доста, мисля и че си добре,  мисля си, че ми липсваш, но че не трябва да ти казвам, но защо пък честността да е нещо лошо? мисля си, че те обичам и че ме разбираш. и че заради това те обичам повече. мисля си, че не знам какво си мислиш. а ти какво си мислиш?

Знам.

знам, че каквото и да си мислиш е за теб, понякога знам, че не знам нищо, а ти обичаш да ми казваш, че отговорите са в мен. и това го знам.според теб, защо на ръката ми пише, че всичко е в мен. знам, че ми лиспва погледа ти. а ти можеш ли да разбереш, че това е обяснение в обич?

Обич.

обичам когато ме гледаш сутрин, и погледът ти пълен със сън и доброутруване прави деня ми хубав, още преди да съм помислила за това. листата в косата ти на главната в пловдив, ония скали и крещящите ни гърла, ‘добре е да извикаш всичко, което имаш - да.’ и после пак с потните танци, цигарите по никое време, а кога ще дойде времето, в което ще ровичкаме пак един в друг? липса е. естествена, натурална и трудна за признаване. няма да плача повече, само ще те обичам :)

[mananaspijama]

throw back to 16 Oct 2016

Това е Манук. Моят дядо. От днес той вече няма да ми се кара, че не ям достатъчно, че не ям месо, че не съм достатъчно облечена и че искам да ходя на плаж на друго място, а не на бургаския плаж. Снощи му се случи случка и вече го няма. Не пиша това, за съчувствие, за съболезнования или други подобни. А защото искам да разкажа на всички за него. Някои го познаваха твърде добре, други се запознаха с него през мен. Той беше малка лудничка, голям ураган и в същината си малко дете. Точно като името си, в оригинал Мàнуг, побългарено от нечуващи и измислящи си хора - Манук. Всъщност аз съм кръстена на него и винаги ме представяше така - „Това е внучката ми - малкото Мануче". В един момент вече не бях малка, но той ме правеше малка, слагайки една сричка към българското си име и често ми казваше „Аз не съм ти дядо, аз съм Мануче.“ Като един истински арменец, никога нищо не беше достатъчно, винаги можеше още и никой не знаеше повече от него. Истината беше някъде по средата. С поглед назад, безкрайните му истории удивляваха всички, успяваше да надприказва даже и арменския поп. А всичко преживяно би могло да се опише в книга. Не знам човек, който да се е напивал повече от него или да е познавал повече хора и то така истински и искрено. Заспомнях си - повечето пъти все на маса, с желание за още ракия от-оная - неговата, с безкрайните истории за преходите с лодките; хандбалните първенства; пътешествията им с баба; как вкъщи е било като хан; как е хранел кучето с кюфтета, а сина си не толкова; как ме учеше да плувам и всяка година ми купуваше нови плувки; как отиваше да плува въпреки скъсения му крак и хернията-на-хернията-на-херингата, въпреки 80-те и една му години; как ни оставяше бележки и с мама водеха спорове, пак на тия бележки; как надуваше телевизора все едно е сам и се оправдаваше, че не чува и всички знаехме, че е точно обратното; как хранеше и следващото куче с крилца и луканчици; как тръшкаше вратата на асансьора; как не искаше да идва до София; как не разбираше какво се случва с телефона и защо дава заето понякога; как ходеше на работа в Операта; как цял Бургас го познаваше; как си решеше косата с гребена на баба; как се страхуваше да ходи на лекар, а му бяха правили поне 4 различни операции и пак мрънкаше, че протезите му са неудобни; как имах едно гадже, което ме запозна с баба си и дядо си и те го познаваха; как не можеше да запомни имената на приятелките ми и си ги измисляше едни такиви..; как казваше на Джулия Робъртс „мойта кака“ поради същата причина; как щедростта и загрижеността му се изразяваха в добро хапване и топлинка; как не бяхме хора за него, защото не искахме да ядем шкембе или агнешки главички; как баба гледаше само и единствено кактуси, защото всичко останало не би останало, заради безгрижието му. Винаги съм си мислела, че е голям колкото Ниагарския водопад и толкова могъщо говорещ, че би заглушил всичките му звуци. Винаги съм си мислела и че ще бъде на сватбата ми, пъхащ 20-тачки на dj-я за „оная песен“. Един заклет-проклет арменец си отиде от тоя свят, а на тоя свят ще му е тъжно за него. На нас също. От сутринта слушам как мама успокоява хора по телефона, които плачат или искат да разберат още, което е нескромно и неадекватно от тяхна страна и по мое мнение е безумно. От тия n на брой проведени разговори чух две смешки и въпреки деня, бих им отдала значимото. „- Къде е баща ти? - В хладилника.“ „Тия обувки не могат да му ги обуят посмъртно.“ Мама би ме скастрила, че пак я цитирам неразрешено, но знам че и тя ще се посмее на това. Ей, мамо, обичам те и тук :) Ей, хора, носете си новите дрехи/или тия дето ви кефят, обичайте и живейте, ама живейте колкото можете повече, щот това ни остава на нас живите. Тази снимчца е от рождения ден на мама, миналата година и може би последния ни опит за обща снимка. :)

[mananaspijama]

11.05.17

Тя ще каже, че не се харесва, че носът ѝ бил голям или нещо такова. Аз ще ѝ кажа, че това са глупости. После ще измърмори нещо за възрастта ѝ и за видимите бръчки. Аз ще знам, че има невидими, дето приличат на Маринската падина и ще я успокоя, че ще ѝ купя такер за всичките. А между всичкото друго, ще я гледам как се смее, как вдига гуми, как кара с 200, как не може да паркира никога, как ходи на по 3 тренировки дневно, как работи супер много, как пътува още повече, как знае всичко и понякога не знае нищо. Ще я слушам как се смее, как се чуди дали е постъпила добре, как вдига телефона и е готова да убие с глас някой тъпак, дето е звъннал в неделя в 8ч.(за жалост всички са живи), как планува следащото си пътуване и как ми обяснява колко съм луда и имам нужда от психоаналитик, нищо че е наследствено и го знае, как ме пита дали пуша много, как ми пожелава странни неща и ги мисли. Ще искам да я заведа навсякъде и да ма'аме краци, да вървим по 10 часа и да ядем най-вкусните вкусности, да не знаем къде отиваме и да се губим, да срещаме хора и те да ни губят още повече, да си търсим плодита или домати, вкусен хляб от някоя пекарна или нещо друго за ядене, да пием най-хубавото вино и да пушим цигарки, да се напиваме някъде в Испания и да се смеем много. Ще се радвам, че ми е мама, че е толкова забавна и велика в същото време, че ми показа морето, небето, малините, че ми даваше да не пия прясно мляко, че ме изслушваше, че ме оставяше да си чупя главата. Мама е ебаси якият човек. На всеки я пожелавам(не конкретно тази един брой, но някаква такава). Мамо, знам, че няма да живееш още 100 години, не ти ги пожелавам. Просто бъди мама. 

[mananaspijama]

чуден чичо в Ахтопол '16

Тоз чуден чичо го видяхме при кея в Ахтопол за пръв път. Около него имаше глъчка, произведена от тумба мъже, които се бутаха един друг кой да стигне първи до негo. Все едно раздава безплатна ракия, но не го правеше. Случката беше от ония, които рядко могат да просъществуват в града и единственото, което ни спря да се наредим при тях беше предстоящото търсене на ония графити от @wawfestПовъртяхме се около буса, не получихме ракия, нито диня, нито пъпеш. Не ни и трябваше - преядохме с гледка и тръгнахме доволни към фара. Малко по-късно, вървейки из уличките ни настигна италианска музика. И там, на една от преките на ул. Рибарска ни посрещна недовършена къща, събираща малкото останало слънце и маса с нарязана диня. Редом с динята един дядо с много сини очи и една баба с много благо лице си говореха. При тях беше същия тоз чичо. Говореха за диня и за пари. За диня повече. Нямаше как да не се включа в разговора им, защото музиката идваше от закачената с тел на страничното огледало колона. Знаех, че е наш човек. Поисках му диня, а той ни даде да пробваме. И ние пробвахме най-вкусната диня от както се помня - сочна, сладка, с най-добрата текстура на света, в никакъв случай презряла - даже не си беше помислила да тръгне в тая посока. Беше щастие, затворено в 2 cm2 и силно като за 2 декара. Така и не пробвахме динята, която ни даде. Занесохме я на едни хора, а те ни дадоха храна, но това вече е съвсем друга история. Просто, ако сте в Ахтопол, намерете тоз чуден чичо и си поговорете с него. Има защо 🍉

[mananaspijama]

днес плача.

Ще плача, ще плача толкова, че да измия цялата мръсотия, да измисля на ново всичко и да направя морето така, че да стига до там, където съм аз. Където и да съм. Ще плача дълго, напоително и сърцераздирателно. Всички ще искат да ме успокояват, но ще им е трудно, защото още преди да са си отворили устата ще започват и те да плачат. Без да знаят за зловещия ми план, в който потапям всичко. Без да знаят, че са ми съучастници. Без да знаят, че всеки плачещ ми помага да разширя морето. Ще плача толкова много, че няма да има река, която да може да ме хидратира достатъчно. Ще плача могъщо, здраво и красиво. Толкова много, че да няма планина, която виждайки ме, да не заплаче и тя. И въпреки, че знае за намеренията ми, ще е щастлива най-накрая да се видят пак. Да бъдат заедно. И ще си мисли - „Ох, леле, от толкова време не сме се виждали, най-накрая. Най-накрая ще се прегърнем. Най-накрая!“. Ще плача още повече дълго и тъжно. Ще си печеля съмишленици, без да го знаят, само защото съм красива, когато плача. Силно омагьосани от още по-зелените ми очи и те ще плачат, само защото аз го правя. Ще искат да знаят какво става, но свитите им гърла ще са на ясно много преди мозъците им. И ще се свиват още, за да ми помагат. И всичко, защото морето ми липсва много. Без спорове кой е по-морски, без обяснения „ама и на мен ми се ходи”, без „споко и аз още не съм ходила“. Не, не ми пука. Не ми пука дали си или не си ходил. Не ми пука, да! Морето не е нещо, на което да отидеш. Морето не е просто нещо. То не е партита, не е фасове заровени по пясъка, не е Китен, Равда или Слънчака, не е бетон, не е интереси, не е дебелашки шкембаци, не е дамски превръзки, нито презервативи, нито масло в огъня, не е тупирани коси и смешни нови татуировки. Ако си мислиш, че това е морето, отивай далеч и не се връщай повече. Никога. Глупак такъв! Морето толерира глупците малко. После се справя добре с тях и ги държи далеч от себе си.   Морето го обичаш винаги, всеки ден, всяка минута, всяка секунда, в която си жив и дишаш, и го обичаш. И искаш да го видиш винаги. Без „то не е хубаво през зимата“. И ти не си хубав през зимата, ама не ти го казвам всеки ден, нали? Морето е повече от най-многото, повече от цигарите, повече от пистолетите, повече от всичко, което си мислиш, че може да е едно море. Щастие в очите, в косите, в пръстите на краката, в душата и душевни оргазми, равняващи се на вечери, оплетени в MDMA. Никога не свършващо и винаги започващо. При него се отива с почитание, с обич, с чисто сърце и то помага за твоето чисто съзнание. Морето е всичко и нищо. То само си решава какво е, кога е и защо е. И бидейки милостиво, ти помага да си помогнеш. Бъди благодарен, че го има.

#sea #lovesea #bulgaria #bulgarian thoughts

[mananaspijama]

Каквото става вечер в гората остава вечер в гората.

Мъгла,

мълва,

че мечката пак е тръгнала по мъже.

Как да я спреш,

трябва да само да я разбереш.

Да пиша в стихотворна форма

от години ми е слабост.

Но и този път я потвърждавам.

_______________________________ слабостта, мн. слабости, ж.

1. Само ед. Качество на слаб. 2. Отрицателно качество; недостатък, порок, несъвършенство. Имам много слабости, но пушенето не е между тях. Проектът има много слабости. 3. Обикн. ед. Наклонност, влечение, симпатия, привързаност към някого или към нещо. Тя е моята слабост.

[mananaspijama]

010616

Между шума на булеварда, гласът в мегафон, който обявяваше началото на турнира по тенис и крясъците на децата в двора на училището, ми се причува чалга. Рефлексът за повръщане се буди за втори път днес. Надниквам от терасата, за да установя местоположението на дразнителя - беседката пред блока. Нищо странно, даже май е нормално(?), но още ми се гади. В изнервено състояние ми идва и решението - плик с H2O върху им и толкоз. Все ми е тая коя малка пикла с какъв телефон е или колко време си е правила вафлите в косите.  Не толерирам тия неща, особено под прозореца ми. Намирам съучастник и в тъпото ми вълнение го оставям да хвърли бомбата.

- Уааааааа!! Педерас(т)! - се чува отдолу. А съучастникът и  аз (малък трол) се хилим, че са мокри. Отдавна съм забравила какво е да правя простащини, как да се крия, и да мажа след себе си. Решавам, че е изключително адекватно да се провеся от прозореца и да изтърся трохите от кърпата за хляб. Ама на, не е! Отдолу малка дрисла гледа лошо. Гледам лошо отгоре. Цели седем етажа и тя пак е нагла. Не ги разбирам.

- Проблем ли има? - я питам. Грешка, да се бях изплюла отгоре й.

- Да, мятате торбички с вода..

- К’ви торбички? - се правя на ударена. Плюс това беше само една.

- Ей, т’ва! - казва тя и вади торбичката.

Беше си моята, познах я. Не помня какво й отговорих, тя заплашително ми обяви, че се качва горе. Изнаглях и я поканих. Накрая се срещаме долу. Мъкна стъклена бутилка без джин, съучастникът носи торбата с боклука. Те са три броя, не повече от 16 годишни. Отворената иска мъст, тази с пеперудената блуза гледа лошо и си връзва косата, а третата просто е дебела. Влизаме им като двуметрови рицари - съучастникът се извисява над тях с боклука, аз захождам с бутилката. Започваме да се обясняваме - тя като мъдра възрастна, а аз като никога-не-правила-мизерии - дейба, ква съм смотана! Логиката й обаче е като на 13 годишна, 4 sho’. А не ми се занимава с тъпи разговори, надявах се на повече мозъчен багаж. Съучастнически със съучастника се правим на големи и се хилим:

- Казах ти, че няма смисъл да говорим с тях - вметва той, слизайки по стълбите. Минаваме 10 метра. Обръщам се, няма ги. Все тая.

Вървим към пазара и нищим темата за дъжда и слънцето тия дни, но умната ми интуиция, свръхсила или 17 чувство ми говори, че ще направят нещо. Малката дрисла с брекетите гледаше твърде лошо ми обясняваше как не е добре да осакатяваме хора с вода, а оставихме входната врата отворена. Хм…

Купуваме си зверски череши, пресен хляб и кисело мляко и се прибираме. Съучастникът проговаря назидателно:

- Не си мисли да влизаш в каквито и да е пререкания, ако са там.

Съгласявам се - имам ли избор? Стигаме до входа - чисто е, асансьора - чисто е, седми етаж - мирише на дим. Посрещат ни разхвърляни диплянки, изоставили желанието си да горят и изтръгнатият звънец без черената си панделка. Тя плаче за него в другия край на кориодра. И на мен ми стана тъжно.

Честит първи юни или…?

[mananaspijama]

-къде ми е тефтерът от кухнята? -там.

Е аси. Не съм писала в него от 6 месеца и сега отчаяно си го искам. А он го нема. Не го знам къде е. Наистина. Днес крадоха булка от вкъщи и вкъщи вече не е толкова вкъщи. Беше ми странно как трябва да прибера всичко идентифициращо, че аз живея там, щото „не е за пред камера". И сега тефтерът ми го няма. Тъжно ми е.

Исках да пиша в него за прозорците, които светят по това време на нощта. Малко са. Моят беше един от тях. Беше, защото си изядох кексчето с цитрусов послевкус и си легнах. А какво ли правят тия светещите? Драми, бира, мастика, книга, филм, лак за нокти, последен срок за оня редактор, не-ми-се-спи. Знам защо мама не спи. Топло ѝ е. А всъщност не е толкова топло. Духа зверски вятър и в къщата циркулира въздух, от течението. Наистина не е толкова топло. Тоя въздух се върти, за да изчисти безумните енергии, които днес прекосиха хола. Имаше гайдар в хола. Смея се още и даже потръпвам. Не всеки ден има гайдар в хола. Велико! Искаше да ме краде. Казах му, че са ме откраднали вече. Дано да е за последно. Ама всеки път ми е за последно. След тоя повече не се давам. Обещавам! Той ми изяде главата. Жестоко и щастливо, едновременно. Искам да го видя. И сега вече разбирам до къде опира всичко. Просто питай морско чадо за морето. То ще ти каже :)

060915

[mananaspijama]

Небрежността

е да обичаш некачествено, да искаш красота без да я даваш, да вдишваш без да поздравяваш въздуха, да ядеш твърде бързо, да пътуваш без да гледаш през прозореца, да вървиш и да знаеш накъде, отнасяш ли се небрежно към душата си, тя си тръгва.

[mananaspijama]

сънувах, че..

Вървя в меланж от Раковска х Патриарха и Алабин х Витошка. Избухват разни ел. табла, пожарникарски коли воозят пожарникари с изкуствени крака. Xората пищят и бя��ат панически, постоянно се случва нещо, което ги кара да се панират още повече, като пилешки крилца от kfc. Падат бомби, мирише гадно и няма изход в нито една посока.

Тръгвам по малките шано улички (да живее София с малките си улички) и пристигам в някаква сграда, която се намира в близост до Мария Луиза, но съм вървяла 5 мин. (сън е.?)

Там, на приземния етаж седят няколко жени на пластмасови деведесетарски столове. Изскача Пламена, обяснявам ѝ какво ми се е случило. Тя казва, че може да ни скрие на тавана, но започва едно моткане по качването ни там. Междувременно тръгвам по стълбището на къщата и срещам Захари, който е намерил хубаво късокрако мъжко куче, което ме ближе по ръката. „Хъ-хъ, ближе хубаво, нали е мъжко.“ - казвам аз и получавам you-fokin’-what-mate-? поглед от Захари. В последствие се оказваме в тоалетната, а там Захари си прави, каквото си прави, а аз седя на мивката и си говорим за някакви съвсем различни неща от случващото се. Слизам долу при Пламена и жените, и се появява Емил, който е с изгорено тяло и въпреки това облечен. Твърди че е добре, усмихва ми се и ме гледа хубаво. Говорим си за музика и се подкрепяме мислено. Старая се да не съм твърде притеснена за него и той се старае не знам за какво. Но се старае.

Пламена съобщава, че може да ни скрие на тавана, но „всички, които имат нещо против онова на тавана, да спрат да имат, защото няма да стане, иначе!“. Захари се смее. Tам има джойнт.

Тъпата аларма.

[mananaspijama]

Мразя да си лягам гладна

.. или последното ми пътуване

Според разни научни вероятности, ако не ядеш след шест следобед и си лягаш в десет; спиш осем супер полезни часа; станеш в четири и тичаш 30 км преди работа, си велик и в същото време нормален човек. Лично мен ме спират разни случки от този така желан социален статус, но поради вътрешните смущения на душата ми, често се случва да си лягам гладна. Снощи се прибрах в един без 15, хапнах малко маслини с мед и си легнах.

В продължение на час не можех да заспя. Пусти му глад! Най-накрая успях. Гладът ми даде начална скорост и засънувах вкусни спомени от време оно.

Бях на 5, в Бургас. Въпреки лятото коридорът беше студен и тъмен. В пълен контраст с него миризмата на варени домати се усещаше още от пред входната врата. С влизането в кухнята, всичките ми рецептори започваха да работят, а устата ми очакваше лъжиците с топъл, току-що сварен доматен сок. Тогава доматите бяха други на вкус. Тогава и баба ги правеше. Всеки път получавах по някой лош поглед заради количеството, което унищожавах, но и всеки път благата ѝ усмивка грееше в унисон със следобедното слънце в така малката кухня. 

Щрак.

Бях на 10, обикаляхме Родопите. В продължение на 10 дни минавахме през най-най-ама-знай-най места в тази луда планина. На един от 14 часовите преходи мама не издържа на темпото на водача, много мрази някой да я води, дръпна ме и хлътнахме в едни храсти, за да ми покаже нещо. Така и не разбра как в този момент възпита в мен доживотно преклонение и любов, граничеща с инстинкт за убийство, към малките червени чудеса, наречени малини. След като ми каза „Отвори си устата и просто ми повярвай!”, набута цяла шепа от тях в устата ми - първият ми ясен спомен за идилия.

Щрак.

 Бях на 14, Триград. При една прекрасна жена на 86г. Повечето хора биха я нарекли баба, тя си е такава по всеки един параграф. Даваше стаи под наем и закуска към тях. Стандартна процедура за този край. Само дето тя беше прекрасна жена на  86г. Грижеше се за доброто начало на деня с мекици, домашен мед и още по-домашно сладко от боровинки. Боровинките танцуваха върху мекиците и после това се пренасяше върху езика ми. Все още не ми е известен друг начин, по който можеш да си започнеш по-благо деня.

Щрак.

 Бях на 22, семейна обиколка на Северна Тоскана. След седмица в Италия със сигурност влизам в рубенсовите форми, но го правя с най-голямото удоволствие на което съм способна. За мен просто е чест. Сан Джиминяно е по-малко и от най-малкото - жълти павета, слънце, повече мирише на щастие, от колкто на пот, разни сувенирни магазинчета и какво, какво, какво..? Сладолед! Как да допълниш тая и оная извивка, ако на ден не ядеш поне два сладоледа. Според някои си източници и Trip Advisor /чегираут/ това е най-добрият сладолед в последните 6 години. Според мен тва е най-добрият сладолед в последните ми 22 години. Почти чувам ангелчетата на Рафаело. И вместо момент на просветление, получавам затъмнение - почти като слънчевото през 96-та. Бивам изплюта на друга павирана уличка, със сигурност не съм в най-малкото от по-малкото. Къде съм? Още съм в Италия, добре. Тръгвам по улицата и стигам до там. Там е точно където трябва да съм. Пред магазина на един чичо с бяла престилка. Влизам, обаче не знам защо влизам. Странен спомен, още по-странен сън. Вече се чудя дали е спомен или сън. Твърде осъзнато се случва всичко, с твърде много движение от моя страна. Този чичо обаче още е там, още ми се усмихва и бълботи нещо на италиански. Разбирам ли го? Говоря ли италиански?  Оглеждам се, тук има всичко. Знам, че не съм тук за всичко. Има нещо определено. Не са маслини, не са дървените рисувани лъжици, не е зехтин, не са и убийствените дъски (да, могат да се използват и за приключването на нечий живот). После ги виждам. Трите пити поръсени с пудра захар. Успях да разчета някои от думите на ръчно написаните етикети. Имаше всичко, което може да си пожелае устата на всеки човек по тая Земя. Във втората пита разпознах смокини. Погледнах го, а той вече увиваше парче от нея и ми го подаваше с най-заговорническата усмивка, която бях виждала. Взех го, излязох и павираната уличка вече грееше в слънце. Бях пристигнала в Рая. Добро пътуване!

Щрак.

Ахтопол, преди две години, миришещ на смокини. И онзи фар дето се белее, ама не точно. Топлината на къщите ме настига и прави такъв синтез с миризмата, че искам още. Искам още море, още приключения, още смокини. Тогава градът е друг. И с цвят, и с мирис. Слънцето си говори на негов език и ако живееш живота си, онзи различния с августовските смокини в устата и ти си друг.  Друга съм.

Щрак.

Нови Сад, миналата година. Градът беше обхванат от световна треска и знамената на Германия и Аржентина светеха от всяко място с телевизор, подкрепяни от тениски в същите цветове. Търсехме си такова подобно местенце, за да хапнем и да изгледаме финала. На влизане видях, че от един джоб падна един плик. И джобът и пликът бяха на собственика на заведението. Изключително благодарен, че пликът бе стигнал до него отново, нареди да седнем и да си поръчаме. Каза, че щял да ни почерпи. Не прие ропота ни. После ни донесоха дюлева ракия. Вълшебна! Излязох да пуша цигара и на по цигара разбрах от него историята на дюлевата ракия. За да се уравновеси балансът на планетата Земя, той поръча малинова ракия на сервитьора. Вече нищо нямаше значение! Ако някой някога ви е разказвал за невероятни усещания и все такива подобни и суперски суперлативи за живота му, той никога не е опитвал това. Той никога не е познал истината и тъгата, живота като цяло. В тая ракия е събрана всичката обич и летливост. Тя е перфектната форма на течното щастие. С нея свършва и започва светът и после пак, и пак, и пак.

Щрак.

Събудих се дванайсет минути преди часовника. Пусти му глад!

#мразядасилягамгладна

[mananaspijama]

9.

Девет минути са? Какво са девет минути?

Ето днес - нормалното. Събудих се към шест, изчаках алармата да звънне около 5 пъти, с идеята да стана в шест и половина, но след намесата на малък Норчо (три годишно йорки, с вградени навици да спи в краката, до главата, между ръцете и въобще възможно най-заврян в спящия), отворих очи в 6:39 и осъзнах тия девет минути какво могат да ми костват, а именно изпускането на автобуса за София, а от там като малка купчинка домино - самото ми пътуване натам, прибирането в нас, отиването ми на работа н-а-в-р-е-м-е. Скочих, облякох се, успях да си измия зъбите и да си сложа контактните лещи и ето - вече бяха минали 4 минути. След още пет вече се обувах и изброявах на ум, всичко, което трябваше да забера със себе си. Качих се в таксито и вече пътувах към гарата. По пътя си мислех какво може да се случи за девет минути. Реално всичко, което можеш да си помислиш, че е възможно за девет е възможно и за една, то за секунди се случва. Някой някъде беше казал - губиш нещо ценно за секунди. Хубавите неща и те се случват за секунди. Въпросът тази сутрин, страдаща от липса на Слънце, беше - девет минути. За девет минути можеш да обиколиш два близоотстоящи магазина, да изчакаш на опашка, за да разбереш, че няма хляб; за девет минути можеш да си измиеш зъбите, лицето и да си вкараш в ред косата; за девет минути стигаш от хотел България до Морската; за девет минути можеш да изядеш една малка ябълка, някои хора даже се хранят за девет минути; за девет минути можеш да прочетеш 9 страници, ако си в трети клас; за девет минути можеш да се облечеш и да си оправиш леглото; девет минути ти трябват да стигнеш от Попа до Славейков и да си изчакаш срещата без да се изнервиш; девет минути са времето, с което да подразниш човекът, който е вървял от Попа до Славейков и те е изчакал там, но ти казва, че те е чакал 10; девет минути ти трябват да помислиш и да вземеш средно-важно решение, без право на обжалване и без съжаляване в последствие. Девет минути май винаги имат значение. Генерално времето е кофти, поне за тия като мен. Рядко се разбираме добре. Всъщност само когато не си общуваме. Метереологичното време също не е цветенце, по-скоро окапали есени листа, след седмица дъжд.  В девет минути мога да събера всичката тъга, която нося и цялата липса, която усещам и да си задам въпроса - къде е слънцето? Девет минути слънце, биха оправили деня на всеки трезвомислещ и знаещ, че „днес-слънце-няма-да-има” човек, щото имаше слънце за малко - почти десет минути. Всъщност девет.

[mananaspijama]

24.

Мечтали ли сте си някой да ви целува? Целувам се сериозно от шестнайсе годишна. От тогава до сега винаги съм си мислела, че знам какво правя и знам как да го правя. Леко отворени устни, предварително навлажнени докосват други такива. Езиците се срещат, получава се химична реакция, споделят се плюнчици, обменят се бактерии, после е едно летливо и прекрасно. Понякога искате да разкажете на всички или поне на някого колко е било хубаво, различно, ново. Друг път искате да сте като гъба пърхутка и да пръскате дива радост - малко на лелята дето продава банички; още малко за чичото с вестниците, каращ 3 смяна за последните 24 часа; още съвсем малко за таксиметровия дебел шофьор и да не забравяме чистачката от третия етаж. За всички, за всички бе! Да има!  Нищо че на тях не им трябва.   След тая целувка к’во се случва? Нов живот. Даааа, те целувките все нови начала слагат. Понякога връщат спомени, друг път творят нови. Винаги е приключение, дори когато не е хубава.   Казваше ми, че ме обича, че ме обожава. Аз някак тайно му вярвах. Беше хубаво да слушам такива мили неща. Кой не обича да го ласкаят? Истината е, че не му вярвах много по-често, от колкото му вярвах. След днес знам всичко. Не съм предполагала, че целувка може да предотврати разпадането на целия свят, после да го разруши, а накрая да го сглоби и скрепи от ново. Усещах дъха му, лицето му беше на милиметри от моето и просто го целунах по бузата. Химическа бомба избухна в корема ми, краката ми омекнаха и олекнаха въпреки че нямаше тежест върху тях. Нея я нямаше, защото излетя през просореца. Дива история. Пропаднах, изгубих се (няколко пъти), намерих се (още повече).  Малки парченца от него пътуваха в мен, по мен. Често облизваше устните си преди да ме целуне, а в тия целувки влагаше всичкото си. Днес за пръв път го разбрах.  

[mananaspijama]

020615

Става топло и започвам да се сещам за разни хора. Клетките ми се отварят и мислят на друго ниво. Приветстват ароматите и Свежелината. Сещам се и за нея. Последните месеци никаква я нямаше. Ей тогава осъзнах колко много ми е липсвала и колко съм била свита без нея. Свиваше ми се душичката в дните без слънце, ся ми се свива като реши да си почине зад облаците. Вече не. Ся ми се свива друго. Свива ми се джойнт, с две ръце, че с една е гъзарско, обаче без кеф. Носят се разни аромати - на люляк, на кестен, на всичко що е цъфнало и аз съм вързала покрай него. Бързо свивам тютюн, паля дръпвам, издишам и после поемам цветните аромати. Джанките прецъфтяха преди седмица и вече не е пролетната зима. Сега мирише на топло, красиво е. Има звездички, някъде гърми. Мирише и на дъжд. Не��ата са прости, винаги са прости. Няма нищо по-просто от това да вдишам тая пролет и да я издишам в края на май. Май няма и нищо по-сложно от това. Април си отиде с всичките спомени. Май е прост, свеж. Не чакам юни. Той ще дойде, като всяка година. Въпросът в главата ми е - какво ще му кажа тая? Няма да има сесия на края му, няма май и фестивали. Да му кажа нещо за любовта или нека той да ми каже. Нека да е нещо ново, дето до ся не съм го и чувала. От няколко дни си мисля - „Той няма да е нищо, за което си мечтала; нищо, което си виждала; нищо, което си искала - ще е много по-добър от всичко, което ти се е случвало до сега..“   А не е като да съм видяла малко или да са ми се случвали лоши неща. Точно обратното - щастливата звезда е моя, аз съм нейна, държим си се двете и не се пускаме. Казва се Вартичка, на баба съм я кръстила и името ѝ няма да се промени. Едно писмо до мама, едно до тате, едно от дакела, едно за дядо Коледа, а това е за баба. Само дето тя няма да го прочете и да се засмее. Най-много да пие една ракия с Биги. А в главата ми ще звучи “Мануелке, бабо, защо плачеш? Нали не е умрял човек? Само това не се възвръща. На всичко останало му тегли една майна.” И за нея ми се свива душичката. Преди като плачех, за нея плачех много. Сега само се усмихвам и разказвам смешки. Често си спомням, по-често пия по един джин с нея, още по-често пуша цигарки и се сещам за найлоновите й чорапи, лудата й къдрава коса оформена на прекрасни букли над челото ѝ. Смееше се и казваше, че прилича на Гео Милев и че мозъкът ѝ толкова не издържал в главата, че избивал навън под формата на къдрици. Въпреки, че хората забравят доста по-често забравят да забравят, трудно си спомнят и им е изключително невъзможно да разберат колко всъщност е важно да не бъдеш сериозен. Първата ми татуировка бешe нейното име. Тя това не го видя, не видя и останалите. Не видя как завърших, как не ме приеха, после как ме приеха и как прекъснах, не видя как в продължение на две години си опустошавах сърчицето и как още две се опитвах да го съживя. Не видя как мама се премести да живее в Бургас, как Манучето продължи да се възстановява от проклетия му красив крак, не видя и как сините му чудни очи от благост се пълнеха със странна тъга минаваща в още по-странна за нас ярост; не видя малкото лудо йорки, което мама осинови; не видя първите ми братовчедки. Не знае как понякога сядам срещу някоя възтастна дама и я наблюдавам; не знае и как понякога искам просто да се хвърля на врата на някоя подобна дама; не знае колко често ми се привижда косата й тук-там; не знае и колко много хора научиха, че "варт" на арменски означава роза; не знае и колко много искам да си поговря с нея и да попия още мъдрости, щот не съм била достатъчно мъдра, че да я слушам тогава; не знае и че въпреки предупредението да не смесвам алкохол, щот се случва оная случка - киноф, всеки път продължавам да го правя, смеейки се, а на следващия ден просто ме боли глава. Не знае как елечето й още виси в гардероба; как ни гледа контролно, но въпреки това усмихнато от снимките й сложени във всичките ни "вкъщи". Не знае и за Ордена на Розата, който създадохме с мама в нейна памет, оцветявайки малка роза на десните ни глезени, а дори и син да продължи рода съм сигурна, че ще бъде вербуван за агент в този Орден. В един момент увереността ми, че „не знае” премина в „не видя”.  Каквото такова.