gunsinfo

[gunsinfo]

Смъртоносната "Снежна Топка" Част2

Преди повече от 60 години Съветската армия нанася ядрен удар по Русия Преводна статия оригинал- тук Към Част 1

Два дни по-късно, на 17.09.1954 г. - във вестник "Правда" е напечатано следното съобщение от ТАСС: "В съответствие с плана за научно-технически и експериментални работи преди няколко дни в Съветския Съюз се проведе изпитание на един от видовете атомно оръжие. Целта на изпитаяниета беше изучаването действието на атомния взрив. При изпитанието са получени ценни резултати, които ще помогнат на съветските учени и инжинери успешно да решат задачата по защита от атомно нападение".

Жителите на околните на 2/3ти изпепелени села дърво по дърво пренесли специално построените за тях на нови места къщи - обратно на родните си и вече заразени места, Събрат от полетата радиоактивното зърно, изпечените в земята картофи... Още дълго старците от Богдановка, Фьодоровка и Сорочинско си спомняли за странно светещите дърва. Дървата за огрев, наредени от събран района дървен материал през нощта светели с призрачна зеленикава светлина.

Мишки, плъхове, зайци, овце крави, коне, че даже и насекоми, които са били в района на взрива - после се подлагат на щателни изследвания… "След ученията преминахме през дозиметричен контрол, спомня си Николай Пильщиков. — Доста повече внимание специалистите отделиха на раздадените ни предварително хранителни пакети, които бяха облицовани в почти двусантиметрова гума… Веднага ни го взеха и си го прибраха за изследване. на следващия ден всички войници и офицери бяха върнади на регулярен порциона, "деликатесите" изчезнаха. ".

По спомените на Станислав Иванович Казанов, от Тоцки полигон се връщат не в товарни вагони, както са пътували натам, а в нормални цивилни пътнически вагони. При това влакът им е бил пропускан през станциите без ни най налко забавяне. Покрай тях летели станции с празни перони, на които стоял само съответният шеф-гара. Причината била пределно проста - в техният влак, в специален вагон се возел и самият Симеон Михайлович Будьони.

"В Москва на казанската гара ни чакаше парадно посрещане — спомня си Казанов. — Нашите курсанти от сержантското училище не получиха нито знаци за отличие, нито специални удостоверения, нито награди. Благодарността, която казаха, че ни е отпрадена от министъра на отбраната Булганин - също така и не я получихме. "

Летците, които хвърлят бомбата като благодарност получават по един автомобил "Победа". Командирът на екипажа Василий Кутирчев получава лично от ръцете на Булганин орден Ленина и, досрочно,звание полковник.

Резултатите от общовойсковите учения с използване на ядрено оръжие се класифицират като абсолютно секретни.

Защо? Айде да помислим, какво би могъл да разкаже учасник в тези учения? Какво са представлявали? Това всички го знаят. Три дни след взрива, на 17 септември 1954 г. се публикува съобщението от ТАСС. Какво толкова още би могъл да разкаже участникът в ученията? Че бомбата има чудовищна разрушителна сила? Че това кой не го знае? Да допуснем, че някой участник в ученията се изпусне и сподели, че при взрива се образува огнена топка, че светлинното излъчване изпепелява къщи и дървета, разтапя танкова броня, че ударната вълна превръща на талаш цели здания, смачква танковите корпуси и откъсва куполите им. Да допуснем че тази информация в крайна сметка стигне до вражеските разузнавания. Въпрос: а това за тях някаква нова неизвесна информация ли ще е?

Едновременно с това, веднага след ученията, войниците и офицерите, които са учавстват в тях, започват спешно да ги "бракуват" и пенсионират. Първата напаст е била кървавата диария. Не може да разкажеш на доктора за причината, ТАЙНА. Гледа примерно докторът и изненадано констатира - абе като че ли не е е дезинтерия или холера... Човекът се топи пред очите ти, с нищо не може да му помогнеш. Няма какво да прави в армията, такива са ги пращали вкъщи, нека цивилните доктори да се оправят.

Само дето и на цивилните доктори не може да им кажеш.

Следващата напаст е била импотентността. Десетки хиляди млади момчета за секунда стават импотентни. Вярно - за импотентност никого не са изгонили от армията. Но се появяват и къде по-сериозни болести. И то масово. Заради запазването на тайната, в документите на всички участници се правят фалшиви записи, че през септември 1954та година те са се намирали или Далечния Изток, или зад Полярния Кръг, или в Средна Азия. И последствията обикновено са били следните - прибира се да кажем уволненото войниче в родното си село. Мъчи го миличкия неизвесна болест. И с какво изобщо може да му помогне селският фелдшер, ако на войничето даже му е забранено намек да направи за причините за болестта? А и да каже нещо - никой няма да му повярва, тъй като в документите му пише друго, при това със съответстващите печати и подписи заверено. Кой изобщо ще ти повярва, ако документът, издаден от родната Съветска власт те изобличава?! Затова участниците в тези учения тихичко и бързо измират.

Прието е да се смята, че на Тоцкия полигон е имало две категории опитни мишки: десетки хиляди коне, крави, овце, свине, кучета и котки и 45000 (или 60000) войници и офицери. Само че има и още една категория - затворниците.

Разказва бившият съветски капитан Младлен Маркович:

"Началникът на химическата служба на Южно-Уралския военен окръг полковник Чихладзе ме въведе в голям кабинет, където около масата седяха непознати на мен цивилни. Полковникът ме представи на тях, завъртя се и излезна. Предполагам, че на Чихладзе не му се полагаше да знае за предстоящата задача. Непознатите не ми се представиха, и не ми зададоха нито един въпрос. Моето съгласие не беше изискано. Изслушах заповедтта: "От утре се назначавате за началник на курсовете по измерване на радиация при практическо използване на ядрено оръжие към Съветската Армия. Задачата ви е да обучите осъдени затворници как да измерват радиация след взрив на атомна бомба. Ще получите всичко необходимо за извършване на работата." последваха обяснения за моите отговорности, и за неограничените ми права. Всяка проява на неподчинение ми даваше право да разстрелвам подчинените на място без да отговарям пред никого за това. Накрая ми дадоха да подпиша декларация за неразглашение на държавна тайна в срок от 25 години. Тогава бях на 27 години.

И така - непознати лица устно ме назначиха на нещатна длъжност и без какъвто и да било писмен документ ми дадоха задание да обуча редица осъдени лица с неизвесни биографии. Единствената следа на хартия за горното е подписът ми под задължението да мълча.

Контейнерът и апаратурата се охраняваха от двама часови с автомати. Достъпът до територията, на която живеех аз и моите курсанти беше забранен.

Цялата ни защита се състоеше от общовойскови противогаз, синтетични чорапи и хартиена наметка. Посрещнахме въздушната вълна от атомния взрив в открита траншея. И докато "атакуващата фракция" с артилерия и авиация се биеше с "противника" по фланговете, аз със танк се движех към епицентъра. Радиацията в радиус от 10 километра беше завишена, а в епицентъра беше 48 рентгена. След като се върнах в КП (Контролен Пункт - бел.пр.) и доложих на началството за радиационната обстановка - вече с подопените се върнах и повторих пътя до епицентъра, като обозначавахме с флагчета степента на зарязяване на месността. С това моята роля на главно морско свинче на Тоцкия полигон приключи.

Аз не можех да стоя на краката си, когато ответоха осъдените, за тяхната по-нататъчна съдба вече нищо не чух. Сложиха ме на нар, където лежах няколко дни без никаква медицинска помощ. Никой не проведе освидетелстване на степента ми на заразяване. За това, че моето лечение изобщо не е влизало в плановете на Тоцките учения разбрах след цели 40 години, когато успях да изискам ксерокопие от архивния служебен списък, в който черно на бяло пишеше, че от 7ми август, тоест 37 дни преди атомния взрив, съм бил зачислен "на разположение на командващия на Северно-Кавказкия военен окръг". Тоест много далеч от упоменатите събития.

Нищо чудно, че през следващия половин век съдбата ми, както и на хиляди други опитни мишки се игражда от официалната дезинформация и лъжи, скрепени от декларации за неразглашение на държавната тайна. И а си отворил уста - веднага се оказваш престъпник срещу държавата. А цялата тая "държавна тайна" се състои в това, че и до ден днешен нямам къде да живея, че армията, в която останаха младостта и здравето ми, не признава правото ми за лечение в нейните лечебни заведения". ("Литературная газета". 15.09.1999 г.)

— През 1990та от Ленинград, от Комитета на ветераните от подразделения с висок риск, дойде запитване за мъжа ми, - спомня си живеещата в Хабаровск Анна Новомодная. -А към това време вече бяха минали 12 години, откакто бях погребала Анатолий Павлович… Мъжът ми ръководеше танков батальон на Тоцките учения. Толя умря през август 78-та. Официално описаха смъртта му - от туберкулоза, не му стигната две години за да изтече срока за подписката за неразглашение на държавна тайна. Добре помня, как през 54-та тяхната войнска част спешно беше пратена с железопътни ешелони на "летен лагер". А когато момчетата се върнаха - всички поголовно започваха да се оплакват от отпадналост, треска, припадъци и блуждаещи болки, които не се поддаваха на точна диагностика. А после започнаха да ги пенсионират по инвалидност и мизерни пенсии. на Толя му откриха тумор в белия дроб... Мъжът ми въпреки че знаеше за своето облъчване, не можеше да разкаже за това даже на лекуващия си лекар... Аз самата разбрах за това едва след години, че тях, без каквато и да било радиационна защита са ги засилили в епицентъра на ядрения удар, където нивото на радиация е прехвърляло 50 рентгена. Днес вече никои от тези, които са били с мъжа ми през 54та под "ядрения чадър" не са между живите. Станаха инвалиди и умряха от ранни инфаркти, инсулти и рак.

Поради съображения за секретност, никакви изследвания на участвалите в този нехуманен ��ксперимент не се провеждат. Всичко се скрива и премълчава. Загубите сред гражданското население до ден днешен не са извесни с точност. Архивите на районната болница в Тоцк от 1954та до 1980 - са унищожени.

Трето поколение хора, живеещи на Тоцкия полигон, живеят с предразположение към рак.

"В Сорочинският ЗАГС направихме изследване по диагнози на умрелите в продължение на 50 години хора. По онкологични причини от 1952ра година в близките села умират 3209 човека. Веднага след взрива - само два смъртни случая. След това има два пика - един 5-7 години след взрива, втори в началото на 90те години.

Изследвахме и имунологията при децата - сред внуците на хората, преживели взрива. Резултатите ни разтърсиха: в иммунограмите на Сорочинските деца практически отсъвстват натурални килери, които участват в противоракова защита. При децата практически не работи системата интерферон интерферон — защитата на организма от рак. Излиза, че третото поколение след взрива на практика има предразположеност към рак." - разказва професорът от Оренбургската медицинска академия Михаил Скачков.

На участницците на Тоцките учения не се издават никакви документи, и едва през 1990та ги приравняват по степен на инвалидност с участниците в Чернобилската катастрофа.

От 45те хиляди военни, участвали в ученията в момента са живи едва 2 хиляди. Половината от тях официално са признати за инвалиди първа и втора група, 74,5% — имат тежки заболявания на сърдечно съдовата система, включително хипертония, церебрална артеросклероза, още 20,5% — имат болести на храносмилателната система, у 4,5% — имат злокачествено образования и болести на кръвта.

Официалните Лубянски историци призовават историята да се пише само опирайки се на документи (Лубянка - централата на КГБ, сегашното ФСБ - бел.пр.). И това е правилно ужаваеми другари. Само че трябва да се има предвид и простият факт, че нашата власт не се слави с особена чесност. Тя милата нищо не й струва да лъже. Съдбата на участниците в събитията на Тоцкия полигон е блестящ пример за това, образец за масова фалшификация на документи. Властта се защити от престъплението си с две стени - със задължаването на участниците да мълчат и с фалшивите документи.

Защо десетки хиляди участници са накарани да подпишат клетви да мълчат за 25 години?

За да не му досаждат на Жуков инвалиди. За да си живее Жуков спокойно, и да си пише книжки за това, как обича своя народ, прекрасната си Родина, мъдрата Комунистическа партия и Централния й Комитет.

Комунистическите агитатори в съвременна Русия облъчват младото поколение, че не трябва да се притесняват заради Жуков. Комунистите казват - във всяко семейство си има урод, всяка нация е раждала чудовища. В Германия са си имали Хитлер, а у нас Жуков.

И изглежда логично на пръв поглед. Нацистите провеждат престъпни експерименти върху хора, и Жуков провежда престъпни експерименти върху хора. Изглеждат като мерзавци от един калибър.

Но нека да обърнем внимание и на разликите. Хитлеристите провеждат престъпни експерименти върху хора, но не в такива мащаби като Жуков. И няма сведения Хитлер лично да е присъствал на тях. А Жуков е присъствал. И на мястото на тези експерименти сме завинтили не една и две мраморни дъски. И ни карат да се гордеем с тях.

Също така - хитлеристите ползват за своите експерименти хора, които смятат за врагове.

А Жуков използва своите...

Преди 20 години, в Тоцк, където е епицентърът на взрива, установяват паметен знак - Стела с камбани. на 14ти септември камбаните ще звънят в памет на всички, пострадали от радиацията в Тоцк, Семипалатинскм Новоземелск, Капустин-Яр и Ладожския полигони.

Източници: Правда полигона смерти 50 лет назад СССР провел операцию "Снежок": погибли 43 000 советских солдат Отрицательное чудо Тоцкий полигон

[gunsinfo]

Смъртоносната "Снежна Топка".

Преди повече от 60 години Съветската армия нанася ядрен удар по Русия. Част 1. Преводна статия, оригинал - тук

Преди повече от 60 години, на 14 септември 1954 година, по Русия е нанесен ядрен удар - от Съветската армия. В 9 часа 33 минути над степта прогърмява експлозията на една от най-мощните към тогавашния момент ядрени бомби. През този ден на Тоцкия полигон (в Оренбургска област) са проведени войскови учения в условия на реален ядрен взрив под кодовото наименование "Снежок" ("Снежна топка" бел.пр.), по време на които военослужещи и граждански лица са подложени на прякото въздействие на тежки дози радиация. Същността на ученията се състои в отработката на възможностите за пробив на противниковата отбрана с използване на ядрено оръжие. Десетки хиляди хора стават жертви на радиацията. Немалка част от материалите, свързани с тези учения и ден днешен са засекретени...

Тоцкият полигон (Тоцки учебно-артилерийски полигон, Лагер Тоцкое, Тоцките лагери) е военен полигон е Приволжско-Уралския военен окръг, на 40 км източно от град Бузулук, на север от село Тоцкое (Оренбургска област). Площта на полигона е 45 700 ха. През периода от 1912 до 1914 година там се провежда летният лагерен сбор на Казанския военен огръг, и полигонът се нарича Тоцки лагерен сбор Ученията са подготвени и проведени под ръководството на маршал Жуков, но Жуков присъства единствено на "репетицията" на ученията, по време на самите учения той не идва на полигона.

По време на ученията бомбардировач Ту-4 хвърля от височина 8000 м атомна бомба РДС-2 с мощност 38 килотона тротилов еквивалент, в 9 часа и 34 минути се осъществява въздушен взрив на височина 350м в точка с координати 52°38'40.99"N 52°48'16.05"E. Мощността на взрива е колкото тази на взривовете в Хирошима и Нагазаки взети заедно... След извесно изччакване и дозиметричен контрол (около 3 часа след взрива) се детонират два имитатора на ядрени заряди и Жуков праща в атака 600 танка, 600 БТРа и 320 самолета през заразената територия - през горящите в атомен пожар гори и изравнените със земята села. Самолетите, нанасяйки удар, минавалт през стълба на атомната гъба. На 10 км от епицентъра на експлозията, сред радиоактивен прах и разтопен пясък, "западните" държат отбрана. През този ден са изстреляни и пуснати повече снаряди и бомби, отколкото при щурма на Берлин. Всички учасници в ученията са дали подписка за неразглашение на държавна и военна тайна със срок 25 години. Умирайки от ранни инфаркти, инсулти и рак те даже и на лекуващите си лекари не са могат да кажат за получените дози облъчване. Доста малко учасници в Тоцките учения са успели да доживеят до наши дни. Половин век по-късно те разказват на "Московски Комсомолец" за събитията от 54та година в Оренбургската степ. Общото число на военослужещите, взели участие в ученията е около 45 хиляди човека (по други сведения 45 хиляди са само силите на нападащата страна, към тях трябва да се добавят и още 15 хиляди "обтранителни сили"). Задачата на "настъпващите" сили е била да се възползват от образувалия се след взрива пробив в отбраната; задачата на "отбраняващите се" е била да ликвидират този пробив. По различни данни военослужещите са пратени в епицентъра на взрива от 1 до 3 часа след удара.

А каква е причината за провеждането на това учение? В началото на 50те в СССР сериозно се готвят за Трета Световна. Мястото на ученията, Оренбургската степ - е избрано заради сходството със западноевропейския ландшафт. Изборът на мясото е бил не просто грешен - той е бил престъпен. Една шеста от планената е суша и е трудно на тая суша да се намери по-гъсто населен регион от този, между Волга и Урал. Както е и трудно да се избере по-плодородна почва или по-красива река от Самара, която е дълга 600 километра и която в самия град Самара с население над милион човека, се влива в най-голямата европейска водна магистрала - Волга, в която с удоволствие се къпят "вождовете" на страната. Впрочем след ученията никой от тях и не посмява вече да се освежи в нея. Нека да назовен поименно държавните деятели, изиграли решаваща роля при определянето на мястото на взрива: Л.П. Берия, Н.А. Булганин, Г.К. Жуков, Л.М. Каганович, В.М. Молотов, Г.М. Маленков (по псомените на А.А. Осин). Идея е била следната. Първата световна война е била позиционна. Никоя армия тогава не е можела да пробие отбраната на противника. Имало е едно изключени�� - Брусиловският пробив. През Втората световна война вече се научават да пробиват стратегическия фронт на противника. Но това си остава най-сложната задача за всеки командващ. Налага се за пробив да се плаща с огромен разход на боеприпаси, с титанични загуби в бойна техника и войнишка кръв. И не винаги продобни пробиви завършват с успех. Пример - пезполезните и некадърни опити на Жуков да пробив фронта при Сичевка от януари до декември 1942 г. Но след Втората световна война в ръцете на съветските маршали се озовава ядреното оръжие. И решават - ако трябва, ще пробием фронта с ядрен удар, в дупката ще вкараме войските си и ще тръгнем на разходка по вражеския тил! Трябва само да се изтества на учения. И така се взима това решение. В този ред на мисли трябва да отбележим следното: този, който се готви за отбранителна война изобщо не му трябват подобни учения. Ако съветското ръководство е било толкова обезпокоено от заплахата за вражеско нападение би трябвало да обявят: един вид толкова слаби и плашливи сме, че удряме веднъж, ама яката. И ще видите к'во ще стане и с Париж, и с Лондон, и с Бон, и с НюЙорк, и с Вашингтон. При такава стратегическа концепция не е нужно да се провеждат учеия. Достатъчно е да се взриви бомба някъде в пустинята и да се направи сметка какво ще стане ако същата се хвърли над небостъргачи. Но Съветската армия не иска да разрушава вражеските градове. Тя иска да ги завзема, а за тази цел е необходимо да се пробива фронта на противника. И да се провеждат съответните учения.

Подготовка за операция "Снежок"

"През целия край на лятото към малката жп-станция Тоцкое от целия Съюз пътуват ешелони. Никой от пристигащите, даже и командването на войсковите части - понятие си и нямат защо пристигат там. Нашият влак на всяка станция го посрещаха жени и деца. Връчвайки ни сметана и яйца, жените казваха "милички, да не би да отивате в Китай да воювате?", - разказва председателят на Комитета на ветераните от подразделенията с особен риск -  Владимир Бенцианов.

"Отначало идеята е общовойсковите учения с реален ядрен взрив да се проведат на ракетният полигон Капустин Яр, но през пролетта на 1954та се провежда оценка на Тоцкия полигон, и той е признат за най-добър по условията за обезпечаване на безопасност."  — си спомня навремето генерал-лейтенант Осин.

Участниците в Тоцките учения разказват друго. Полето, където се е предполагало да се хвърли атомната бомба, се е виждало като на длан.

"За ученията от всяко отделение взеха най яките момчета. Раздадоха ни лично оръжие — модернизирани автомати Калашников, скорострелни десятзарядни автоматни винтовки и радиостанции Р-9", — спомня си Николай Пильщиков.

Палатковият лагер е над 42 километра дължина. За ученията пристигат представители на над 212 части — 45 хиляди военослужещи: 39 хиляди войници, сержанти и старшини, 6 хиляди офицери, генерали и маршали.

Подготовката за ученията с кодово наименование "Снежок" продължава три месеца. Към края на лятото огромното бойно поле е буквално разрязано от дедестки хиляди километри окопи, траншеи и противотанкови ровове. Построяват се стотици дотове, дзотове и блиндажи.

Вечерта преди ученията на офицерите показат секретен филм за действието на ядреното оръжие. "Специално за това построиха кинопавилион, в който пускаха само под списък и с удостоверяване на личността в присъствие на командира на полка и представител на КГБ. Точно тогава чухме "На вас се падна великата чест за първи път в света да действате условия на реална употреба на ядрено оръжие". Стана ни ясно защо окопите и блиндажите ги покривахме с по няколко ката дървени цепеници при което щарателно измазвахме стърчащите дървени части с жълта глина. "Не трябваше да се запалят от светлинното излъчване" - спомня си Иван Путив��ьский. "На жителите на селата Богдановка и Федоровка, които се намираха едва на 5-6 км от епицентъра на взрива беше предложено да се евакуират на 50тина километра от мястото на учението. Организирано ги извозваше армията, разрешаваха им да си взимат всичко, което решат със себе си. За целия период на ученията на жителите изпплащаха дневни.", — разказва Николай Пильщиков. "Подкотовката за ученията се провеждаше при постоянна артилерийска канонада. Стотици самолети бомбардираха определени участъци. Месец преди началото самолети Ту-4 започнаха ежедневно да хвърлят в епицентъра т.нар. "болванка" — макет ма бомбата с маса 250 кг", —  спомня си участникът в ученията Путивлски. По спомени на подполковник Даниленко, в стара дъбова горичка, обкръжена от смесена гора нарисуват с вар бял кръст с размер 100х100 м. Точно в него се целят трениращите летци. Отклонението от целта не е трябвало да превишава 500м, наоколо са се разполагали войски. Тренирали два екипажа: този на майор Кутирчев и на капитан Лясников. До най-последния момент летците не са знаели кой ще е основен и кой ще го играе дубльор. Предимство е имал екипажът на Кутирчев, който вече е имал опит от летни изпитания на атомна бомба на полигона в Семипалатинск. За предотвратяване на поражения от ударната вълна на войските, намиращи се на отдалечение 5-7,5 км от епицентъра на взрива, е било предписано на се намират в укритията си, а тези по-далеч от 7,5 км — да се намират в траншеите си в седнало или легнало положение. 

"На едно от възвишенията на 15 км от запланирания епицентър на взрива, построиха правителствена трибуна за наблюение на ученията, - разказва Иван Путивльский. - Предния ден я боядисаха с маслени бои в зелено и бяло. На трибуната инсталираха прибори за наблюдение. отстрани от нея, до ЖП-гарата по дълбоките пясъците построиха асфалтиран път. Никакви странични автомобили не се допускаха на този път от военната автоинспекция." "Три дена преди началото на ученията на полевото летище в района на Тоцк започнаха да пристигат висшите военоначалници: маршалите на Съветския Съюз Василевски, Рокоссовски, Конев, Малиновский, — спомня си Пильщиков. — Пристигнаха даже министри на отбраната на съюзнически страни, генералите Мариан Спихальски, Людвиг Свобода, маршалите Чжу-Де и Пен-Де-Хуай. Всички те се разположиха в предварително построено в района на лагера правителствено градче. Ден преди ученията се появи Хрушчов, Булганин и създателят на самото ядрено оръжие - Курчатов". За ръководител на ученията беше назначен маршал Жуков. около епицентъра на взрива, означен с бял кръст беше разположена бойна техника: танкове, самолети, бронетранспортьори, а към тях в траншеи на земята завързаха "десантчици" - овце, кучета, коне и телета. И така, на Тоцкия полигон се изграждат отбранителни системи на условния противник и на съветските войски. "Красная Звезда" (31.05.1996) разказва: "Бомбата е хвърлена над район, където в отбранителни съоръжения се намират животни. По отношение на личния състав както на отбраняващите се, така и на настъпващите са взети всички извесни по това време предпазни мерки. Учението дава огромно богатство от научни данни. Изводите му са щателно анализирани и обобщени. На тяхна основа е разработена теория за водене на нови видове бойни действия - настъпление и отбрана в условията на употреба на ядрено оръжие, прецизирани са наличните и са създадени нови учебници и справочници." И тук стигнахме до главното: Освен опитните животни, на тези учения присъстват и хора. Там е имало войски. Едни от дивизиите са се защитавали в условията на реално применение на ядрено оръжие, други са настъпвали. Общото число на участниците - 45000 души. 45000 млади здрави момчета. А според други сведения само настъпващите са били 45000. И е имало още 15000 отбраняващи се. Сведенията за това, че общото количество на участниците е било 60000 се срещат нееднократно (вестник "Час" 27.01.2001). Официалните източници мълчат... На отбраняващите се им предстои в окопи, траншеи и блиндажи да преживеят ядрен взрив в непосредствена близост до себе си. И освен това "да бъдат в готовност да закрият пробива в отбраната на "сините", образувал се след ядрения удар нанесен от "червените"". ("Красная Звезда" 09.07.1992). А на атакуващите им предстои като по магистрала да минат директно през епицентъра на взрива, покрай отбраната на условния противник... В деня на бомбардировката и двата екипажа се подготвят по пълна програма: и в двата самолета има закачена по една атомна бомба, летците едновременно запускат двигателите, докладват за говотвност за изпълнение на задачата. Заповед за излитане получава екипажът на Кутирчев, където бомбардир е капитан Кокорин, втори летец  — Роменски, щурман — Бабец. Ту-4 се съпровожда от два изтребителя МиГ-17 и от бомбардировач Ил-28, които е трябвало да извълняват разузнаване на метео-обстановката, заснемане и охрана на носителя на оръжието по време на полета "На 14 септември ни вдигнаха по тревога в 4 сутринта. беше ясно и тихо утро - разказва Иван Путивльский. — На небето нямаше нито едно облаче. С автомобили ни доставиха до основата на правителствената трибуна. Застанахме нагъсто в оврага и се снимахме. Първият сигнал прозвуча прес говорителите на трибуната 15 минути преди атомния взрив -  «Лед тронулся!». 10 преди взрива чухме втория сигнал «Лед идет!» Както ни бяха обучили предварително - излезнахме от колите и се хвърлихме към предварително подготвените укрития в близкия овраг отстрани на трибуната. Легнахме по корем, с глава по посока на взрива, както ни учиха предварително, със затворени очи, с длани под главата и с отворена уста. Прозвуча третият, последен сигнал. «Молния!» В далечината се чу адски грохот. Часовникът ми спря на 9 часа и 33 минути". Атомната бомба беше хвърлена от самолета-носител след втори заход, от височина 8000 метра. Мощността на плутониевата бомба с кодово наименование "Татянка" е била 40 килотона тротилов еквивалент — няколко пъти повече от взривената над Хирошима. По спомените на генерал-лейтенанта Осин, подобна бомба е била предварително изтествана на Семипалатинския полигон през 1951 година. Тоцката «Татянка» детонира на височина 350 м от земята. отклонението от набелязания епицентър съставлява 280 м в северо-западно направление. В последния момент вятъра се променя и отнася радиоактивния облак не в безлюдната степ, а право в Оренбург, а след това и в посока Красноярск. 

Описание на ученията: "Тишината наоколо беше поразителна. Светеше слънце, едва помръдваха листата на храстите. А някъде високо в небето идваше самолетът носител с атомната бомба. Всеки си има своя гледна точка за това, което последва, но може да ги сумираме в израза "Здраво ни разтресе". И ето най-накрая - сигнал за атака. Първото, което забелязваш, след като излезеш изпод земята - е огромният, колкото половината небе облак, отдолу, сякаш избутвайки го нагоре имаше ревящ червен пламък, той си сменяше цвета, ставаше малинов, с по-малка яркост, и се премяташе и въртеше, вдигаше се все по-нагоре, засмуквайки след себе си стълб земя и прах и всичко, което там се намираше. Поразително беше и друго: промени се до неузнаваемост и цялата месност; земята беше равна, покрита с камъчета, сякаш разорана. Тук таме разтопена. На места димеше. Никаква растителност или нещо подобно... Изведнъж изненада - рентгенометърът почти не реагира на излъчването. Командирът на танковия взвод с тревога съобщи по радиото, че и неговият уред е неизправен. Същата история и с всички останали прибори. По пътя към епицентъра видяхме няколко танка, сред които и тежки. Някои от тях се бяха разтопили и сякаш бяха врастнали в земята, други бяха изхвърлени от място на десетки метри и лежаха с веригите нагоре. Имаше и просто могили, които не можехме да разпознаем какво са били. После видяхме овъглена овца, която сапьорите вадеха изпод земята". ("Красная Звезда" 29.09.1989) Из спомени на очевидци: "Изведнъж върху частта от врата си, незакрита от маската почуствах лека топплина - като когато си легнал на плажа и слънцето се покаже иззад облак. Разбрах - бомбата детонира. След няколко мига последва и звуковата вълна. Ударната вълна мина и като дадох заповед "Разчети, към оръдията!" изкочих от траншеята. Високо над главните позиции на отбраната на "противника" въртейки и премятайки се от огромна кипяща топка, в която още бушуваха пламъци, към небесата започваше да се издига колосален и фантастичен облак. Гъбата приличаше на тази от картинките, но колко зла сила излъчваше!  Какъв ужас внасяше в съзнанието на очевидеца! На ученията присъстваха министрите на отбраната на съюзните държави и трябваше добре да чуят симфонията на боя в дълбочина на противниковата отбрана. Натоварването на всяка цев надминаваше допустимите граници, отстреляните гилзи се заваряваха за затворите, изхвъргачите спираха да работят. Към края на ученията се налагаше да избиваме гилзите с ломове, и наново да сглабяме вуквално разпадащите се затвори. Разбира се след подобна "експлуатация" оръдията ставаха само за бракуване. Това, което видяхме не се поддава на описание и не се побира в съзнанието, към това не може да се привикне и не може да бъде забравено... По пътя към епицентъра можеше да бъде видяна картина на безпощадната разправа на атомния демон с природата във всичката й отвратителна пълнота и голота. Отначало гората (дъбове и букове) ни посрещна с увяхнали и съсухрени листа, изпочупени клони и корони. Следваше срутище, в което всяко счупено дърво лежеше по посока на движението на взривната вълна. По-близо до епицентъра цялата гора беше превърната на трески и ситен талаш, подобно на това, което може да се види в някои дървопреработвателни цехове. И най-накрая - пустинно и мрачно поле, трамбовано като строеви плац, с ратопена повърхност, с малки отвори, където са стояли изпепелени от атомния ураган дървета. Върху разтопения грунд се търкаляха откъснати танкови кули, като кибритени кутийки корпуси на бойни машини, покривени оръдейни лафети, навързани на интересни възли оръдейни цеви, смачкани като стари носни кърпи корпуси на бронетранспортьори и автомобили. На 1200м от епицентъра посетихме специално оборудван ротен опорен пункт с развита система от подземни комуникации, със солидни укрития за оръдия и личния състав. Той се беше запазил, но ударната вълна беше разрушила преградите и беше проникнала във всичките му отсеци като беше напълнила всичките му помещения с пясък. Чохлите на оръдията бяха откъснати, оптиките им - засветени, а от няколкото коня завързани на коневръза на входа на съоръжението бяха останали само юздите. - нещастните кончета бяха изпарени в небитието. Видях тези юзди и те ми се врязаха в съзнанието за цял живот. ". (Г. Амбразевич. "Независимость" 23.04.1997) "В момента на взрива земята сякаш се помести, премести се изпод краката ми, чу се грохот, трясък, в небето се издигна ослепително ярка огнена гъба" ("Красная Звезда" 09.07.1992) "Трудно беше да се гледат обезумялите ослепели и овъглени домашни животни, страшно е да си спомням за изкоренените дървета, за изчезналата дъбова горичка-красавица, за пепелищата останали от няколко села, за жалките останки от военна техника". ("Литературная га��ета" 15.09.1999) "Тук и там в траншеи и на открити места се срещаха обречени на атомно заколение крави, кози, овце и други домашни животни. Едни се опитваха да стоят и да дъвчат трева, на други им изтичаха очите и тлееше козината, трети (особенно конете) вече лежаха със свличаща се кожа и страшни рани" ("Независимость" 23.04.1997)

Михаил Аренсбург е бил младши сержант в инжинерно-сапьорен батальон на Тоцкия полигон: "Въпреки че взривът беше надземен и ние бяхме далеч, го усетихме и след няколко мига земята се задвижи под краката ни като вълни на море... Приборите ни заклиниха и излязоха от строя. Към мясото на взрива тръгнаха танкове и пехода с викове "Ура" (разбира се). Куполът на единия от танковете беше откъснат и хвърлен на цели 150м. А дъбовата гора с вековни дървета лежеше на земята, като трева притисната от есенен вятър. Високите офицерски чинове се разотидоха веднага след взрива, буквално за няколко минути. Никакви обяди и тържествени речи за мир в целия свят. А на полигона останаха да се търкалят само купчини домашни животни с откъснати крайници и овъглени тела. Но също така и трупове на хора. Акцията беше до такава степен зле планирана, че нерядко танковете по време на инсценировката прегазваха в храстите палатки с войници. Естествено за тези загуби си замълчаха. На мен ми се струва, че преди всичко искаха да си направят опит с хора и животни. Аз, чак сега си давам сметкам че ние всички бяхме в ролята на опитни зайчета." ("Час" 27.09.2001) "На офицерите показаха района преди и след взрива. От горския дъбов масив беше останало само черно пепелище, обгорени колци. Бойната техника, и нашата, и на вероятния противник беше разтопена и покривена. Траншеите и укритията бяха изчезнали, горния слой земя беше преместен, всичко беше изравнено. Гледката беше злокобна" ("Красная Звезда" 09.07.1992) Като стана дума за горския масив - Тоцките дъбрави са засадени по указ на Петър Първи. Там е имало хиляди огромни дъбове по над 250 години... “5 минути след ядрения взрив започва артилерийска подготовка, а след това удар нанася и бомбардировъчната авиация. Заговориха оръдията, минометите, различни калибри "Катюши", самоходните артилерийски установки, танковете, закопани в семята. Командирът на батальона по-късно ни разказа, че плътността на огъня на километър фронт е била по-голямам отколкото при щурма на Берлин.”, спомня си Казанов. "По време на взрива въпреки закритите траншеи и блиндажи, вътре проникна ярка светлина, и няколко секунди по-късно чухме звук като от рязка гръмотевица, — разказва Николай Пилшиков. — След три часа получихме сигнал за атака. Самолетите нанасяйки удар по наземни цели едва 21-22 минути след взрива минаваха през стълба на атомната гъба. Аз със батальона си върху БТР минах на 600м от епицентъра със скорост 16-18 км/ч. Видях изпепелена от корените до върха гора, покривени колони бойна техника, обгорели животни". В самия епицентър в радиус 300м не беше останал нито един столетен дъб, всичко беше изгоряло... Бойната техника на километър от взрива беше бухквално втисната в земята.…"

"Долината, която се намираше на километър и половина от врива, я пресякохме с противогази - спомня си Казанов - С периферното зрение успях да видя как горят витлови самолети, автомобили, щабни машини, навсякъде се търкаляха останки от крави и овце. Земята приличаше на разтопена шлака с някаква странна бухнала консистенция. Месността след взрива трудно можеше да бъде разпозната, димеше тревата, бягаха опърлени птички, храстите и гората бяха изчезнали. Около мен имаше само голи димящи хълмове. Навсякъде имаше плътна стена дим, прах, смрад и угар. В гърлото беше сухо и стържеше, ушите пищяха... Генерал-майорът заповяда с дозиметричният уред да замеря нивата на радиация до един вече загасващ огън наблизо. Аз дотичах до там, отворих заслонката в долната част на прибора и стрелката заклини в крайно положение. "Бързо в колата!" ми заповяда генералът и се махнахме от това място, което се оказа че е до епицентъра на взрива…" Към Част 2.

[gunsinfo]

Та нима има по-добри автомати от АК?!

Оригинал Към първа част Към втора част

Да, доста ги жегна патрЕотете (смислов превод, в оригинала е използвана еквивалентна руска дума с подобен негативен смисъл и натовареност - бел.пр.), когато посегнах на един от духовните им стълбове – митът за автомат Калашников. При това някои се съгласяват: един вид, да, Калашников принципно не би могъл да създаде АК, а и самият автомат, разбира се вече е остарял, но ние имаме нужда от този позитивен мит. Нужен ли ни е? А защо? Не бе, аз разбирам че корпорация "Ростех" е инвестирала в бранда "Калашников" на нея тоя мит й е нужен. Ама на нас пък (руснаците - бел.пр.) за какво ни е? Само умолявам ви, недейте да ми дрънкате за патрЕотизъм. Дебилите го разбират патриотизма по следния начи��: трябва да хвалим всичко свое (водка, балалайка, АКМ, "Жигула") и да прехранваме всичко чуждо. Но аз не знам защо пък си мисля, че патриотът трябва да даде на армията си най-доброто оръжие, а не да го играе пиар на остарял боклук. Ето например американците - те своята М16/М4 не я обявяват за най-доброто оръжие на всички времена и народи, въпреки че системата стои на въоръжение в над 90 страни по света (за сравнение АК се използва от 50 страни). Вместо това активно си пазаруват за специалните части белгийски карабини и пушки, които чесно побеждават в конкурси. Съветските РПД, завзети трофейно във Виетнам, също си ги ползват по време на студената война (че и до днес - бел.пр.) и изобщо не изпитват морално страдание заради това, че съветска картечница се оказва по-добра от западните й аналози от това време. Англичаните не измъчват войниците си с не особено удачната картечница L86 (нея я преквалифицират в снайперско оръжие), а насищат нишата на леките картечници с белгийски FN Minimi. Американците също крайно "непатриотично" се влюбват в белгийските картечници, които се произвеждат за тях във вариант M249 SAW. И трябва да отбележим - картечницата си е страхотна - лека(5,3-8,4 кг), с удобна двунога, има сгъваем приклад, бързо сменяема цев, захранване както с ленти, така и от стандартни м16 пълнители, удобна система за закрепване на прицелни уреди и прочее неща, може да се закрепва на стационарни установки и по бойна техника. Качеството на изработка също е първокласно: ресурсът на цевта позволява непрекъснат огън от 200 изстрела преди смяна (поради загряване). Ресурсът на цевната кутия е 50000 изстрела! Да го сравним ли този шедьовър с нашенското РПК или скромно за замълчим? Всъщност ей заради това Херщалските картечници са завоювали половината свят, защото се оказват изключително удачни модели. Закупени са в повече от 40 страни.   Фенбойчетата на калашниците доста ме разсмяха с глупавите си аргументи в стил: АК е най-добрият автомат на всички времена и народи, защото го ползват дори и маймуните в Африка, защото това е най-масовият образец стрелково въоръжение в историята! Аха, то по тая логика жигулата е по-хубава от Майбах, защото са ги нащамповаи в милионни тиражи. АК действително получава широко разпространение, но изключително в страните от третия свят, и то единствено защото го раздават на папуасите безплатно. Също така се приема на въоръжение в страните от Варшавския договор, но източно-европейските страни нямат избор. В момента в който същият се появи започнаха да закупуват нормално оръжие. Същото правят и не особено богатите пост-съветски страни - Белоруссия, Казахстан, Азербайджан. Китайците вече от 20 години са се отказали от клонирането на АК и въоръжиха армията си със съвременен булпап. Отговорете ми на един въпрос драги фенбойчета - колко автомати с името на Калашников са всъщност продадени за 70-годишната му история? Всъщност почти николко. Навремето лицензионно производство освен в страните от соц-лагера, започва единствено във Финландия, само дето от 1962 г. там се произвежда не самият АК, а неговият изрядно преработен от финландците наследник - Valmet Rk.62.

Обърнете внимание на липсата на спускова скоба - може да се стреля дори и с дебела ръкавица на ръката. Финландците по някаква причина успяват да си продават фалшивите копия, а през 1974та продават на израелците цяла линия за производство на оръжие, които пък след като усъвършенстват Valmet-а да отговаря на техните нужди и създават Galil (наречен на конструктора Израел Галил). Вярно, че после се отказват от него в полза на М16, а сега заменят американката с по-съвършенната карабина Tavor. Но за износ компанията Israel Weapon Industries Galil-а все още си го произвежда (снимката отдолу). Ех че е странно - израелските автомати се продават в повече от 20 страни по света, а пък за АК никой не иска да дава пари. Какво става тука? Швеция взима за основа Galil и разработва своята карабина FFV 890C.

Като стана дума, израелците дадоха повод да си поговорим за "ненадеждността" на М16. Причината да се откажат от белгийската FN-FAL е , че по време на Шест-дневната война тези пушки показват донакъде по-малка приспособимост за пустинни действия в условия на висока запрашеност и пясък в сравнение с АК, с който са въоръжени арабите (също причината е липса на пустинни смазки, и желанието на израелските военни да преминат на оръжие с промежутъчен патрон, тъй като FN FAL използва пълноразмерен пушечен боеприпас - бел.пр.). Поради тази причина в Израел започва производството на Галил. Обаче в последствие от Галил се отказват и го заменят с М-16, която напълно удовлетворява израелците за пустинни действия, а и пазарната цена на американката е била по-ниска от производствената себестойност на Галил. В интернет е широко разпространено заблуждението, че индийският INSAS е клонинг на калаш. Истината е, че това не е така, дори и самото име Indian National Small Arms System си намеква за наличието на извесна самобитност. Впрочем дори и да приемем версията на калашистите, то тя никак не в тяхна полза. Едва 12 години след като приемат INSAS на въоръжение, индийците достигат до извода, че автоматът им е неудачен, и решават да започнат лицензионно производство на чуждестранна система (води се спор межу Galil, М4 и италианската Beretta ARX-160). Единственият договор за продажба на АК за последните 20 години, навярно е сключеният с Венецуела. По условията на договора РФ е трябвало да построи там завод за производство на АК-103, както и патронен завод. Но както изглежда и тук номерът е бил да се усвоят едни пари, както и с договорките за "Суперджет". Минаха вече десет години, а финалът на историята е ей тази корупционна осирация. Или може би все още това не е краят? 

И така - ако говорим за това колко едно оръжие е добро, то количеството произведени железа, при това често нелицензионно и в примитивни условия както по пазарите в Пакистан не може да бъде причина за гъзареене. Показател за добро оръжие е неговата продаваемост. И тук калаша смуче яко. Даже по време на студената война с най-широко разпространение ПО ПАЗАРИТЕ е не АК, а  FN-FAL, която е приета на въоръжение в повече от 90 страни по света(до ден днешен се произвежда в 13 страни). При това още веднъж акцентирам вниманието ви на факта, че Белгия тия оръжия на папуасите не ги раздава, а ги ПРОДАВА. Fabrique Nationale de Herstal – е часна сергия, тя залудо както "Ижмаш" не работи, а прави само това, което се продава добре, при това по-добре от всичко друго в света. Когато фенбойчетата вече съвсем нямат какъв аргумент да извадят, от писъците "Ак рулира, нищо по яко е него не може да има" минават в отбрана: един вид - да, нека АК да е неточно, неудобно, не особено евтино за производство, не най-надеждно и безотказно оръжие - но задачите си автомат Калашников решава ефективно и до ден днешен. И тук попадат в ямата, която сами са си изровили Какви точно задачи в съвременния бой решава АК? Работата е там, че по света вече трето поколение лично стрелково оръжие се разработва за точно конкретни задачи. В американската армия на въоръжение стоят всевъзможни оръжейни системи с най-различни калибри и от най-различни производители. За действия в пустиня и за силите за специални операции – SCAR, за щурмови операции – автоматична гладкоцевна пушка, и т.н. Само снайперските им системи са от порядъка на около двадесет, примерно толкова са и картечниците. "Общовойсковата" карабина М4 има сума-ти навесно оборудване, което позволява ��а се сглоби инструмент за най-различни задачи. Докато виж АК - това е оръжие от второ поколение, създадено преди 70 години за масова и зле обучена армия. Само че универсално оръжие не съществува. Във всеки конкретен случай то безнадеждно ще отстъпва пред специализирания за целта инструмент. Същите тези белгийци например, преди да седнат да измислят дадена стрелкова система детайно обмислят философията на нейното използване. Ето, да вземем например упоменатата по-рано от мен изключително популярна щурмова пушка FN-FAL, наречена "the right arm of the free world". Групираността на автоматичната й стрелба е просто отвратителна. Но по някаква причинианикой не я и обвинява особено заради това. Работата е там, че FN-FAL по същество не е щурмова карабина ('assault rifle' - стандартен термин, описващ автоматично оръжие с промежутъчен патрон, еквивалентен термин на руското "автомат" - бел.пр.), а е самозарядна автоматична винтовка ('battle rifle' стандартен термин описващ автоматична или (по-често) полуавтоматична пушка в пълноразмерен пушечен калибър - бел.пр.), предназначена за водене на единичен огън. Стрелба на откоси от нея се води изключително рядко (по описания на оператори - като правило в изклчителни ситуации и на свръх-близки дистанции за ръкопашен бой - бел.пр.). От друга страна на единична групираността на стрелбата й е страхотна, и куршумът й има добра настилност. Във всички страни от НАТО обучават войниците да стрелят на единична, а не да поливат "от бедро". На това се базира концепцията за прилагане на стрелково въоръжение, съгласно която врагът трябва да бъде удържан на максимално голяма дистанция, дистанция, от която да се полива ефективно на автоматична от АК не е възможно. А конкретно унищожението на противника се възлага на авиацията и артилерията, които не може да се ползват, ако врагът ни свърже в близък бой. Именно затова основният режим за водене на огън при натовците е - прицелната единична стрелба. За решаването на тази задача, оръжието се оборудва с качествени прицели. Британците директно правят оптичния прицел щатен на тяхната L85. Още през 70те години тази революционна идея е реализирана от австрийците в техния AUG (впрочем, първите итерации на тяхната пушка не се оказват особено удачни, поради това, че оптичният прицел не може да бъде свалян и сменян). Всеки, който е имал възможност от близо да се запознае с АК знае, че цевта на автомата бързо прегрява, каналът на цевта се разширява и оръжието започва да "плюе". Това особено ясно се вижда у АК 74. Ако се стреля с трасаци, след два-три изстреляни на откоси пълнители,  се вижда как поради спадането на скоростта на куршума, траекторията рязко пропада и разсейването добива просто отвратителни мащаби. Да, в казармата не дават да се стреля на дълги откоси, но прегряването на цевта оказва влияние на точността на стрелбата във всички случаи. Към това трябва да се добави и следния нюанс. Понеже АК се правят по "евтина" технология, ресурсът на цевта е относително неголям - 10 хиляди изстрела срещу 30 хиляди при G36. Обаче, по думите на моя бивш командир, който по едно време е бил началник на полигон, реалният ресурс на АК74 е около два пъти по-нисък от официално заявения, и с износването на цевта групираността на огъня спада до такава степен, че оръжието става непригодно за бойно применение. Той също така ми разказа как, когато на полигона са идвали генерали да пострелят, докато пийват водчица и хапват шишчета, те изисквали за стрелбите да им се предоставят АКМи производство края на 70те години. Автоматите от средата на 80-те са правени от "сурова" стомана (много ясно, цевите се нарязват в изцяло автоматизиран режим, колкото по-мека е стоманата - толкова по-дълго ще работи стругът), започнали са да икономисват хрома, и в крайна сметка са започнали да щамповат такива говна, че нямам думи – та при тези автомати ефектът на прегряването се усеща много повече. Той даже ми каза, че е виждал как трасиращ куршум се премята след напускане на цевта (всъщност това е често наблюдавано при АК явление, може да бъде видяно и в този клип на Лари Викерс на забавен каданс  - бел.пр.). Вярвам му, предвид неустойчивата балистика на патрона 5,45х39. Така че, стрелбата на единична - това е освен другото и снижаване на износването на цевта, съхраняването на надеждността му. Е, освен това и боекомплектът никога не е излишен.

В този ред на мисли - британците произвеждат лицензионен вариант на FAL – L1A1 която пък е въобще без режим на водене на автоматичен огън. Любопитно е да се изследва опитът от Фолклендската война, когато на бойното поле се срещат войници, оборудвани с една и съща система за стрелково въоръжение. Аржентинците използват FN-FAL с възможност за водене на автоматичен огън, обаче британската концепция за стрелкови бой показва своето превъзходство, за пореден път доказвайки, че точният огън дава предимство пред плътния огън. Тук разбира се е важно и да научиш войниците си да стрелят де, но англичаните традиционно не пестят от подобни тренировки.   Проблемът на точната стрелба на единична между другото не касае само групата. Групата - това е за полигона. А по време на реален бой и трябва да уцелиш целта. И тук АК се осира пред FN-FAL безнадеждно. Малката дулна енергия на АК толкова стръмно сваля траекторията на куршума, че ефективната стрелба на големи дистанции е затруднена даже и на единична. На полигона може и да знаеш разстоянието до мишената, установявай нужния прицел, стреляй си. Ама по време на бой как ще я определиш тая дистанция? Още не са се научили да вграждат балистичен изчислител в мозъка. Докато при FN-FAL от друга страна - траекторията на куршума, благодарение на голямата дулна енергия и на по-мощния патрон е с много добра настилност, което позволява да се стреля не само групирано, ами и точно. И ето така излиза, че единичната стрелба с АК е неефективна поради слаба балистика, а да се стреля точно на откоси е невъзможно заради това, че оръжието танцува в ръцете заради конструктивни недостатъци. На това му се вика "ни риба ни рак". В Съветската армия се смяташе, че основният режим на стрелба на пехотинеца - е автоматичната. Един вид - войничетата изскачат от БМПто, стремително се сближават с противника, поливайки го с олово и довършват работата на ръкопашна. По време на ученията подобни стойки и чалъми (смислов превод - бел.пр.) изглеждаха безусловно много красиво, но в реалния живот стрелковият бой все пак се води на по-големи дистанции, на които АК е по-слабо ефективен в сравнение с болшинството съвременни щурмови карабини. Опитът от войната в джунглите на Виетнам показва, че боестълкновения протичат и на дистанции до 50м, но това е все пак рядко изключение. Ето-ето! - радостно подхващат фейнбойчетата - ��лавното е да се сближиш с противника, внезапно да атакуваш, а в ближен бой по-добро от калашника няма! И тук отново са в дълбока грешка. Да, в близък бой, особено по време на шурмови операции, групираността на огъня като такава изобщо не играе роля. Обаче тук определящи са други фактори, например маневреността на оръжието. Колкото то е по-леко и ергономично, толкова по-бързо се осъщяствява маневрирането с огън. Лекотата за прицелване също играе важна роля. При зачистка на кишлак части от секундата определят кой ще получи медал, а кого ще го закопаят. Така че леката М4 с регулируемият й приклад и добрият й колиматорен прицел с интегриран лазерен целеуказател все пак ще е къде по-практична за близък бой от тежкия и неергономичен АК. А освен това в ближен бой критично важен фактор става маскировката на изстрела. АК в дадения случай може да бъде определен като оръжие-камикадзе, понеже трещи и сияе с пламъци ама просто чудесно. Гръмнеш веднъж от капандурата и пиши го бегал (смислов превод - бел.пр.). Да, за АКМ съществува чудовищното устройство ПБС-1, с маса над 0,6 кг., но може ли то изобщо да се сравни по евективност с американските съпресъри (виж видео), позволяващи да се води безшумна стрелба дори в автоматичен режим. За АК 74 изобщо не успяват да създадат ефективен заглушител, защото патронът 5,45х39 е крайно слаб и неустойчив, и от ПБС-2, например, скоростта на куршума пада до 70-120 м\с, което е крайно недостатъчно даже за близък бой (за влиянието на ПБС-2 върху групираността на огъня тъжно ще замълчим). Затова ПБС-4 и ПБС-5 – не се водят заглушители, а просто устройства, намалящи шумността на изстрела и скриващи пламъка. Проблемът се състои в следното - АК има толкова "шумна" система на газоотвод, че да се правят опити тя да бъде заглушена е изначално безсмислено. Поради тази причина в СССР тръгват по пътя на създаването на специално безшумно оръжие с дозвукови патрони (АС-ВАЛ, ВСС), докато нашият вероятен задокеански противник има ефективни системи за безпламенна и безшумна стрелба, използващи се със стандартни боеприпаси на стандартни оръжия. А това означава, че същата тази М4, може да се използва във всички часове на денонощието. Щракваш си заглушителя върху пламегасителя, слагаш топловизьорен прицел на горната релса - и прави каквото си искаш, реален нощен демон. Или според вас нощем не трябва да водим бой? Партизаните и всякаквите там терористи/диверсанти/разузнавачи не споделят вашето мнение. Войниците на Хизбола се отказваха от АК (който между другото е изобразен на емблемата им) в ползва на М4 точно по причина, че АК е невъзможно да се ползва ефективно през нощта. Звукът и пламъкът на изстрела демаскират адски (пламъкът на изстрела заслепява и самия стрелец, който след първия изстрел изобщо спира да вижда накъде пуска откоси). Активните действия на партизаните нощем по време на втората ливанска война, станаха крайно неприятна изненада за израелците. А вие как бихте се чувствали, ако нощем на блок-поста над главата ви свистят куршуми, а изобщо не можете да разберете откъде се води огънят? Единственото, което ти остава е да забиеш муцуна в прахта и да се молиш на Иехова. Идеята за универсално стрелково оръжие е губеща по определение. На запад щурмовите карабини от трето поколение се разработват не просто като стрелящи тояги, а като стрелкови комплекси, позволяващи на войника да изгради компановката на оръжието си в съответствие с определени условия и за конкретна задача. У нас обаче дебилните генерали разсъждават по следния начин: защо ни е ново оръжие? А къде ще денем старото? И какво - войниците ли да обучаваме наново?! Абе я си е..! (смислов превод - бел.пр.)

Затова след втората световна война у нас (Русия - бел.пр.) не се създава нито една нова оръжейна система, а се налага дебилната система за модернизиране на наличните говна. Един вид - айде няма нужда да правим нищо ново, само ще подобрим това 'дето го има. Не ни се получава да го подобрим?! Еми айде да го броим, че то си е супер и няма нужда от подобряване. Нали никой не се оплаква? Слава богу никой и не смята да воюва с бели хора, те нали са  #нашипарнеры. А в Кавказ и в Украйна срещу нас стоят същите такива папуаси с разтропани калашки. Вярно че в Украйна активно се превъоръжават с "Фортове" (лицензионен TAR-21) и "Негеви", ама докато бандеровците не ни наритат задниците, поводи за безпокойство няма. Дайде по-добре за пореден път да се надуем от гордост как им го начукахме на грузинските маймуни преди седем години!

Винаги съм го казвал - компановката на оръжието по схема "булпап" има невероятни преимущества пред класическата. Защо да не вземем и да разработим нормален булпап, вместо да правим такива извращения с преработки на сериен калашник?!

Не стига, че подобна "модернизация" струва повече от пет пъти по-скъпо от самия автомат, тя не е способна да се справи с такъв недостатък, като изхвърлянето на гилзите в лицето на стрелеца (проблем, успешно решен във всички съвременни чуждестранни булпап разработки). И изобщо ще си замълча за неудобството на презареждане и превключването на огъня на тоя урод. Е и масата, както предполагам разбирате скача доста осезаемо.

И докато нашите леваци умуват как да скроят наново с нова кройка говно създадено преди 70 години, на запад вече внедряват щурмови карабини четвърто поколение: многокалибрени, с възможност за бърза смяна на цевта, с широко използване на полимери, с щатен балистичен калкулатор и прочее "излишни" неща от типа на  пет варианта за закрепване на ремъци и т.н. Ама фенбойчетата продължават да лъскат при всяко споменаване на думата "калашник" от когото даже и близкоизточните терористи се отказват. Рано или късно цялото това калашнико-чекиджийство ще се върне тъпкано.

[gunsinfo]

Автомат Калашников - унилото говно (исторически дискурс)

преводна статия, ориг��нал тук към първа част

И така, както изяснихме по-рано, автомат Калашников не е бил създаден от сержан Мишо Калашников, а от група инжинери, срeд които са инженер-майор Лютий, инженер-майор Дейкин и конструкторският колектив на Ковровския оръжеен завод, под ръководството на конструктор Зайцев. Всъщност нещо повече, по време на конкурса за нов автомат с промежутъчен патрон на Съветската армия под името “Автомат Калашников” виждаме представянето на цели два проекта за автомат, силно различаващи се един от друг. Първият (условно да го наречем АК на Лютий, снимката отгоре) твърде слабо прилича на втория (АК на Зайцев) и има изключително "сурова" конструкция. И тук няма нищо изненадващо, на практика са се търсели решения в движение, всичко се е правило наоко, емпирично. Нямало е никакви предварителни концептуални разработки, никой не е бил наясно какво ще се получи накрая. Това си е изключително руски начин на проектиране, съответстващ на руската култура: давайте там нещо да направим, пък може и да мине номера (смислов превод - бел.пр.) Получи се говно? - Няма драми ей-'са ще питаме бай'Васил долу от цеха, той ги разбира хавите, ще даде акъл как от лайното да направим бомбонче (максимално близък смислов превод - бел.пр.). Общо взето така е течал процесът на изобретяване на АК. Из цевната кутия се шматка насам-натам пол'вин кило стомана. Следователно - трябва да отведем от цевта значителна част от барутните газове, за да може автоматиката да работи и да няма откази при стрелба. Луфтовете между движещите се части ще ги направим големи за да не заклинват. Ей тъй - да може да се изсереш в цевната кутия, да изчакаш лайното да засъхне и автоматът въпреки това да стреля (почти директен превод - бел.пр.). Само че имаме проблем - заради завишения в името на безотказността импулс на въздействие на газовото бутало върху подвижните части - техния живот силно се съкращава.  И какво прави в такъв случай всеки произволен бай'Васил? Правилно - конструктивно усилва съответните части. Масата им още повече нараства, следователно - още повече ще усилим мощността на газоотводната автоматика. При това импулсът на отката става свръх-силен и оръжието започва да танцува в ръцете ни? Ем ху'у де малко ще намалим налягането в газоотводната система. Ето така между газоотвода и мушката в цевта на АК на Лютий се появяват 6 дупки, че да може част от барутните газове да се издухват във въздуха. Не помага? Добре де, давайте да скъсим и самата цев. Нарушава се балистиката и групирането на стрелбата отива по дяволите? Дреме ви, за сметка на това автоматът вече може да бъде удържан по време на автоматична стрелба, заради което на автоматична групата не изглежда чак толкова ужасяваща. Ама на единична групираността била зле? Пука ви, Ванката от колхоза така или иначе не може да стреля, къде му е на тоя сакателник да се мери с буржуазните войници?! Ето това е философията, която господства сред съветските оръжейни конструктори след войната.   Военните споделят тая философия в пълна степен. Всъщност в Съветската армия даже и не обучават войниците да стрелят. А там, където ги обучават, нещата изглеждат по следния начин: водят взвод на стрелбището, бързичко ги прекарват поотделно през огневия рубеж: три изстрела на единична легнал, три изстрела на единична от коляно, останалите девет патрона прав, на къси откоси. Редник Иванов стрелбата приключи! Браво Иванов, заповядай значка ОБПП! Какъв е смисълът от такава профанизация? Та нали бойната стрелба към тоя цирк всъщност няма никакво отношение?! Генералите обаче това изобщо не ги смущава, та страната разполага с атомна бомба! След войната в армията престават да обучават снайперисти. Защо? Предполага се по щат да имате в отделението снайперска пушка? Добре де - ефрейтор Иванов! Ще бъдеш вече снайперист, ето ти оптически прицел, разпиши се, отнеси го в оръжейната, сложи кутията на най-горния рафт и гледай да не я изпуснеш докато я носиш! Поради това АК напълно устройва съветските генерали. Колкото по-примитивно е едно оръжие, толкова по-сложно е да го счупиш. Това да не ви е някакъв си там Ли-Енфилд, 'дето има цели пет малки детайлчета, за да извадите които ви трябват два вида специални джвъчки. За съветските генерали е важно докато чисти автомата, сержант Иванов да не вземе да изгуби някой щифт. Затова в съветския автомат не трябва да има никакви щифтове! А това как стреля оръжието абсолютно никого не го е*е (почти директен превод - бел.пр.) тъй като никой и не смята да стреля с него. Всъщност към момента на конкурса в началото на 1947 г. много от членовете на комисията имат подчертано пренебрежително отношение към стрелковото оръжие: един вид - да стреля там, стига му толкова. Ако оръжието дава много откази - ще подведат под отговорност тези, които са го приемали на въоръжение, а ако войникът не може да уцели мишената на стрелбището - еми че то глупакът войник е виновен. Въпреки това в протокола от заседание № 11 на научно-техническия съвет към НИПСМВО ГАУ ВС от 10ти януари 1948 г., където са се обсъждали резултатите от конкурса, основният въпрос засегнат от всички участници в дискусията - е групираността на стрелбата на АК. А групираността на АК е била да го кажем направо - говняна (директен превод - бел.пр.). И не е като да не е имало с какво да се сравнява. например немският щурмгевер (на снимката долу) на дистанция от 300м показва групираност на огъня, сравнима с групираността на карабината Mauser 98k, която се ползва от германските снайперисти. (Kar 98k, използваща мощен пушечен патрон разбира се превъзхожда щурмовата карабина по групираността на боя на по-високи дистанции). Това е позволявало щатно Stg 44 да се използва с оптически прицел! Излиза, че немците още по време на войната смятат прецизната стрелба не за някакъв си там каприз, а за фактор определящ резултата от боя. 

Непостижима за участниците в конкурса от 1946-1947 групираност на стрелбата показва и автоматът на Судаев АС-44, който има два основни недостатъка - голяма маса (5,67 кг – с 870 г повече от АК) и недостатъчни показатели на безотказност. Но масата на оръжието обикновено намалява по преме на предсерийното производствно, когато се изпипват технологиите за производство, а що се касае до безотказността - трябва да се има предвид, че патроните образец 1943та все още са били изключително "сурови", изменения в конструкцията им са се внасяли чак до 1949та. и значителна част от отказите произтичат им��нно по вина на боеприпаса. Така или иначе безотказността на оръжието винаги е управляем параметър. А виж групираността - или я има, или я няма. И ако я няма - ако щеш на челна стойка застани, все тая (смислов превод - бел.пр.) Слабостта на автомат Калашников се заключава в това, че заради примитивността на конструкцията и безотказността се принасят в жертва точността на огъня и живучестта на оръжието. Тоест принципно да се подобри точността и групираността на огъня на дадената конструкция не е възможно. Скъсяването на цевта, слабата дулна енергия, свалянето на точката на раменния упор, засиленият заради безотказността импулс на въздействие върху подвижните части (заради което последните започват да се правят по-масивни, което на свой ред също засилва подскачането не оръжието) и целостното сваляне на масата на коснтрукцията прави НЕВЪЗМОЖНА точната стрелба от този автомат. Офицерите от НИПСМВО, провеждащи полигонните изпитания би трябвало да им е ясно, че АК е задънена улица. Че по групираност на огъня автоматът не може да се мери дори и с образци от втората световна - Stg 44 и американския М-1. Обаче те всички групово пеят една и съща песен - препоръчват начало на серийно производство на АК, а над групираността можело да се работи и после.   Между другото, вече коя година поред периодично във вентилатора се хвърля едно и също завяхнало лайно: Един вид, тъй като Калашников не би могъл да създаде АК, тая работа я е свършил Хюго Шмайзер, когото особистите заедно с няклко други десетки немски инжинери прибират в съюза и карат да работят там. Истината обаче е, точно пък към създаването на АК Шмайзер наистина няма никакво отношение, най-малкото понеже пристига в СССР точно преди втория тур на конкурса, когато автоматът вече е бил пред приемане на въоръжение. Прототипът на АК се е изработвал в Ковров, а Шмайзер е работил в Ижевск, където през 1947-1949та се изработва първата опитна серия автомати Калашников. Ако АК да би бил проектиран от немски специалисти, те със сигурност да биха изработили оръжие по нищо не отстъпващо на знаменитият щурмгевер. Със сигурност не биха седнали да дупчат дупки в цевта и не биха допуснали такава детинска грешка, като свалянето на точката на раменния упор надолу. А какво е правил Шмайзер в Ижевск? Ето изчерпателна характеристика, дадена от директора на завода Сисоев през септември 1951 г. «Шмайзер работи в машиностроителния завод от 5ти ноември 1946та година. За този период изпълнява работа по следните задачи: а) консултации по проектирането на образци пехотно стрелково оръжие. б) разработен е проект за кутиеобразен пълнител за картечен пистолет образец 1941ва (П.П.Ш). в) разработен  е проект за пълнител за винтовка образец 1891ва година. г) разработена е проектна скица на автомат за немския патрон 08. Заради липсата на техническо образоване не може да извършва никакви дейности в завода. Не носи никаква полза с престоя си. Психологията му е капиталистическа. Разлагащо действа на морала на другите немски специалисти».

Това, че Хюго Шмайзер няма никакво отношение към АК се потвърждава и от следния ред от характеристиката на Сисоев: «Не е запознат със секретните разработки в завода. ». АК по това време е най-секретната разработка, по-секретна от това здраве му кажи. Освен това първата партида АК се е изработвала в ижеският моторен завод, (завод №524), докато в заводите №72 и №622 (където пребивава Шмайзер - бел.пр.) са се правели едва някои от комплектоващите. Що се касае Stg 44 - да се твърди, че го е създал Хюго Шмайзер е абсолютно несериозно. До приемането му на въоръжение Stg-44 се е наричал MKb42(H) («автоматична карабина Хаенел образец 1942 г.). C.G. Haenel получава поръчката за нея през 1938 г, а Шмайзер се явява единствено съсобственик и директор на предприятието. Не е извесно да е премал участие в разработката. Пък и дори и да е участвал, личният му принос не би бил особено голям. Директен конкурент на карабината на Хаенел е MKb42(W) на фирмата Walther, която се включва в конкурса през 1940 г. Карабината на Валтер се оказва с почти килограм по-лека, и с много по-балансирана автоматика, което прави стрелбата от нея по-удобна и точна, обаче военните избират MKb42(H), която според тях се отличава с по-голяма надеждност и простота. Впрочем, надеждността на образеца на Хаенел също е била доста относителна. Германия по това време изпитва остър дефицит на легирани стомани и затова щамповат эрзац-автомати от "суров" метал, с което всъщност се обяснява и високата им маса. Но така или иначе серийно се пуска именно продуктът на фирмата на Шмайзер, с някои елементи заимствани от образеца на Валтер. Упоменатата по-горе дискусия на научно-техническия съвет, където като докладчик се изявява авторът на първата версия на АК инжинер-майор Лютий, завършва с обобщението на полковник Матвеев: "Поради защо ние препоръчваме за серийно произвтодство автомата на Калашников със сегашната му групираност? Ами защото той удовлетворява по всички останали пунктове тактико-техническото задание, и защото време за губене няма, оръжие с патрон образец 1943 ни трябва, и отзивите от войските е нужно да получим през тази година. В противен случай ще се получи забавяне в отработката на системите за въоръжението на армиите." Ето това е по нашенски (бел.пр. - по руски)! Давайте там по-бързичко да дадем за производство някакъв скапан автомат, иначе ще се получи забавяне с въвеждането на новата система за въоръжение. В резултат на тоя безмозъчен подход изработката на опитно-тестовата партида от 1500 автомата отнема цели две години! Когато в Ижевск виждат, какво им предстои да произвеждат, там се хващат за главата! Още един крайно вредящ подход на съветските оръжейници е, че в разработката не учавстват инжинери-технолози. Това бива отбелязано още и от Вернер Грюнер, конструкторът на знаменитата картечница MG 42, която и до ден днешен стои на въоръжение в страните от NATO (във вариант за натовски патрон 7.62х51 и с името MG3 - бел.пр.), който след войната също е закаран в СССР и работи в Ижевск. След като се зпознава с практиката на съветското оръжейно производство, той отбелязва, че твърде много от комплектуващите се изработват по метода на фрезоване на ковани заготовки, докато по време на войната немците се научават масово да използват щамповка и точкова заварка, което позволява да се правят сложни детайли чрез съединяване на прости, щамповани от стоманен лист елементи. Това прави производството на оръжие по-евтино и по-технологично. Вернер Грюнер е бил инжинер-технолог, поради което е разработвал картечницата си да бъде оптимална за бързо и лесно производствно, което и определя феноменалния й успех. Грюнер между другото също твърдо отрича участието на немски специалисти при разработката на АК, макар че след завръщането си в ГДР е привлечен да помага за започването на серийно производство на автоматите в Германия. И така, предаденият в завода през 1947ма образец се оказва тотално и абсолютно непригоден за серийно производство. Военните си мислят, че ще стане както с АС-44: днес дават заповед за изработка на тестова серия, а след два-три месеца получават партида оръжие за войскови изпитания. Да ама Судаев е бил истински конструкор, не е седял само да си "фантазира в метал", а си е правил сметка за реалните условия на производство. Затова първата тестова партида на АК в Ижевск със зор и напиняне (смислов превод - бел.пр.) я правят две години, а цялостната адаптация на изначално порочната конструкция за серийно производство ОТНЕМА 12 ГОДИНИ! Вие можете ли да си го представите това безумие?! Ако Шмайзер и Грюнер са работели с подобни методи, Вермахтът би получил своите MG42 и StG44 десет дгодини след финалния щурм на Райхстага!   Студената война се вихри на пълни обороти, военните потропват с краченце, плюмчат се и изискват възможно най-бързо Съветската армия да се превъоръжи с ново оръжие, а Ижевци проклинайки всичко живо на света си блъскат главата и се чудят как по дяволите да направят от лайното бомбонче? Много по-лесно би им било направо да разработят автомата от нулата, отчи��айки съвременните производствени възможности - така би било хем по-бързо, хем по-евтино. Но в СССР така не е прието да се прави, поради порочната управленска система, в която решенията се взимат от едни, с производството си блъскат главата други, а експлуатацията се пада на трети, които псуват и първите и вторите. Заради това се налага измененията да се внасят в движение, по време на производството на партидите. В резултат от усилията на Ижевци на бял свят се появява най-знаменитият калаш АКМ, който прославя им��то на Михаил Калашников из цял свят, въпреки че към АКМа Михаил Тимофеевич вече тотално пък никакво отношение няма. Аз не зная кой е измислил баснята, че АК е евтино оръжие. Точно наобратно - АК е световен шампион по висока цена на производство. Това е било ама наистина златно оръжие! Себестойността на автоматите от първите серии надминава 2000 рубли за бройка. За сравнение, чисто нов модерен автомобил от онова време, например "Москвич-402" е струвал 9000 рубли. Ето как описват производствените реалности очевидци: "Дървеният приклад и ложата се изработваха от цели монолитни заготовки от отлично дърво за ложи за мосин-наган. Тоест огромно количество висококачествена дървесина ставаше на стърготини, тъй като заготовките бяха разчетени за дългите приклади на винтовките, а не за късите детайли на автоматите. По разказите на очевидци в дървообработващите цехове повтоянно е имало гъста мъгла от дървесен прах, който е задръствала абсолютно всичко. Аспирацията не се е справяла, тъй като до този момент такова количество прах не е имало и системите не са били разчетени за такова натоварване. На всичкото отгоре огромното количество прекрасна дървесина се унищожава на стърготини съвършенно напразно, просто защото по време на експлуатацията на оръжията прикладите бързо са излизали от строя, просто казано - са се пукали. И най-парадоксалното е, че този резултат е бил предварително известен, отдавна по експериментален път е било доказано, че автоматни ложи от цяло парче дървесина са много по-слаби от такива изработени от шперплат. При това шперплатът е и в пъти по-евтин. Но въпреки това, прикладите се изработват от монолитни заготовки, тъй като тогава шперплатови заготовки в такива количества е нямало. Тоест производството на Калашниците върви  за да има там нещо, а не с цел да се приозведе добро изделие. И със сигурност намалянето на загубите не е стояло на дневен ред. ...напразният разход на дървесина бих казал е нищо в сравнение с безсмисления разход на най-добри видове стомана. Например цевната кутия на автомата се произвежда черз фрезоване от монолитно ковано парче най-висококачествена стомана. Като резултат на стружки става огромно количество от същата тази стомана. Вместо за извесно време да спрат губещото производство и да отработят нормална технология за изработка, те просто отбиват номера без да обръщат внимание на загубите. Затова бълват страшно много автомати ползвайки тия губещи технологии и при това АК-47 то тези серии не демонстрират никакви предимства, въпреки големите разходи, и даже напротив - по-зле са от последващите серии. Всяка следваща серия е с по-високо качество и по-висока икономичност на производството. С други думи - изначално конструкцията е била от където и да го погледнеш меко казано сурова. Като пример си струва да се упомене за разхода на метал за изработъка на цевните кутии на АК, които изначално са мислели да бъдат щамповани, но са се правели с фрезоване както казахне по-горе, поради липсата на технология. За година са се произвеждали повече от 300000 автомата. С тази технология при изработката само на цевните кутии на стружки са ставали 80% от масата на заготовките, а това са примерно 1500 тона висококачествена стомана за година (по аналогия това се равнява на някъде около 100 БМПта).". (източник)

Фенбойчетата на калашниците (смислов превод, оригиналната използвана дума в статията е "калашедрочеры", буквално се превежда като "маструбиращи пред калашников" - бел.пр.) хващайки се за последната сламка решително заявяват: за сметка на това пък калашът е най-надеждното оръжие. Пичове, а вие с какво сравнявате по надеждност? Я дайте резултатите от сравнителните изпитания! В тоя ред на мисли още по време на изначалните изпитания АК на Зайцев демонстрира да го кажем така - своята съмнителна надеждност. В цевната кутия на мястото на закрепване на цевта се появява пукнатина. Комисията обаче заявява: голяма работа, това лесно се оправя, ще го наварим отгоре, бай'Васил каза че няма проблем, той лайно няма да ни предложи. И това е само ей така за пример. Ох да, зная, сега фенбойчетата ще почнат да ми опяват старата песен, как във Виетнам М-16 се представя отвратително, постоянно откази, излизала е от строя заради най-малката прашинка, и заради това краварите (смислов превод - бел.пр.) са си изхвърляли пушките и радостно за взимали трофейни АК-та. Това за "взимането на трофейни АК" е абсолютна глупост и даже няма и смисъл да го обсъждаме. Но виж че е имало чести откази - това е така. Но причината за това не се крие в това, че пушката е лоша, а в това че доставчикът на патроните решава да ползва друга, "по-мръсна" марка барут, даваща силен нагар, и при това не счита за нужно да уведоми военните за това. В момента в който некачествените патрони се изземват от обръщение, оплакванията по повод надеждността на М-16 престават. Ама "Емката" била по-взискателна към поддръжката? Разбира се, прецизният инструмент винаги ще изисква по-висока култура на обслужване от каменарски чук Подобна картина се наблюдава и през 2008ма, когато нашите военни (руските военни - бел.пр.) завземат в Грузия значително количество трофейни карабини AR-15, М-4 и М-16. При тестови стрелби става ясно, че патроните от различни производители до такава степен се различават като качество, че на един един и същи образец едни марки патрони дават засечки през изстрел а други изобщо не искат да работят. И в същото време с качествени патрони същия образец оръжие работи като швейцарси часовник. Накратно, надеждността на АК е не просто мит, ами и откровена лъжа. Низката надеждност на дадената оръжейна система се отбелязва и в патента WO 99/05467 за Kalashnikov assault rifle:

"Като недостатък на указания модел се явява невисоката надеждност, отказите на оръжието при използване в крайни климатични и екстремни условия, ниската групираност на стрелбата, недостатъчно високите експлуатационни характеристики" Патентът е оформен през 1997ма година не за някакво си там криво желязо образец 1947ма, а за последното поколение на оръжейна система, развивана в продължение на 50 години! Но както виждаме дори и собственикът на правата признава, че калашът е неточен, ненадежден, и сдава багажа в екстремни усложия. И сега вече вие знаете защо така се е получило. Разработките от семейството на АК са пример за ниска проектантска култура, пример за това, как в никой случай не трябва да се проектира оръжейна система - ще се получи зле, скъпо и търговски безперспективно. (Продължение)

[gunsinfo]

Кой всъщност е измислил автомат Калашников?

преводна статия, оригинал тук

Когато бях на 12 години, прочетох книжка за сержант Калашников, в която на достъпен език беше изложен мита, за великият съветски оръжейник. Бидейки в отпуска поради ранение, главният герой на историята измайсторява в железопътна работилница картечен пистолет, който се харесва на началството.

Кадърното момче го оценят и го пращат през 1942ра да служи в Централния научно-изследователски полигон за стрелково въоръжене към Главното Артилерийско управление на РККА, където той започва да твори. Първо създава лека картечница (1943), после самозарядна карабина (1944). Накрая, през 1945 г. той се захваща с разработка на автомат за промежутъчен патрон, печели конкурса през 1947ма и по този начин става автор на най-знаменитото и масово оръжие на двадесети век.

Двадесетина години след изчитането на тази апологетна книжка у мен започнаха да се зараждат някои въпросчета. Подозрително ми се стори, че един единствен човек без техническо образование, пък бил той дори и талантлив, е успял да надмине не просто именити оръжейни конструктори, но и цели конструкторски бюра. Също така, запознавайки се по-обстойно с оръжията, (което беше обусловено от изкараните армейските курсове за млади бойци), започна да ме озадачава - всъщност какво точно е изобретил Калашников? Та абсолютно никой от механизмите и възлите на АК не са уникални, всичко е било реализирано и по-рано от други конструктори. Единственото което действително е било ново в автомат Калашников  – е конструкцията за превключване на режимите на огъня, съвместена с предпазител, но този механизъм е до такава степен нефункционален, че в крайна сметка от него се отказват даже и на последната версия на АК. Всъщност това е нововъведение само за руското оръжие, а на полуавтоматичната карабина на Браунинг Remington 8 такъв детайл съществува още през 1906 г.

Начинът за закрепване на приклада и принципът за заключване на затвора е бил заимстван от замозарядната карабина на Валтер. Впрочем на разположение на Калашников се намира и американската карабина М-1, където е реализирана същата затворна схема. Изнасянето нагоре на затворната група с големи луфтове, а също така обезпечаването на контактното взаимодействие на движещите се части чрез малки повърхности Калашников взаимства от автомата на Судаев. Конструкцията на затворната рама с твърдо присъединено газово бутало, общата компановка на цевната кутия и разполагането на възвратната пружина с направляващата й, зъбът на която се използва за заключване на капака на цевната кутия - са изкопирани от прототипа на автомата на Булкин, който е директен конкурент на Калашников в конкурса от 1947ма. Ударно-спусковият механизъм и затвора са изкопирани от американската винтовка М1.

Няколко часа ровене и реалната история на легендарния калаш вече е пред очите ми. Споделям изводите си. Изобщо ако някои си мисли че конкурсите по избор на оръжие са един вид спортно състезание, където побеждава най-силният - в голяма грешка сте. Ето например през 2013та когато течеше конкурсът за автомат за комплекта екипировка "Ратник" ижевския АК12 изобщо го дисквалифицираха от участие, тъй като той изначално не отговаряше на заявените от министерството на отбраната изисквания. Ковровският А-545 показа неоспоримо по-добри резултати. Обаче в крайна сметка на въоръжение е приет именно АК12. Защо? Ами защото Ижевският запод премина под шапката на корпорация Ростех. Държавната поръчка - това са пари. И какво като А-545 е по-добър? Дреме им на тях за завода на Дегтярьов, имат ли си шапка в Кремъл? 'Щото "Ижмаш" си има. В съветски времена конкурсите са били общо взето същите. Който има повече връзки и влияние - той пробутва своите образци въоръжение. Освен това доста неща зависят и от късмета. Ето например еднозначно отличната полуавтоматична карабина на Симонов АВС-36 е свалена от производство в полза на изключително суровата самозарядна винтовка на Токарев СВТ-38. Защо? Ами просто защото по време на изпитания симоновската винтовка на няколко пъти се поврежда - чупи се ударникът. Само дето се чупи не поради лоша конструкция, а защото в завода са закалявали стоманата на око. И за съжаление, оръжията се приемат на въоръжение от генералите, а ги ползват войниците. Във войските СВТ не се приема добре, още през 1942ра производството й е значително съкратено, а през 1945та и изобщо я свалят от въоръжение, даже по-рано и от винтовката на Мосин. След като в СССР стигат до заключение за високата ефективност на промежутъчния патрон покрай появяването на немските шурмгевери (StG-44) и изучаването на американската  М-1(визира се M1 carbine с патрон 7.62×33mm, да не се бърка с M1 Garand - бел.пр.), започва разработката на аналогичен съветски патрон. Промежутъчен го наричат именно защото един вид се намира в промежутъка между пистолетен и винтовъчен патрон, тоест е значително по-мощен от пистолетен, но е по-слаб от пушечен. Автомат за него проектира блестящият съветски оръжеен конструктор Алексей Судаев.

Всички знаят за знаменитият картечен пистолет на Шпагин ППШ-41, но за недостатъците му днес малко хора вече си спомнят. Например за твърде високата маса, за това, как дисковите пълнители се е налагало да се напасват наръка за всеки един автомат, и как пълнителят за един автомат не ставал за друг. В крайна сметка се отказват от неудобните, капризни и ненадеждни дискови пълнители в полза на унифицирани кутиеобразни, но проблемът с високата скорострелност на ППШ и с високата му маса така и не е решен.

От друга страна картечният пистолет на Судаев получава значително по-малко пиар, макар и да е истински шедьовър. По-компактен от ППШ, по-лек от същия с 2.5 килограма(!!!), за  изработка отнемащ в два пъти по-малко метал и три пъти по-малко човекочасове. След войната за ППШ запбравят, а виж ППС се произвежда чак до 80те години в различни страни по света, че и до ден днешен се ползва в Донбас и от двете страни в конфликта. В крайна сметка никой не се е съмнявал, че новият автомат ще бъде създаден именно от Судаев. Автоматът му АС-44 побеждава в конкурса на наркомата на отбраната, макар и все още недостигнал изначално заявените изисквания. АС-44 е пуснат в малка серия и е пратен на войскови изпитания. Но Алексей Иванович Судаев умира през 1946 г. на възраст 34 години, без да успее да довърши конструкцията си. През 1945 г. се обявява нов конкурс, в който участва и Калашников. По това време той все така си служи в Научно-изследователския полигон за стрелково и минометно въоръжение ГАУ (НИПСМВО ) в подразделението на инжинер-майор Лютий. Калашников конструира своят първи автомат (условно нека го наречем АК-46). Образецът се изпитва от старши лейтенант Пчелинцев, който прави извода, че «системата е несъвершенна и не подлежи на доработка». Инженерът-изпитател Пчелинцев е бил абсолютно прав, Калашников е представил за предварителни изпитания пълен боклук. И ето тук изведнъж започват да се случват разни странни неща. Михаил Тимофеевич Калашников се обръща за помощ към директния си началник Лютий и същия фактически фалшифицира резултатите от предварителните изпитания, препоръчвайки автомата за доработка преди да бъде включен в първия тур на конкурса. По думите обаче на самия Василий Федорович Лютий, на него, като на опитен инжинер му е било ясно, че конструкцията ще трябва да се разработва наново. След което той лично внася в конструкцията над 18 различни конструктивни изменения. Иначе казано - предлага своя собствена разработка. Също така е извесно, че над новия автомат работи и още един приятел на Лютий - някой си инженер-майор Владимир Дейкин. Именно този образец се представя в първия тур на конкурса от 1946та, заедно с автоматите на Булкин и Дементиев. Обаче АК-46 губи в сравнителните изпитания и би трябвало да бъде отсранен от конкурса. Но, както пишат биографите на Калашников, младият конструктор успява да издейства, това решение да бъде отменено. Аха, а сега си представете как сержант, без техническо образование, просто ей така нали - убеждава генералите да не изхвърлят от конкурса негодният и безперспективен по мнението на експертите образец. Друг път! Всъщност истината е че за "проекта на Калашников" лобират влиятелните офицери от НИПСМВО, които между другото - и изпитват образците в конкурса. Пробутват "наш’то момче". Отново сякаш с магия заключението на комисията се променя. Лютий, ползвайки се от служебното си положение командирова Калашников в Ковровския оръжеен завод и му пише писмо-препоръка, молейки за съдействие на младия "гений" Калашников. Можело ли е ръководството на завода да откаже? По-скоро не, та Лютий не е бил кой да е в НИПСМВО, а там се е решавала и съдбата на изделията на Ковровскяи оръжеен завод. И затова работата над АК-46 продължава под ръководството на един от главните конструктори на завода - Зайцев.

Впрочем, Зайцев, веднага разбира, че да се "доразвива" образеца е безсмислено и инжинерното бюро под негово ръководство прави дълбока преработка на цялата конструкция, внасяйки повече от 400 (!!!) изменения, които на практика не оставят нищо от оригиналния прототип на Лютий. Пита се - какво лошо има в подобни "доработки"? Работата е там, че по условията на конкурса авторите имат право да внасят в конструкциите си едва незначителни промени. В тоя ред на мисли - конструкцията на “Калашников” претърпява пълно препроектиране. При това доста от измененията не са в най-добрата възможна посока. Например, дължината на цевта е намалена до 350 мм, въпреки че по изисквания трябва да е 400мм. Защо? Ами изключително и само за да се запазят външните размери на прототипа. В последствие дължината на цевта е увеличена до 414 мм. Такова "окастряне" обаче крайно негативно започва да влияе на групираността на стрелбата - патронът не е бил разчетен за толкова къса цев. Проблемите се задълбочават и заради крайно неудачната компановка, при която импулсът на отката се идва над тилника на приклада, което силно подхвърля оръжието при изстрел. Печалната картинка се довършва и заради излишно завишеният импулс на газовото бутало, въздействащо върху подвижните детайли, които се налага да се изработват излишно масивни за повишаване на живучестта. Съвсем кретенски изглеждат при АК-46 и шестте дупки в цевта (!!!), чрез които част от енергията на барутните газове се е изхърля в атмосферата, с цел намаляне на импулса въху газовото бутало. Но на лобистите по проекта не им е пукало за всичко това - за тях главното е било да продължават да участват в конкурса, а това да създадат работеща конструкция в случай на приемане на въоръжение - не е било тяхно главоболие. Пита се - защо му е било на Лютий да се занимава с безнадеждния проект на Калашников, при положение, че той самият е бил кадърен конструктор, разполагащ с екип опитни инжинери? Причината се крие в това, че Лютий е присъствал в Коломна, на упоменатия полигон са се провеждали изпитания на всички конкурски образци, и той не е можел да бъде едновременно и участник, и оценящ. Но пък от друга страна той е имал възможност в най-големи детайли да се запознае с различните конкурсни образци, представени от другите автори. Общо казано, ако трябва да наричаме нещата с истинските им имена - между първия и втория конкурсен тур той буквално краде всичко най-добро от представените конкурентни образци, и разработва с колектив конструктори чисто нов образец, който представя под вида на автомат на Калашников. Единственото ограничение, което е стояло пред конструкторите му - е изискването за външно сходство с прототипа на Калашников, заради което отрязват цевта и влошават балистиката. Един от членовете на конкурсната комисия след като вижда, че АК-46 е на практика чисто нов дизайн, се възмущава и настоява да бъде изхвърлен от конкурса за грубо нарушение на конкурсните условия. Въпреки това обаче му затварят устата и главната дума остава на изпитателите от полигона, които "не забелязват" че поредния тур изпитания участва съвсем друг автомат. Въпреки това обаче АК-46 ��тново губи в сравнителните изпитания, при това и срещу двамата си конкуренти - автомата на Булкин и на Дементиев. Единственото което спасява проекта, е че никой от конкурсните образци не успява нацяло да изпълни изискванията формулирани от поръчителя. Автоматът на Булкин е идинственият, който успява да покаже групираност на стрелбата според изискванията на  ГАУ (вметка - АС-44 на покойния Судаев превъзхожда по групираност и трите конкурсни образци). По ергономика той също превъзхожда АК-46, има сгъваем рамков приклад, който се появява при АК едва след 30 години. Възможно е и решението за два отделни превключвателя за предпазител и режим на огъня да е спорно, съгласете се - възможно би било механизмът да се усъвършенства (всъщност у първият АК-46 с конструкцията на Лютий е реализирана същата система). Но, както и в случая с по-горе упоменатата винтовка на Симонов - Булкин страда от некачаствената изработка на редица детайли, които бързо се износват. . Въпреки че тук реална вина на конструктора няма, конкурсната комисия използва това за да излъчи субективно решение и да препоръча автомата на Калашников за войскови изпитания като най-надежден. Що се касае ниската групираност на стрелбата, експертите достигат до извод, че този проблем някак си ще бъде решен в последствие, един вид не ние до това сега. По-натам след редица съществени доработки автоматът на Калашников е приет официално на въоръжение през 1949та. (условно ще наричаме този модел АК-47 по годината на "победа" в конкурса)

А сега нека се опитаме да отговорим на въпроса - какво отношение има сержант Калашников към автомата, носещ неговото име? Ами почти никакво! Всъщност автоматът на Калашников е погребан още през 1946 г. от старши лейтенант Пчелинцев, а за първия тур на конкурса реално е представен автоматът на Лютий, на когото Калашников му е нужен само като подставено лице. Този дизайн търпи провал на изпитанията, но Лютий, използвайки служебното си положение издейства "доработка" на образеца. Всъщност обаче се оказва безсмислено да се доработва каквото и да било и проектът е разработен наново от конструкторския колектив под ръководството на Зайцев в Ковровския оръжеен завод. Калашников го е играл единствено куриер за конкурсните образци. Във втория тур на конкурса участва вече автоматът на Зайцев. Въпреки кражбата на удачните конструктивни решения от конкурентите обаче, не им се получава от лайно да направят бомбонче, нищо че Лютий и компания замитат под килима грубото нарушение на конкурсните правила. И тогава изцяло с формален повод конкурсната комисия отхвърля по-добрата по всички характеристики конструкция на Булкин в полза на конструкцията на Калашников, към която младията Михаил (който по думите на Зайцев даже не знае да прави чертежи), вече няма никакво отношение. Но всъщност затова е и бил нужен младият сержант! Та нали никой именит оръжеен конструктор не би допуснал да бъде ползван така като подставено лице. И за да настъпи пълна яснота, е достатъчно да упоменем, че ръководител на изпитанията е бил не друг а ... инженер-майор Лютый. Да бихме приключили тази детска приказчица тук, но това, което следва е изобщо люта и безпощадна свинщина.(смислов превод - бел.пр.)   (Продължение)