#цапам си | Explore Tumblr Posts and Blogs

nagledna · 2 years

Text

Нагледна

Записани спомени на Райчо Станев

В началното училище не помня много директни агитационни подходи, нали чавдарчетата не са чак толкова активни, а и първата асоциация с чавдарче е хайдутин - не партизанин. По-скоро политическата линия присъстваше в стихчета и разкази на тази тематика, които сме изучавали в училище. От там и първият ми ясен спомен - една случка около един разказ за детството на Георги Димитров - ставаше въпрос за една баница, която “вождът” е трябвало да вземе от фурната и да занесе в къщи, но по-пътя я изтърва на улицата, след което събира парчетата в тавата и премълчава тази “малка” подробност вкъщи. Разбира се, всичко излиза наяве по-късно, когато всички започват да се хранят и усещат нещо да хруска в баницата (пясък и камъчета) и виновникът бива разобличен. Въпросният разказ трябваше да се напише в къщи като домашно за следващия ден, но аз имах много пресен спомен от едно друго домашно, което майка ми проверяваше по-рано и сигурно го преписвах поне 10-на пъти, за да няма никъде задраскано (от малък обичам да задрасквам и поправям и цапам по листите). Та веднага ми просветна как мога да си спестя цялата тази процедура - като си напиша преразказа още докато сме си в училище. Така в къщи никой няма да ме види, че пиша нещо и съответно нямаше как да го проверяви. След занятията поостанах в училищния двор и набързо спретнах преразказа, прибрах се, на другия ден предадох и никой нищо не разбра. До тук добре, но в бързината по време на писане навсякъде бях писал Вурна вместо Фурна и Вурнаджия вместо Фурнаджия, включително и в заглавието на преразказа. Учителката беше много доволна от самия преразказ, но не можеше да проумее за това В, което бях вмъкнал навсякъде, разбира се и майка ми скоро разбра и моят план също като в разказа за Г. Димитров беше разкрит. Следствията бяха две - майка ми вече не беше чак толкова взискателна относно краснописа ми, аз реших, че има за какво да учим такива поучителни разкази в училище.

По-късно при преминаването ми в основното училище и вливането в пионерските редици и сформирането на отрядния съвет също имам доста ясен спомен - беше много голямо озадачение за мен от факта, че не попаднах в редиците на съвета. Та аз бях с най-висок успех сред момчетата, винаги съм бил примерен. Много добре знаех, че всичко е само фарс, че всъшност даже по-добре да не съм в съвета, защото обикновенно само с глупости ги занимават - не стигат всичките домашни, кръжоци, викторини, олимпиади и т.н. ами и отряден съвет. Въпреки всичко се натъжих и то не заради това, че няма да съм сред партийните редици, няма да съм организатор - не за тези неща, натъжих се защото класната не ми е гласувала дов��рие, може би съм добър ученик, но само толкова, за сериозните неща не - разни такива мисли ми се въртяха в главата. Година по-късно попаднах във въпросния отряден съвет като отговорник по културно масовата дейност. Следващата година ме повишиха и започнах да отговарям за политическата дейност (в сърцето на агитацията) - всеки месец имаше по 15-на минути за мен от ЧКР (час на класния ръководител), когато трябваше да чета на класа предварително подбрана и одобрена статия (ако са по-кратки може и няколко) от вестника, в който работеше баща ми (в-к Нов Живот) - нямам никакъв спомен за тези статии - нищо, всичко е минавало проформа - само излишни задължения, което много добре знаех, въпреки всичко това аз бях доволен, че съм сред първите - както в оценките така, така и в олимпиадите, така и в отряда. Какво излиза - въпреки ъпсурдите агитацията действа, не знам - това е просто спомен.

Един също много ясен спомен от онова време или по-скоро от времето на границата м/у преди и след - Декември 1989/ Януари 1990, режима вече е паднал, но още се живее в социализма, особенно в малките градове. Взето е решение да се върнат имената на турците, самият израз също говори за себе си - връщаме. Веднага следва ответна реакция, започват организации, стачки, затварят се училища, ученици стачкуват на палатков лагер в градинката пред градския съвет, гладни стачки, протести - на никой никакви имена да не се връщат! Аз съм на зимен лагер в Котел, жителите там гледат протестите по телевизията, разбират, че има деца от Кърджали на почивка в града - спират ни по улиците, разпитват ни, за нас, за турците - никой не пита за възродителния процес, всеки се интересува повече за в��ъщането на имента. Аз също смятах, че не е добре да им се връщат имената - днес имената, утре още нещо, после автономия и накрая в Турция - това главната цел на всички от тях. Всичко добре до тук, но става въпрос за масите, а ако разгледаме в конкретика - комшиите (турската къща над нас) никой от тях не ми изглеждаше на конспиратор, съучениците ми турци - също нищо съмнително, странна работа - всички говорят за тях (турците) и никъде директно за индивида. Хм, добра, безмълвна, но действаща агитация, която може би е правена с години, за да е така ефективна, при това без нагледни материали, без букви. Нагледната агитация си остава само нагледна … тази на която никой не обръща внимание, може би както в училище, с историята за отрядния съвет, в който изобщо уж не вярвах, но въпреки това исках да съм в него - някакъв механизъм на агитацията все пак действа.

Намерих и нещо общо между нагледната и ненагледната агитация - и на двете места присъства посланието,свързано с масите и отправено пак към масите - нищо индивидуално. Ако разгледаме ежедневните реклами, днешната нагледна агитация, те отправят послание директно към индивида и работят, но къде е ненагледната (работещата през социализма) агитация …

Плакат

Шести клас - вече съм повишен в отрядния съвет - от културно-масовик в отговорник по политическата дейност. А в час по Изобразително изкуство. Задача - плакат, тема - 24-и май. Другарката Сярова - строга и взискателна, специфични изисквания - никакви цапаници и своеволия на листа. Аз - цапам, мацам, истински детски рисунки (като всеки път). Отново петица, добре че не е четворка. Момичето до мен - шестица, работа по образец, дава се за пример - равен жълт фон, два черни квадрата, допрени един до друг, в първия изрисувано “А”, във втория “Б” - разтворена книга може би, не слушам, чувам само заключението - простичко, но прилежно направено, чисто - без разливания, как да не пишеш 6. И така цяла година - не разбирам, класната ръководителка също - отличен ученик, а по рисуване четворки и петици…

Изнамирам една статия на баща ми, във вестника където ръботеше в момента, от новото време.

***

АЗ БЯХ ОКУПАТОР Радослав Станев

Един закъснял разказ за ботушите, танковете и социализма, който още преди 39 години остана без лице

В онези дни аз не мислех, че съм окупатор. Бяхме младежи по на 20 години с добре промити мозъци и малцина от нас, войниците, схващаха истината за Пражката пролет на 1968 година. Тогава ни внушаваха, че наш интернационален дъл е да смажем „контрареволюционните елементи” в Чехословакия и да осуетим „опасния и добре подготвен заговор на империалистическите сили”. С желязна хватка ние трябваше да парализираме „врага” и да изправим на крака размекналия се социалистически строй в тази страна.

В една тъмна юлска нощ, при пълна секретност, нашата военна част бе натоварена заедно с бронетранспортьорите, танковете и оръдията на няколко големи десантни кораба и отплава по Черно море към Чехословакия. След едно денонощие ние дебаркирахме на съветска земя край град Иличовск. От тук с влакови композиции ни придвижиха в Западна Украйна, близо до чехословашката граница. Разположихме се на палатки в една огромна гора, на която нито началото се виждаше, нито краят. Тук престояхме около месец. Нямахме никакви контакти с цивилното население. Беше ни забранено да пишем писма. За сметка на това всеки ден идваше поща – носеха ни съветски вестници. Разбира се, тогава нас ни интересуваше един-единствен въпрос – как се развиват събитията в Чехословакия. С всеки изминат ден обстановката там се нагнетяваше. По думите на нашите офицери военната намеса бе неизбежна…

Като днес си спомням късния следобед на 20 август 1968 година. Ръмеше дъжд и ние се готвехме да влезем в палатките. Точно тогава повикаха внезапно командирите в щаба. Всички разбрахме, че часът на тръгването е дошъл. След половин час нашето подразделение беше вече строено и командирът на батальона произнесе кратка, напрегната реч. Не си спомням сега какво точно ни каза, но общо взето думите му прозвучаха така: „Нашата солидарност с чешкия народ, нашите дълбоки интернационални чувства ни задължават днес с оръжие в ръка да защитим социализма в една братска страна…”

В цялата суетня около приготовленията ни за тръгване се е запечатал в главата ми един зловещ момент – разковаването на сандъците с патроните и зареждането на пълнителите на автоматите и картечниците. Бяхме го правили много пъти по занятия и бойни стрелби, но тогава куршумите бяха предназначени за безжизнените мишени. А сега?… Отивахме на война и колкото парадоксално да звучи, в този момент аз се страхувах не за собствения си живот, а от това, че можеше и да се наложи да стрелям по живи хора.

Рано сутринта на 21 август навлязохме в Чехословакия. Пресякохме граничния пункт с доста голяма скорост. През малкия люк на бронетранспортьора успях да видя само една строшена бариера и няколко съветски войника. По-нататък, в някакво малко словашко селце един танк не бе успял да вземе завоя и се бе блъснал в отсрешната къша и съборил предния й зид. До нея стояха слисани мъж и жена по пижами и като че ли се чудеха за къщата ли да съжаляват, или да благодарят на Бога, че са останали живи.

Докато в началото словаците в селата ни посрещаха почти дружелюбно, в град Кошице видяхме вече размахани юмруци, а в центъра на града огромна тълпа демонстранти ни нападнаха с камъни, тухли и железа. Някои от тях даже се опитаха да запалят машините ни. Слава Богу, до стрелба не се стигна, макар че много от нашите войници и офицери бяха сериозно наранени. Съвсем малко коли успяха да се измъкнат със здрави стъкла.

Задачата на нашето подразделение беше да овладее положението в град Банска Бистрица. Изглежда трябваше да пристигнем там в определен час, защото скоростта, с която се движехме, беше много голяма. Почти с такава скорост навлязохме и в града. И Банска Бистрица като Кошице приличаше на разбунен кошер, само с тази разлика, че тук не ни замерваха с камъни и тухли, а от прозорците на всяка сграда спускаха дълги черни знамена.

Още с пристигането ни в града, нашият взвод получи специална задача. Ние трябваше да обезвредим една нелегална радиостанция, която съветските пеленгатори бяха засекли в телевизионен ретланслатор, намиращ се над града на един висок връх в Татрите. Вървяхме пеш, но не по асфалтовия път, а напреко. Гората беше висока и гъста и ние не виждахме кулата. За да не объркаме посоката, взводният отвреме-навреме поглеждаше картата и компаса. Разстоянието беше към 5-6 км и трябваше да го изминем по най-бързия начин, но страшно ни затрудняваше теренът – беше изключително стръмен и труднопроходим. След около 40 минути бяхме на върха. Разгърнахме се в боен ред и обградихме ретланслатора. После стеснихме обръча и няколко човека начело с взводния влязохме в сградата. Понеже не знаехме как ще ни посрещнат отвътре, вървяхме предпазливо, с насочени напред дула. През цялото време се молех на Бога всичко да мине без кръв. Така всъщност и стана. Вътре срещнахме 5-6 човека от персонала, изплашени до смърт от нашите автомати. За да ги извади от вцепенението, взводният им обясни, че ние не сме дошли да стреляме и да убиваме, а просто да спрем радиопредавателя. Чехите кимнаха утвърд��телно. И дума не можеше да става за някаква съпротива. След десетминутен разговор, излязохме всички навън. Взводният повика нашия радист и докладва, че задачата е изпълнена.

През следващите няколко дни част от нашия взвод трябваше да патрулира с един бронетранспортьор пред редакцията на местния вестник „Смер”. Журналистите идваха на работа всеки ден, но повечето от времето прекарваха насядали на тротоара в знак на протест срещу интервенцията. Между тях имаше и един българин, който сигурно се е чувствал много неловко сред своите колеги, защото цялата Банска Бистрица беше окупирана от български войници. Няколко пъти се опитвахме да го заговорим, но той не искаше да ни чуе. Обръщаше глава настрана и мълчеше…

По време на един наряд през нощта си бях забравил цигарите в лагера. Като почна да се развиделява, откъм горния край на улицата се зададе една жена. Когато се изравни с мен, тя ме погледна и като че ли леко се усмихна. Аз побързах да я поздравя на чешки (бяхме научили някоя дума на техния език) и й направих знак, като задържах двата пръста на дясната си ръка пред устните. Тя моментално разбра, че ми се пуши и се приближи до мен. После бръкна в чантата си и ми подаде пакет цигари. Аз малко се смутих, понеже дамата беше много елегантна и ухаеше на хубав парфюм, а аз сигурно понамирисвах на машинно масло. Предния ден си бях прал куртката с бензин, за да изсъхне по-бързо. Заговорихме и тя ме попита на руски дали майка ми знае къде съм и какво правя тук. Отговорих й, че вероятно се досеща. „Знаеш ли – каза ми тя, – тези, които са те изпратили тук, не са добри хора. А Брежнев, който се пише борец за мир, е едно голямо магаре…”

В началото на септември 5-6 човека от нашето отделение ни изпратиха да даваме наряд на стражеви пост близо до едно малко село в Татрите. Още първия ден се сприятелихме с няколко хлапета от селото. С тях времето минаваше по-бързо, а и често се налагаше да ни изпълняват някои дребни поръчки. В един неделен ден нашите малки приятели бяха решили да ни дадат галавечеря. В селото имаше сватба и когато музиката позатихна, те пристигнаха с няколко вързопа ядене. Набързо наредихме богата трапеза, дадохме два празни автомата на момчетата да си играят край нас, а ние започнахме да се храним. За наш лош късмет в това време ротният ни командир и още един офицер решили да ни направят проверка. Улисани в хубавото ядене и в сладките приказки, не сме усетили как са се приближили до нас. Като чухме гласа на ротния, изтръпнахме. Бяхме нарушили заповедта, която ни се повторяше всеки ден – в никакъв случай да не вземаме храна и даже вода от чехите, да не би някой от нас да бъде отровен.

„Ум имате ли в главата, бе, момчета – попита ни ядосано майорът, – или искате утре в ковчези да ви изпращат в България. Ще ви изтровят тук до един.”

След половин час на нашия стражеви пост дойдоха други войници и ни смениха, а нас ни откараха в лагера където изтърпяхме наказанието си. Разбира се, на другия ден нямаше нужда от ковчези, защото никой от чехите не е имал намерение да трови обикновените войници. Те много добре знаеха кой ни е изпратил тук и ако можеха тогава, на него щяха да поискат сметка.

Сега, след близо 40 години, тези „младежки” спомени ми изглеждат страшни, а всички ние безпомощни жертви на една генетично безжизнена идея. Автомати, ботуши, танкове – с това бяхме тръгнали срещу социализма с човешко лице, ние, войните на една безлична система, на една система, в която хората нямаха право да имат лице.

„Такова беше времето” – достойно оправдание, господин министър Джуров, но нали в това същото време бяхме ние, вашите войници, и вие, нашите генерали. Разбрахме ли нещо от това време? Знаем, че сега е много трудно да се дават отговори, да се раждат съдници, но все пак, излизайки от спомена на миналото, си позволявам едно настоящо сравнение. Българският 10 ноември не е денят на демокрацията у нас. Ние все още не сме изживяли Пражката пролет на 1968 година. Нашата демокрация тепърва ще се учи на демокрация.

***

ФУНКЦИЯ НА НАГЛЕДНАТА Райчо Станев

Строго погледнато, нагледната агитация има една определена функция - въздействие върху съзнанието. Но ролята, която това въздействие играе, може да бъде различна по насоченост: идеологичвска, политическа, икономическа, информативна, възпитателна и естетическа. От гледна точка на политическата работа те всички са много важни и за това никоя не бива да бъде пренебрегвана или подценявана, макар че в зависимост от конкретните обстоятелства една или друга насоченост придобива по-малка или по-голяма стойност и значение.

От френски réclame от латинското reclamo, „извиквам“. Рекламата е разпространявана във всякаква форма и с всякакви средства привлекателна информация относно физическо или юридическо лице, стока, идея или начинание, която е предназначена за определен кръг потребители и цели да предизвика, формира или поддържа интереса им към въпросните лица, стоки, идеи и начинания, така че те да могат да се реализират.

За целите на рекламата се ползват най-различни средства: телевизия, радио, печат, интернет, кино, билбордове, листовки, значки и много други. Всяка силна медия е своеобразно рекламно пространство.

Много реклами са направени и насочени към повишаване консумацията и употребата на дадени продукти и услуги чрез изграждането на така наречения "бранд" или марка и представата за него/нея. За тези цели рекламните призиви са често съпътствани с фактическа информация за потенциалните клиенти.

Казано с други думи нагледната агитация/рекламата е навсякъде около нас - било под формата на политически лозунги или слогани, естетични постери или реклама по телевизията, които прекъсват любимия сериал; с празни послания или дълбок смисъл. Работеща или не тя следва плътно ритъма на времето и се променя и адаптира спряммо него. Трудно е да се съберат статистически данни за хората работище в тази сфера от времето на социализма, но те са наистина много и навсякъде - като се почне от местния вестник и панатата на площада, преминем през активистите във фабриката, ЗКПЧ-то в казармата, Дружинния ръководител в училище, та дори и отговорника по политическата дейност от отрядния съвет в клас, което ми напомня че аз самият заемах за две години тази длъжност. В наши дни говорим за Реклама и Рекламни агенции, но тук също е трудно със сатистиката - те са хиляди, всеки гараж или мазе с един компютър, с инсталиран Corel или Photoshop се титулува като „рекламна агенция”.

Между тези две определения (реклама и нагледна агитация) е мястото и на моите спомени свързани и как тяхната трансформация е повлияла върху мен и нещата които правя.

---------------------------------------

Всичко започва едно погребение през лятото на 1977, половин година преди да се родя. Чичото на баща ми загива при трагичен инцидент, Радослав (баща ми) участва в организирането на опелото, забранено по това време. След 10-на дни е повикан в Народна просвета и е принуден да сдаде директорското място в училище. Няколко месеца по-късно започва работа във весник Прогрес, малотиражка излизаща веднъж месечно в село Перепрек на 18км от Кърджали. Там прави всичко сам - пише статии оформя вестника и го подготвя за печат. Именно това погребение дава старта на връзката ни (мойта и на баща ми) с оформлението, нагледната агитация, дизайна и рекламата.

Дори и малките села по онова време разполага със собствен вестник и нужда от Нагледна агитация - плакати, покани, пана. От там са и първите броеве на сп. Нагледна агитация, които намирам - единствения наръчник за самодейците, създаващи рекламата по онова време. При все това всичко е трябвало да бъде одобрено от художествен съвет, който е следял не само за правотата на политическите послания, а и за естетичните достойнства на агитационните материли. В повечето случаи направо са копирали пана от списанието, като с помоща на шрайпроектора са уголемявали картината и са я прожектирали даиректно на платно където вече копирането (преприсуването) става лесно.

През пролетта на 80 година двама журналисти от окръжния вестник се запознават с татко и така той съвсем неочаквано попада в градския всекидневник, където заема мястото Отговорен секретар или Художествен редактор. Ето как едно понижение изведнъж са оказва повишение. Следват първите стъпки в професионалното оформление. Следва обмяна на опит в софийският "Орбита", където трябва да усвои занаята и задълбочаване в познанията за печат.

Някъде по това време са и моите първи спомени и опити в оформлението. Лепенето на заглавия бе едно от основните ми занимания - по онова време в печатниците разполагали само с 2-3 набора от шрифтове и ако искаш да имаш по красиви заглавия то те трябва да се нареждат ръчно, което ще рече рязане на букви от готови шрифтове взети най-често от "шрифтове за нашата практика" и лепенето им в редичка. Честно заработени пари за слад��лед от мен и сестра ми.

Тогава според баща ми нагледната пропаганда има чисто естетическа функция - никой не се вслушва в нейното послание, а по-скоро обратното - става обект на подигравки, още помня вдните в училище когато заменяхме крилатите партийни слова с мръсни думички дублирашти ритъма и римата. През 50-те и 60-те хората наистина са имали нужда от подобни лозунги - вярвали са в новото начало.

В редакцията на Нов Живот екипа правещ съботното цвето издание разполага с цяла седмица за подготовката на 4 стр А3 формат - фотограф, 2 двама илюстратора, писатели и журналисти заедно с художествения редактор подготвят броя - има време за всеки детайл - всичко излиза чисто и ясно, без излишни вредни шумове, смущаващи поемането на иформация.

В края на 70-те Нагледната агитация от 2Д пространството прераства в 3Д - започват да се строят все по мащабни сгради, мраморни площади с монументи във всяко селце, целта е да се прекрие задъхващата се икономика на социализма. Въпроса е дали това работи или отново имаме само визия със послание, което никой не слуша/разбира.

През 84-а от 3Д пространството агитацията преминава директно в човешкото - изпраща се директно послание към хората чрез хората - правителството започва смяната на имената на турците с цел претопяването им и хомогенизирането на нацията, доста амбициозно начинание и много по мащабно от строенето грандиозни бетонни комплекси. Нямам спомени за визуална агитация от онова време, изключвам табелите забраняващи разговорите на турски на обществени места, повече се наблягаше на на филми, истории и т.н.

В края на 80-те всичко рухва - 2Д, 3Д и т.н. хората нямат вече нужда от подобни празни послания. Нагледната Агитация губи функцията си и бива изместнена от рекламата. Някъде по това време започва и навлизането на компютрите в оформителската дейност, което ще се окаже повратен момент в кариерата на баща ми - само няколко години по-късно в средата на 90-те той приключва работата си във вестника - вече е прекалено скъпо да се поддържа и художествен редактор и оператор на компютър. Естетиката вече не от толкова голямо значение.

Водим разговор с баща ми за визуалната среда която в момента ни заобикаля и колко мн визуален шум ни дебне от всякъде, липсва прецизната естетика от миналото. Агитацията е заменена с реклама, чистата естетика с визуален шум, но какво става с посланието отзад визията - мисля си за работния ритъм в рекламните агнеции и за това колко бързо се правят нещата там - всичко е за вчера, трябва да се подготви много бързо и да изглежда добре, което автоматично значи безхаберие за съдържанието - визията излиза отново на преден план.

1999 уча първата си компютърна програма за дизайн, 3-4 години по-късно попадам на "Архитектура на вестника" от 1982 при преглеждането на библиотеката в къщи. Чета я с интерес като прескачам идеологиччните послания между редовете и с интерес задълбочавам по работата с текст, колони, диагонали и т.н. и така успявам да се преборя със страха си от работат с много текст и малко картинки - почвам да го използвам умело. Малко по късно намирам и оформление на книгата, която също изчитам с инетерес. Започвам да се интересувам все повече от съдържанието на продукта върху който работя, до като стигнах момента да отделям повече време за да навлезна в съшноста на нещатата и по-малко време за да ги направя.

По някое време и запаса му в армията беше прехвърлен от кашишкото момчилградско поделение към Вътрешните войски в гр. Кърджали, където не му се налагаше повече да ходи на стрелби с редовите, а се занимаваше с оформлението на стенвестника. Спомням си и допълнителната дейността на баща ми по работата над политическите табла в гимначията на с. Черноочене - големи дървени кутии боядисани и облепени със снимки и разпечатан текст. Добре платен материален труд, със съответно добро заплащане за триизмерни вътрешни и външни табла, които се намесват пряко в архитектурата на сградата.

Говорейки за архитектура няма как да не се спрем на символите и шрифтовете, те са първото нещо, което навлиза комерсиално в стройния социалистически ред. Първо през търговските марки, след това върху зградите под формата на светещи лампи, надписи формираща градската визуална идентичност. Те имат изключителна културна стойност и могат спокойно да бъдат обявени за паметници на културата от онова време, като пример за използване на кирилицата. Изработвани са от занаятчии по места. Под изработка имам предвид за една сложна комплексна дейност - от вземане на поръчката от търговското предприятие, преминаване през одобрение от творческа комисия, отговаряща за градската среда, до поръчката за изработка на неона с конструкцията към столичното предприятие “Реклама” и неговият клон “Рекламно осветление и търговски реквизити”, цех “Неон”. Следват монтаж и окабеляване.

Разгръщам няколко броя на “Шрифтове за нашата практика”, за да видя цялото богато разнообразие от шрифтове на българска кирилица, с което са разполагали оформителите от онова време. Разглеждам и архива си от снимки с малкото външни надписи. Изненадвам се как многообразието може да се сведе до няколко вида шрифт: 1. Курсив, използван най-често за търговските обекти сладкарници, универсални магазини и бакалии, по-големи комерсиални предприятия, основно неонови надписи за лампите. 2. Традиционен сериф за аптеки или книжарници

3. Разработени авторски надписи на веригите като “Плод зеленчук” например, всички оформени най-често върху светещи кутии.

4. Блоков шрифт за индустриалните предприятия, където светлината е затворена като в кутия в обема на самата буква.

Първият вид надписи задължително минават през творческа комисия, защото заемат важно място в градската среда. В по-малките населини места хората имащи компетенцията да организират подобен тип дейност са много малко и обикновенно самата комисия изпълнява и поръчката. Членовете на творческата комисия се завъртат на ротационен принцип, но някои обикновенно се повтарят по-често от другите и това се по-изявените художници на града като Николай Тюркиджиев и Даниел Ангелов. Те са и добре познати от съботните издания на “Нов живот”, където изработват илюстрации и колажи по поръчка на баща ми.

Вторият и третият вид надписи обикновенно са пристигали готови и изработката се свеждала само до монтаж и окабеляване, макар и рядко все пак се срещат и местни изработки.

Четвъртият вид, който покрива нуждите на индустрията може да се разглежда подобно на партийните поръчки. Предприятието обикновенно разполага с капацитета и необходимите технически изисквания, така че да няма нужда да се допитва до художествената комисия. Те обикновенно са организирани в структура (холдинг) и там вече има човек, който отговаря за цялостната визуална и комуникация. Той обикновенно е отделен на свободна практика подобно на художниците, но разполага с техническо, а не с художествено ателие и така в повечето случаи няма нужда от подизпълнители и сам организира по-голямата част от нещата. Иван Илиев запълваше тази по-техническа ниша, като неговото име се можеш да се засече и при първият вид надписи.

Сега идва въпроса с поддръжката. Поради ограничените възможности на клона на столичното предприятие, поддръжкта на тези неонови лампи се оказва доста скъпа, така щото светещи остават само рекламите на тези, които действително ги употребяват. Ясно помня светещните букви в родния ми Кърджали и това бяха Кино “Орфей”, Хотел “България” и “Арпезос”, Ресторант “Москва” и “Микробар”, преприятията “ОЦЗ”, “Бентонит” и “Пневматика”, сладкарници “Захарно петле” и “Пролет”, още няколко по-важни като “Плод и зеленчук” над показният магазин и “Кореком” под прозорците на кабинета в редакцията на баща ми, СД ”Търговия” на пазара и “ДП Тютюнева промишленост“ над рекетата на автогарата, “Книги и печатни произведения” над руската книжарница, нощната “Аптека”, хранителния магазин “Осетия” с безупречно подредените си щандове, работещ дори в неделя, “Железария”. От горе изборените до ден днешен има все още оцелели, които могат ясно да ни покажат трите основни вида типография, формираща градската идентичност от онова време.

Сега нека ги отделим стилово:

1. Свободно изписания школски шрифт на “Тютюнева промишленост” абсолютно в стила на Борис Ангелушев и близкият му самобитен фотонабор на “Пролет” и “Осетия” оформят първата линия, като последните два са със сигурност местно дело, нека не забравяме че в провинцията правилата и изискванията са традиционно по-високи от тези в столицата, с други думи локалния фотонабор на “Пролет” и “Осетия” изискват специално внимание.

2. Прехода от курсива на Ангелушев към Италиен Стефан Кънчев при “ДП” и “Печатни произведения”, следва безупречния египедски шрифт “Аптека” (два броя) отново на Борис Ангелушев.

3. “Плодове и зеленчуците” на Стефан Кънчев и “СД Търговия” отново локално произведен, заемат стабилно място между серифа и блока. Поставени в светещи кутии, препращат към края на 80-те.

4. Блоковият шрифт на “пневматика”, веднага препраща към “балканкар” на анонимния известен, близка до оригиналната хелветика и развита в цвят.

Сега да разгледаме практичната част от това изследване. Хубавото на неоновите надписи е, че тяхната конструкция и обем са изработени от метал. Стига да се намерят в добро състояние, без ръжда и повреди по корпуса, могат много лесно да се възстановят във вид почти като оригиналния. Най-скъпата част обикновенно е изработката на неона, модерните и тихи трансформатори вече се предлагат на достъпни цени, като разбира се остава ангажимента със поддръжката. Те биха били чудесни примери както за образованието, така и за хората занимаващи се с изработката на подобен тип асортименти. Възможно е катографирането на по-важните разгледани тук примери, така че да се разглеждат и на място. Друг важен момент е как човек почуствал се съпричастен да закупи и отнесе частица със себе си. Възможно е издаването на каталог с разгледаните примери и изработки, избрани шрифтове, които са участвали в тези надписи. Подготвяне на анимирани тримерни букви, типични за кирилицата под формата на анимация, която всеки може да получи със сертификат, удостоверяващ закупуването му и стойността на финансовия му принос за тази разработка.

1 note · View note

notesovertherailroads · 3 years

Text

Игри

Трясък. Вратата се разби и трески от нея се посипаха по пода. Суматоха. Мъже отскочиха стреснати назад с ръце насочени към коланите им. Шапката на един от тях се килва и петно кръв избива на челото му. Другият се хвърля към земята, но стигайки я вече не чувства нищо. Изстрели и тропот на тела. През прага преминава мъж, носещ червено сако. Черната му риза е безупречно гладка както и бръснатото му лице. Не се усмихва, а само натиска спусъка. Седем пъти. Седем мъртвеца. Останал е един, който е ранен в ръката. Свил се е до тялото на другаря му и вие от уплаха. Нахълталият се доближава - бавно, спокойно. Гледа го с металните си очи - сиви, безчувствени. Вдига оръжието си. В този момент нахълтвате в стаята. Виждате обстановката. Метнете зар… Всички бяхме вперили поглед в страниците на поредната книга-игра. Разказвача ни дочете страницата. Един посегна за заровете, но той го спря: -Чакай да видим какво ни чака при двата варианта! - и започна да разлиства. Спря и ние погледнахме през рамото му. Развитие “А” бе смърт. След това видяхме и “Б” - убиецът биваше повален от куршум излетял от нашето оръжие. Разказвачът кимна да метнат заровете. Падна се пет. Оживяхме. Спогледахме се и се усмихнахме. Лятото бе в разгара си. Седяхме в сянката на трафопоста и играехме със съзнанието си. В момента преследвахме шефа на междунаодна групировка из каналите на някакъв мегаполис. А пред очите ни листата зеленееха, коли отминаваха тихо по все още затънтените улиците. Спокойствието ни опиваше. Училището бе свършило, но ние отново се събирахме и вършеехме из квартала. Потта се спускаше на струйки от лицето ми. Все пак бяха над трийсет градуса на сянка. -Трябва да тръгвам. - Разказвачът гледаше часовника си. Затвори книгата и стана. Винаги ставаше така. Ние се раздвижихме. Всеки започна да гледа в някаква посока, предчувствайки края на забавата. -А довечера? - попита някой. -Не знам. Ако свърша с урока. - Разказвачът се замисли. Погледна ме. -Потърси ме и ще ти кажа. -Добре. Към колко? -Към шест и половина, може и седем. Чао. - обърна се и тръгна. Ние му махнахме и в започнахме да се чудим какво да правим. Всички започнаха да се разотиват. Тръгнах към нас. Минах през кооперацията зад къщата и влязох в двора ми през разбитата част от оградата. Птичето грозде бе пуснало сочни плодове. Май пак щяхме да се мажем. Влязох и се отправих към втория етаж. Нашите ги нямаше, а долу леля Соня спеше. Проснах се на леглото. Сега бе четири часа. Какво щях да правя през всичкото това време. Кучето ми бе изплезило език и гърдите му се издуваха от поетия въздух. В тези моменти времето все едно не течеше. Гледах тавана неопределено дълго време. Слушах как минаваха трамваите. Станах. На секцията бяха сложени много книги. Гледах ги. Четях заглавията. После примъкнах един стол и качвайки се на него стигнах “Черният корсар”. Хвърлих се на леглото. Към шест и петнайсет не исках да оставям книгата. Въпреки това се бях уморил да чета. Чу се тропане по стълбите. Майка ми се прибра, мъкнейки два плика с покупки. Остави ги на масата и се отпусна на един стол. Дишаше тежко. -Здрасти! - казах й аз. -Здрасти, синко! Ще ми направиш ли само кафе? - бе уморена. -Да. - не исках да се цапам. Влязох в кухнята. Кафеварката бе оставена на котлона. Развих я, смених кафето в цедката, налях вода и обратно я поставих на котлона. Обратно в хола мама пушеше. Май сега бяха “Трезор”. Кучето се бе изправило и изтягайки се се приближи до нея. Тя протегна ръка и го почеса зад ушите. Туловището на любимеца се отърка в дънките й, а очите му се притвориха от удоволствие. -Стига, Роки! Цялата ме направи в косми! - кучето надигна муцуната си и погледна влажно майка ми. Винаги гледаше така за да не му се карат а да продължат да го милват. Но мама това не я интересуваше, а душеше въздуха идващ от кухнята. Приплеснах с ръце и извиках Роки при мен. Той се огледа и с бавна походка се бутна в дланите ми. Почувствах силата му когато само с главата си ме побутна. Все пак преди две седмици бе изкъртил една ела по която се катерех. Тя бе бяла, само стъбло отдавна изсъхнало след като бе ударена от гръм май още от преди да се родя. Понякога се чудя дали тази ела не бе всъщност сестра на големият смърч в двора ми. Титаничната му сянка надвисваше над къщата и бе гордо най-високото дърво в квартала. Когато мама започна да пие кафето си аз се приготвих да излизам. Обещах, че до девет ще съм в къщи. Когато слизах по стълбите леля Соня ме повика при себе си. Влязох при нея и я видях да седи във фотьойла си. ��огледна ме и каза да оставя паничката с храна отвън за котките.Взех я. Когато оставих тенджерката, служеща за паница на котките се огледах за тях. Водехме скрита война. Седем на един в началото днес от тези котки бяха останали само три. И трите не ме обичаха особено за това, че в непорочна възраст ги преследвах по двора. После с някои станахме приятели по нежелание, а след това и по призвание.Но сега ги нямаше. Излязох на улицата и се затичах към къщата на Разказвача. Вратата изскърца (тя обикновено никога не се смазваше) и аз се озова�� в двора му. Заобиколих отзад и позвъних. Отвори баща му: -Той свири! - веднага ме пресече, понеже знаеше, че търся Разказвача. -Може би към осем часа ще свършим. -Довиждане. - сухо отвърнах аз. Не знам защо, но винаги ме плашеше този човек. Може би заради рязкото държание или защото аз си падах ревльо до късна възраст. Излязох и реших да отида при Изобретателя. Преминах покрай трафопоста и пързалката на която играехме на теглилка. За незапознатите с тази игра тя се състои в следното - един от участниците се качва отгоре на пързалката и се хваща здраво за нея, а другите се опитват всячески да го издърпат или избутат по нея. Аз бях един от издръжливите на тази игра, дори Изобретателят ми викаше че съм каучук. Но имах един фатален недостатък за да стане неуспорим победител - имах жесток гъдел. И затова в един момент губех. Когато стигнах блока на Изобретателя го видях да излиза. Той бе този, който имаше най-шантавите идеи като например да направи нов “Старкрафт” или да създаде жив динозавър. Кефех се на тези му идеи. Често напълно невероятни, те показаваха живото му въображение. -Накъде отиваш? -Към татко, в болницата. - Изобретателят си подмяташе нещо, май ключ вързан на верижка. -Искаш ли компания? -Да, добре. А Разказвача? -Не, още свири. Нищо ново. Хайде да вървим. Бащата на Изобретателя работеше в едно кафене вътре в градините на Александровска болница. Там беше и едно от ключовите места за игра на война с оръжия. Имаше много жив плет, скривалища и алеи по които се гонехме. А като в болница цареше мъртвило. Ние викахме и се гонехме в един тих свят на мъка. Понякога някой старец ни гледаше с усмивка през прозореца до леглото му. Кафенето работеше и ние седнахме на една от изнесените маси. Изобретателят говореше за новите си идеи: -Ами математиката? Защо да не има универсални уравнения, които ще я направят толкова лесна и възприемчива. Ето какво съм замислил - в моята специална математика нулата ще е специално число, което ще е отговор на всичко! Какво ще кажеш? -Ами не знам, но това е невъзможно! - ухилих се аз. -Трябва да измислиш всичко за да се получи, а в момента не знаем почти нищо от математиката, а това което знаем нн е трудно за разбиране! Така че трай за да не стане като със Старкрафт 2! -Вие нищо не разбирате! - той се сопна. Не обичаше да го закачат на тази тема. Всички в квартала му се присмиваха за тези идеи, а понякога и ние, приятелите му не падахме по-долу. Като се сетя за онези драсканици по рулата с хартия, имитиращи анимация ме напушва смях. Но сега не беше смешно. Изобретателя се сърдеше. -Е, добре де! Всеки има нещо за което да му се смеят! И на мен ми се смееха като карах онова детско колело! -Така ли? -Ами мисля, че да! Освен това и на моята непохватност! -Момчета искате ли сладолед? - бащата на Изобретателя надвисна над нас със своята огромна сянка. Беше едър човек, но с ведър вид. Естествено, че поискахме и след малко всеки стискаше фунийка и ближеше жадно. Беше приятно да идвам до кафето. Понякога се навъртах за да видя дали ще намажа нещо. Въздухът започна да се разхлажда. Слънцето залязваше и аз трябваше да се прибирам. В нас звучеше музика. Тате бе надул черният ни касетофон и от него се лееше една изтъркана от употреба касета. Роки лежеше под масата и унило мислеше защо не може да си запуши ушите. Майка бе седнала и пушеше. Ядохме. Музиката не спираше, а тате ми разправяше нещо за групата - как тя е най-великата, че аз трябва да слушам такава музика и прочие. Ненадейно нощта се настани отвън и смърчът смутено ни гледаше от сенките, които правеше. Аз започнах да се прозявам. Не беше лесно цял ден да си навън. Легнах и мълчаливо се завих… 2 Два дни по-късно тичам като гламав. Пот се лее от мен, но аз се опитвам да се държа. Зад мен са стражарите. Четирима на брой. Свивам покрай улицата ни и се втурвам в двора си. От там през кооперацията и излизам при фонтана, който не работи. Завивам на ляво и влизам в градинките на блоковете. Стъпалата ме болят. Устата ми е суха и вече едва си поемам въздух. Никога не съм бил добър бегач. Отзад започват да ме настигат. Жаден съм. Разказвача е зад мен. Винаги преследва с настървление. Но ако Изобретателя го хване музата ще те преследва до сетни сили. Правя още един завой по улиците. Вече нямам никаква енергия. Започвам да се отказвам. Чувам тропота зад себе си и моментално три ръце ме удрят с всичка сила в гърба и няколко гласа викват “Стражар!”. Аз се олюлявам, но има още един апаш. Моля се да го хванат, защото иначе аз съм стражар следващата игра. Никой обаче не помни къде го е видял за последно. Остават десет минути до победата на апашите. Ние имахме по-особени правила на игра. Играехме на време. Ако всички които са били апаши не са хванати за определеното време, следващата игра стражар бе последният заловен. Аз седях на оградата до която ме бяха хванали и дишах така, че дробовете ми се превиваха от напрежение. В гърлото ми имаше храчка колкото Атлантическия океан и нямах сили да я изплюя. Започнах да се давя и направих жалък опит да се спася. Успях с цената на потекла от брадичката ми слюнка. Настъпи краят на играта. От един двор се подаде Изобретателя и каза: -Ти ще гониш. - аз го гледах с отчаяние. -Мъника се измъкна. Чудно къде ли се е скрил? Не го намерихме. -О, тук бях през цялото време. - разнесе се детско гласче. Мъника се подаде от един храст в двора. -Винаги най-близкото място до стражаря не се пази изобщо. -Ама ти и гък не издаде! - възкликнах. -Е, мииииии… знаех, че вече си стражар. Видях като те хванаха. - усмихна се той. В това време останалите започнаха да се появяват от различни места. Всички знаеха, че следващата игра ще е забавление. Все пак аз щях да гоня. Разказвачът каза, че имам половин час и хукна, а след него и останалите. Гледах ги радушно как свиват в ъгъла на улицата. Трябваше да подишам, но не и тук. Свих в двора, прескочих една ограда и минах на съседната улица. Сигурно останалите бяха се събрали на ъгъла и чакаха да чуят крачките ми или се бяха втурнали на където видят. Мернах червената тениска на един от бягащите. Беше Гласчето - момче с много специфичен, леко женски глас. Не че ние бяхме с особено мъжки гласове, но все пак. Може би имаше и такива, които клечаха. Бавно се приближих. Оградата ме прикриваше и тогава от ъгъла се появи Изобретателя. Скочих към него с протегната ръка, а той с команда “Бягай!” я отклони и тръгна да се измъква. Появи се и Мъника заедно с още момчета. Втурнах се към тях. Те се пръснаха като пилци от наближаваща котка и аз започнах да преследвам двама, които бягаха в една посока. Насилих се за да ги настигна. Единият пред мен бе Мъника. И той като мен не можеше да бяга, но имаше повече сили. Дръпна ми. Аз ускорих още малко. Бях на ръка разстояние от него. Хванах го за ръката, но той я дръпна. Загубих равновесие, но пак се вкопчих в него и с дясната го тупнах по гърба. Стражар. Пуснах го, но той продължи да бяга. -Ей, хванах те! - викнах му на пресекулки. Кашлях от задух. Той се обърна и се ухили: -Не задържа ръката така, че още съм апаш! Хвани ме де! - и пак тътри да бяга. Вече бях изпуснал шанса си и унило се изтегнах на тротоара. Бях разстроен - винаги ми излизаха с този номер и ми беше писнало да съм прецакан. Щях да чакам да мине половин час и да си почине. Тогава щях да ги хвана всички. Или поне един за да си плати и аз да не гоня три игри по ред. Беше следобяд и вече се бях прибрал в къщи. Разказвача пак свиреше, а останалите бяха уморени и се бяха прибрали да спят. Аз не можех. Никога не бях достатъчно уморен, а и в детската градина не успяха да създадат този навик у мен. Хванах книгата за черния пират и продължих да я чета. От толкова приключения насред вода ожаднях. След това започнах да рисувам. Не можах да нарисувам нито черния корсар, нито кораба му, а още по-малко красива картина на морето. Усърдно скицирах, драсках, повтарях докато не превърнах всеки лист в купчина от неопределени черти. Флуоромастрите се смесваха и получаваха нови странни цветове. Слезнах при леля Соня. Включих телевизора й и пуснах руския канал. Даваха анимационен филм за роботи. Единият бе бяла лъскава кола и ставаше висок около три метра след трансформацията. Леля Соня се излежаваше и аз намалих звука за да не я будя. Но вече беше късно. Тя се надигна и ме попита: -Искаш ли да си направим нещо за ядене? -Препечени филийки и кренвирши? - предположих. -Да. -Ей сега ще ги направя. - знам, че това щеше да е нещото, което щях да направя. Все пак бях цар на препечените филийки. След това не са били един или два случаите когато тя казваше на мама, че нейните филийки не са хубави като моите. Изпитвах гордост от този факт. Качих се и взех продуктите. Водата завря и аз пуснах нарязаните кренвирши да се надуят. Месестите им тела се въртяха от надигащите се мехурчета. След това на котлона поставих филиите. Хлябът изпука от докосването на горещия метален диск. Във въздуха имаше пари, носещи привлекателния аромат на печено. Внимателно ги обърнах и отдолу се показа леко чернеещата им повърхност. Бяха топли. Наредих ги в една чиния и взех маргарина. Намазах две от филиите и подадох едната на леля Соня. Топяха се в устата, а кренвиршите леко пареха на небцето. Обичах това усещане. След като се наядохме аз отново се качих горе. Скуката изяждаше времето ми и аз започвах да подивявам. Винаги като чакам да стане нещо, или просто имаше липса на действие откачам. Започвам да се движа напред-назад, цепейки секундата на четири. И времето нарочно се влачи. Отмъщава ми за прибързаността ми. Вечерта отново се бяхме скупчили над книгата игра. Намирахме се в един бар, където търсехме доносник. Той трябваше да е облечен в бял ленен костюм и да носи шапка. Вътре е претъпкато и ние се оглеждаме за него. Сред тълпата се създава суматоха - той ни е видял първи и се опитва да се измъкне. Последваме го в уличката зад заведението. Лампата е слаба и тъне мрак. Чува се изстрел и залягаме. Сега седим и очакваме в тъмното. Трябва да мятаме зар. -Пет. - каза Гласчето. Очакваше, че е на добре като миналия път. Разказвача обърна на съответния епизод и зачете: -Автомобилът ти предоставя подходящо укритие, но чуваш как се презарежда оръжие. Имаш време да откриеш къде се скрил Брент. Надигаш се и стреляш в мрака. В този момент зад теб изхрущява чакъл. Обръщайки се виждаш автомата Томпсън огрян от слабата лампа. Чуваш изстрелите и след това падаш убит от залпа получен в тялото ти. - настана мълчание. -Май ще изберем другия епизод, а? - Разказвачът обърна на втория вариант. -Тъмно, но имате сигурно укритие зад колата. Чувате звук от презареждане, но оставате скрит. Следва откос по металната броня. Ситни стъкълца се посипват около вас. Чувате стъпки и виждате сянка да се подава от ъгъла. Държи автомат. Без да мислите стреляте. Онзи отсреща се олюлява и пада. Нов откос се чува зад гърба ви. След това щракване от празен пълнител. Изправя те се и стреляте в тъмното. Гърлен звук отеква и вие се приближавате несигурно. Палите запалката и на земята различавате белия костюм на доносника. Минете на епизод 78. - ние винаги играехме така. Искахме да побеждаваме винаги, независимо от цената. Понякога играехме на такива книги игри, които имаха няколко герои, но тогава за мен оставаха онези, които са най-мизерни. Например гном копач. Или фея на цветята. Започвахме да порастваме като самочувствие - някои повече, други по-малко. Заформяха се йерархии в приятелствата ни. На другия ден играехме на криеница. С нас бе и Мърльото. Викахме му така, защото къщата в която живее беше много мизерна, а често и той нямаше особено чист вид. Бе по-малък от нас, плашлив и почти всички го подкачаха. Разказвачът най-много. Намираше го за нищожество и понякога го измъчваше - извиваше му ръцете, караше го да прави неща, които не искаше или просто го обиждаше гадно. Разказвачът бе започнал да се променя. Прекарваше много време в къщи, четеше книги, които малко от нас можеха да си позволят или дори ги интересуваха. Но после, с прочетенето, той ни развличаше - говореше за измислени светове, изпълнени с магия и чудовища, рисуваше картини пред моите очи. Беше интересен, но това го накара да стане високомерен към нас. Имаше мнение за всеки и всичко. Започна да обижда останалите като ги вземаше на подбив. И все пак оставахме приятели. Събирахме се в двора му и играехме с играчките му, които бяха лъскави и скъпи. Правехме войни, но винаги той взимаше най-скъпите играчки и съответно винаги бе най-мощен. Липсваше му съзнание, че може да загуби. И този ден не се отличаваше от останалите. Мърльото трябваше да брои, защото това му бе късметът. Той опря лице на стената и започна бавно и сигурно да отброява. Ние се втурнахме наоколо и скоро всички бяхме на удобна дистанция от мястото за заплюване. Аз бях зад един храст - от малкото останали на улицата. Мърльото се обърна и започна да оглежда мястото. Насочи се към моя храст. Изтръпнах. Движеше се бавно с онази походка, която всеки момент бе готова да обърне в бяг. Беше на около четири метра, когато от друг ъгъл се зададоха Гласчето и Изобретателят. Мърльото се обърна и просто видя как те се приближават към мястото. Отчаяно се опита да ги изпревари. Беше малък и слабичък така , че усилията му бяха напразни. Изпусна и двамата. След това реши да отиде в тяхната посока. Ускори крачка и се приближи към няколко нахвърляни строителни материали и пръст. Тръгна да заобикаля купчината и в този момент от другия край на улицата изскочи Разказвачът. Бяха на еднакво разстояние от оградата. Мърльото се затича и с напрегнато лице се стремеше да се движи възможно най-бързо. Но Разказвачът също бе много близко. Все пак изоставаше малко. Мърлото пръв положи ръка да заплюе, но Разказвача го избута и се заплю. Малкият се ядоса на тази несправедливост: -Не можеш да правиш така! - май щеше да се разплаче.Гледах и може би му съчувствах. При такива игри в нас се събуждаха инстинктите и ние се превръщахме в логически машини, които ще създават проблеми на жертвата. И търсача и търсените бяха жертви и ловци, еднакво хитри и ловки. Но сега бях наблюдател. Знаех защо Разказвачът бутна Мърльото. Ако Мърльото го бе заплюл, Разказвачът щеше да разчета на шанса си тоест на мен. Ако се заплюех автоматично той щеше да брои. Ако сега се заплюех броенето щеше отново да се падне на Мърльото. Сега той се бе надигнал и изтри очете си, които бяха влажни. Огледа се. Обходи внимателно наоколо и търсеше нещо да ме издаде къде се намирам. Не искаше да рискува и затова опита най-логичното: -Царски път до десет! Десет, девет, осем… - започна да отброява, колкото му глас държи. Аз се изстрелях от храста и се понесох по улицата. Бяха около петдесет метра, в които трябваше да се измъча за да не броя. -пет, четири… - май нямаше да успея. Гледах тъжното лице на Мърльото, лице в което се четеше молба, напрежение и очакване. Не искаше пак мижи. - три, две, ЕДНО! -аз видях как ръката му се просна на камъка и гласът му отекна. -Пу за С.! Обърнах се и Мърльото ме боцна с пръст след което се извърнах отново за да разбера с кой точно. Показалец - не. Кутре - също не. Може би безименен - не. Ще броя до сто по единици. Започнах вперил поглед в оградата. Зад мен зазвучаха стъпки, които започнаха да се отдалечават. След трийсет секунди се отдръпнах от стената и започнах да гледам наоколо. В храста, където се бях крил едва ли щеше да има някой. Купчината пръст - не знам. Започнах да се тревожа. Никой не искаше да брои и затова винаги се скупчваха на групи - за да се отърват колективно. Може би имаше някой в двора отсреща. Вратата бе открехната и вътре имаше хубави укрития. Отлепих се от стената и започнах да се приближавам към него. Ослушвах се. Беше много тихо. Все едно си в някой уестърн - дълга пуста улица и при всяка следваща твоя крачка може да се окаже, че тя изобщо не е пуста. Вратата на двора бе на ръка разстояние от мен. Тогава се чуха пляскащи стъпки - гуменките на Разказвача. Нямаше как да го изпреваря, а и други нямаше при него. Но се затичах. С приближаването на оградата се чуха още бягащи крака. Изобретателят и Гласчето бързаха. Но аз вече приближавах и ги заплюх. Остана Мърльото. Реших пак да проверя двора. Изтичах обратно като дишах учестено. Влязох вътре. Имаше една барака и навес със спуснат брезент. Първо брезента. Спокойно се приближих и дръпнах плата. Нищо, само маса и два стола. Врата изскърца. От бараката излетя Мърльото - все едно бе ракета. Аз започнах да го преследвам. Имаше три - четири метра преднина. Кестенявата му коса се бе покрила с пот от усилието. Започнах да го настигам. Оградата също. Накрая той се хвърли към нея и едва спасявайки се от размазване се спаси от броене. Беше ред на Гласчето. По-късно като почти всички се бяхме изредили по два пъти да броим започна да вали. И то здраво. Влязохме в двора на Разказвача и застанахме при навеса за да се скрием. Летните дъждове винаги са силни и мокри и всеки се ръгаше навътре под прикритието, което всъщност бе доста малко. Бяхме пет души и все някой трябваше да се понамокри. В най-вътрешния ъгъл седна Разказвачът, до него Изобретателят, на отсрещния аз и Гласчето. Мърльото тръгна да се вмъкне на по-сухо, но нашият домакин го захока: -Къде си тръгнал? Ще седиш там! Няма достатъчно място! - гласът му беше надут и спокоен. Нали беше у тях. -Ама ще се разболея! - Мърльото започна да се жалва. -Нищо, тъкмо ще се изчистиш! Ще миришеш по-малко! -Аз не мириша! -Напротив! Миришеш като къщата, в която живееш! -Не мириша! - започна да хлипа. -Я се махай! Смърдиш! - ехидно се заяде Разказвачът. Стана ми мъчно за малкия. Но той се затича в дъжда, макар вече да беше мокър заради заяждането на другия ми приятел. Наистина къщата му се намираше на десет метра от неговата, но това не ми попречи да се чувствам гадно. Мърльото плачеше и сълзите му се смесваха с дъждовните капки. На Разказвача обаче не му пукаше. -Виж го как реве! Малко след като дъжда започна да намалява в двора влезе майката на Мърльото. Дългата й черна коса се вееше от гнева, който я движеше цялата. Приближи се към нас и още преди да реагираме заби един шамар на Разказвача. Вече не помня какво точно му каза. След това ме видя и аз получих същия урок. Заслужавах си го. Мърльото ми бе приятел и трябваше да го защитя, а не да си мълча. Странно, но се ядосах. Може би на нея, защото ме удари или на себе си, защото не се оказах добър приятел. По-късно Мърльото пак щеше да играе с нас, но Разказвачът щеше да хра��и още по-голяма жлъч. И постепенно това щеше да е отношението му към всички от тайфата. 3 Наближаваше времето на морето и ваканциите и всички обясняваха къде и за колко време ще отиват. Аз щях да си седя в нас и щях да чета. Така ставаше всяко лято - за около две седмици пътуването ми се очертаваше между страниците на книгите за четене. Обикновено намирах по-голямата част и ги изяждах с кориците въпреки, че после се оказваше, че само малка част от тях учехме. Затова винаги намирах и нещо друго, което да ме развлича. Най-вече приключенски романи, фантастика и други подобни. Тази ваканция бях по следите на Баскервилското куче. Демонът вилнееше в съзнанието ми. Моето собствено куче ме гледаше излегнато с муцуна положена върху предните му лапи. За разлика от чудовището за което мислех, моят четириног приятел имаше бяла козина и сивкави отенъци по ушите и носа. Беше му скучно. Сигурно искаше някой да го погали. Потупах отстрани на леглото. Той размаха опашка и се надигна. Започнах да го чеша по ушите, по носа. Прозя се. Играеше му се. Бутах го, той отново се прилепваше. Заподскача и едва не ме събори. Долу се позвъни. Слязох и на вратата видях Далаверата - съученик, който винаги го биваше да се договаря за разни неща. Влезе и започна да ми разправя как щели да му купят едикакво си лего. Питах го дали иска да караме колело. Тъкмо моето го бяха ремонтирали и аз исках да си начеша крастата. Той се замисли малко. -Ами трябва да кажа на нашите. Става ли аз да отида до нас и ти да дойдеш да ме вземеш? -Няма проблем. Даже мога да те закарам до там. -Супер! Изкарах велосипеда - китайско производство, и Далаверата се настани на рамката. Сигурно ръбеше. Започнах да се въртя педалите и набирахме скорост. Улицата бе еднопосочна и пуста по това време на деня. След няколко минути оставих колелото до къщата на Далаверата. И неговото беше БМХ, но друг модел. Излезе. -А сега къде ще караме? - попита ме той. И аз не знаех, но веднага се сетих. -Към Южния парк. Хайде ще минем през Александровска! Профучахме през болницата без да срещнем особена съпротива от недоволни санитари. Излязохме през една малка задна вратичка и минахме в градинката зад нея. Спряхме при чешмата и жадно лочихме. След това се спуснахме в подлеза. На мен, както винаги, не ми работеха спирачките и ползвах крачна. Минахме през пазара Вазов и се озовахме на границата на парка. Гъстите дървета правеха една зелено-кафява стена срещу нас. Лавирахме между стъблата и излязохме на алеите. Двойки се разхождаха сред прохладата на листата. Деца тичаха и се пръскаха с водни пистолети. Виковете им огласяха въздуха. Стари хора се препичаха като змии. Някъде поливаха. Спускахме се по различни пътеки и хълмчета. Усещахме вятъра в косите си. Можехме да задминем и самолет стига краката да не ни предаваха. Спряхме за момент на един от мостчетата. Водата долу бе малко, а боклуците много - изпочупени клони, хвърлени бутилки и автомобилни гуми, както и още такива неща. Тръгнахме към един хълм. По него се виеше път, стигащ до върха. Като се спуснеш надолу получаваш такова ускорение, че всеки миг ще се отлепиш и вече ще си птица. Вярно, че изкачването е бавно, мъчително и уморително, но всичко си заслужава. Това е миг свобода. Бяхме на билото. Небето бе синьо, безоблачно и пропито от слънчевите лъчи. Стиснах кормилото. Оттласнах се и започнах да въртя педалите като луд. Вихър. Притворени очи от силата му. Безтегловност и минимално усещане на усилието в краката. Виех се по спиралата на пътя. Отстрани имаше едно от онези езерца, пълно с тръстика и кал и вода с цвят на кал. Около него - трева, дървета, изобщо преобладаващ зелен цвят, който рязко преминаваше в небесносин. Започнах да летя. В този момент зрението ми бе грабнато от бялата лада, която се изкачваше нагоре и заемаше почти целия път. Инстинктивно стиснах кормилото и завих на дясно. И полетях. Понесох се над пътя, земята, тревата. После със звучно “ООАААУУУУ!” се превърнах в подводница, приземявайки се в езерото. Водата ме покри до гърдите, а аз с инерция стигнах почти до брега. Излизайки от вадата, видях как дрехите ми се бяха пребоядисали от сиво в мътнозелено. Колелото изпразваше своите баласти, а Далаверата се появи. Носеше онази усмивка, предвещаваща небивало спукване от смях. -О, зелени! - едвам се сдържаше. Аз вече бях кипнал. -Да, бе, смей се! -Е, стига де, само как излетя! А приземяването беше нечовешко! -Да, едва не се изпочупих! - въздъхнах аз. -За сметка на това си смени цвета! Вече си зеленото чудовище! А и виж да не си подслонил някоя риба при себе си! -Хайде да се прибираме! -Е като те гледам нямаме избор! Още малко и ще гъбясаш! - определено нямаше да ме остави на мира. Майка ми още по-малко. Като ме видя целият в нюанси на зелено, знаейки какви са били дрехите ми преди, се хвана за главата. -Веднага се събличай! Ще вземе да пипнеш някоя зараза! - изкомандува. Стопли вода и я изля в коритото. Липсата на нормална баня ни беше накарала да използваме корито, което навремето ми се струваше огромно, а сега - дори мъничко. Потопих се доколкото ми позволяваха размерите и започнах да се търкам по натъртените и мръсни места по тялото, тоест почти навсякъде. След това докато ми търкаше гърба, мама започна да ме разпитва как съм се озовал в този вид пред нея. Обясних й, но това не я успокои. Знаеше, че дрехите едва ли ще се изперат. А аз вече мислех за утрешния ден. Тогава почти всички щяха да са заминали и аз оставах самотен Робинзон Крузо сред пустия квартал. А след две седмици аз се впусках в приключение, заминавайки отново за Девин - моят личен остров. 4 Слънцето напичаше асфалта на пътя, който минаваше между реката и планината. Зад нас се скриваха и последните блокове от града и скоро останахме сами сред гора и вода. От време на време някоя кола преминаваше покрай нас, отивайки към басейна или града. Мислех как след половин час щяхме да сме във водата и щяхме да играем, да се плискаме и плуваме. На открития басейн отивах за първи път и тръпнех да видя какво представлява. Досега отивах винаги с дядо ми в балносанаториума и той ни забавляваше като плуваше като делфин с ръце на главата или се гмуркаше по дъното. Обичах дядо, защото понякога бе луд като мен, а друг път ме поучаваше. Възхищавах му се. И винаги исках да съм като него. Сега отивах без него, но бях с приятели и това ме успокояваше, даваше ми шанс да се докажа пред останалите. Смеехме се, а аз им разправях небивалици за това какво съм правил през изминалата година. Минахме покрай няколко вира, чиято вода изглеждаше почти огледало заради дълбочината им. Гущери ни съскаха леко и се разбягваха, плезейки се като ги доближим. Бунгалата в близост до басейна бяха заети и простори с разноцветни кърпи се препичаха на планинска тишина. Сега им бе паднало да си отдъхнат от мръсния градски въздух. Започнахме да виждаме паркинга - една красива жена по бански ни гледаше от една голяма скала. Там бе най-удачното място да я сложат - рисуваният й лик привличаше вниманието. За нещастие, с приближаването до нея се разкриваха множество недостатъци в техниката на художника. Около мнимата дама имаше много коли, най-вече от стари немски производители и социалистически герои. Дървен мост отнасяше една пътека към чернозеленикавата гора. Или към дома на някой звяр, живеещ там. Водата блестеше на раннообедното слънце и приласкаваше жадното ми тяло. Миришеше на скара и звучеше музика. Детският басейн ни бе точно по големина, покривайки раменете ми. Започнахме да се закачаме. Братовчед ми каза, че сестра му ще намине за да отиде към Попов вир, където големите отиват да купонясват. -Искаш ли и ние да отидем при тях? -Не, тук водата е топла! -Но и там е хубава. Все пак слънцето е ярко! -Не, не ми се мърда! -Тогава ние може да отидем за малко, а ти ни чакай тук. Става ли? -Ами… - започнах да се колебая. Не исках да съм сам. И не исках да съм страхливец, затова си направих вид на много замислен. - не знам. Хайде след малко да ти кажа! -Добре, ние и без това сега не сме тръгнали за никъде. - усмихна се той. В крайна сметка те така и не тръгнаха. Защото в един неуловим момент бяхме пленени от чара на една жена. Тя се появи изневиделица край басейна, пълен с малки и по-големи деца, и започна да се пече. Протегна тялото си, подпирайки се с ръце и разтвори дънковия си елек. Отдолу не носеше горнище и гърдите й започнаха да се зачервяват от силното планинско слънце. Отворихме огромни очи и така и не излязохме от водата. Плувахме като крокодили, вперили хищнически очи в тази фея, която не ни забелязваше все едно бяхме мухи. И може би бяхме. Странно опиянение обзе душите ни, гледайки тъмната коса отметната назад и стегнатото й тяло. След това на връщане не спряхме да говорим за нея. Превземайки съзнанието ни, богинята ни направи малки недорасли мъже. Чувствах се силен и горд и се надявах и следващия път тя да е там, в същата поза и този път да хвърли бегъл поглед в басейна и да ме види. Аз щях да се усмихна и тя щеше да се усмихне. И да ме целуне. -Видя ли я? Как беше се изтегнала?! - продължаваше едно от момчетата. Сърцето му препускаше по-бързо и от на останалите. Може би защото бе и по-голям от нас. Аз също мислех за нея, потънал в рицарски мечти. Вкъщи прабаба ми седеше на терасата и чистеше някаква билка. Миришеше приятно и аз седнах до нея, за да мога да вдишвам аромата. Баба ми подаде кърпа за да си изсуша главата и се върна обратно за да продължи с готвенето. Баба Мара продължаваше да чисти тревите, когато проговори: -Помниш ли песенката за Миленчо? - гласът й бе мек, старчески мек. -Коя? За него и млякото? -Да. Защо не хапнеш нещо за сила, че водата тук изтощава. Има сиренце, салам и други неща. -Ще си взема бабо! Сега само ще се попека малко, за да си почина от пътя. По улицата пред къщата минаваха различни хора - стари, нарамили лопати, облечени в дрехи с убити цветове; млади и наперени в дънки и къси поли и деца, врещящи нещо и тичащи нанякъде. Междувременно ядях филия, намазана с лютеница. Усещах умората в себе си по усилието с което преглъщах. Слънцето ме прегръщаше с вече остаряващите за деня лъчи. Беше ми топло и вече исках отново да се впусна в разходки и игри из града. Около час по-късно вече изпълнявах това си желание. Братовчед ми също бе излязъл и се събрахме компания за да играем на криеница. Тук нямаше дворове, а дървета, входове на единични блокове, камари с нарязани дървета. Това се намираше на тази улица в Девин. Някъде по-отзад бе Острова - малък парк където вуйчо ми бе свирил на цигулка в ресторант със същото име. Започна да се смрачава и вече трябваше да се прибирам. Дядо гледаше новините, а заедно с него и останалата рода. На прабаба вече й се спеше. А това значеше, че скоро и нас щеше да ни сполети същото. Тук си лягахме рано. 5 Дядо дойде за пръв път с нас на басейна в планината. Сигурно искаше да е сигурен, че нищо няма да ни се случи. Предполагам и това, че искаше да подиша малко въздух. Големият басейн бе пълен и много хора се разхлаждаха в него. Ние влязохме в него в най-плитката му част където едва докосвахме дъното с пръсти. Тогава се чу плясък - дядо ми се гмурна, разхвърляйки вода наоколо и с мощни загребвания започна да пори повърхността. На осемдесет години нямаше равен за мен. Но за съжаление на нас, възмъжаващите деца нямаше и помен от нашата богиня. За това сега отново бяхме просто деца. Аз за радост на дядо се бях научил да плувам. Сам макар, че години преди това той бе правил всевъзможни опити да ме научи, пристягайки колан през кръста и казвайки как да махам. В крайна сметка не успя. За сметка на това ме научи да играя шах. Оставяше ме да му взимам всякакви фигури и след това ме матираше в пет хода. Нали опитът бе на негова страна. Басейнът този ден не се запомни с нещо особено. Вечерта с братовчед ми пак излязохме. Взехме самосвала му и отидохме при едно нанадолнище. Сядахме върху него и се спускахме. Усещането беше велико. Адреналинът ми се покачваше, аз се стараех да не се обърна и заедно с голямата пластмасова ирачка да изстръргаме асфалта. Гледахме да не минават коли за да не би случайно да ни блъснат въпреки, че тук не бяха много. Вече бяхме се пускали по няколко пъти когато едно момче с колело с кресна: -Я се махайте! - имаше сърдит глас и леко мрачно изражение. -И защо? - отвърнах аз. -Защото аз така казвам! И не се репчете! -Или? -Ей, дребен я млъквай! - запени той. Слезе от колелото и се изпъна пред нас. Бе по-висок от мен и малко ме достраша. Аз принципно си бях страхлив, но този път знаех, че имаме право да се спускаме - наклона не бе негов. -Не можеш да ни казваш какво да правим! - оп��тах се да се начумеря за да съм ��о-страшен. -Хайде де! - замахна към мен. Аз се свих, опитах се да отклоня ръката му, но в следващия момент получих здрав удар в носа. Почти моментално ми потече кръв, а аз със сълзи на очи стиснах мястото на пулсираща болка. Все едно ми бяха били конска инжекция отзад. Седнах и наклоних глава, а братовчед ми и приятелите му ме наобиколиха. Винаги страдах заради слабите си капиляри. А и затова, че не можех да се бия. Макар, че винаги влизах смело, стараех се и излизах по-посинен от противника. Носа ми се поду леко. Сълзите ми бяха престанали и аз започнах да мразя това мрачно момче - беше ме леко страх от него. Както всеки който е по-силен от мен и използва това за надмощие. Мислено го обиждах, но гласно охках като докоснех натъртения си нос. Като се прибрах вечерта си направих сметка, че след три дни ще дойде време да се прибирам в София. Стана ми мъчно, защото тук идвах само лятото. А и защото ми предстоеше ужасното пътуване. Рано сутрин и онези виещи се завои, които тормазят корема ми докато не повърна. А аз се боря със себе си и винаги бивам победен. Дори и хапчетата на дядо не ми помагаха. А на гарата в София ще ме чакат мама и татко за да ме приберат. Приятелите ми ще са се върнали и те от пътешествията им. Игрите щяха да започнат отново и скоро след това щеше да дойде училището. 6 Училището бе свършило. Аз бях вече на тринайсет години. И предстоеше една голяма крачка за мен. Палещите юнски лъчи осветяваха градината на двора. Леля Соня отдавна бе починала, а за розите й нямаше кой да се грижи. Когато веднъж мама реши да се хване беше твърде късно. Те отдавна бяха изсъхнали сред избуялите плевели и треви. Те бяха толкова високи и разрастнали се навсякъде, че даже пожълтяваха. Аз седях в двора и гледах вишната - по нея се бяхме катерили, премятали, лепкава й смолиста кръв ни бе цапала като я наранявахме. В устата ми бе вкусът на плодовете й. Големият смърч се клатеше от вятъра все едно ми махаше. Нямаше нужда - виждах го прекрасно. Приятелите ми си бяха по къщите - ядяха, спяха в топлия следобед. А аз се местех. От вратата се попадоха баща ми и приятелят му Боби, които местеха един фотьойл. Постепенно вътре всичко се опразваше. Аз седях по-често в дома си за да се сбогувам с него. Взимах молив и драсках името си в затънтени ъгли на стаите или с ножче го издълбавах в дървените врати. Изпитвах някаква непозната за мен еуфория - любопитство, страх, меланхолия и скръб. Всичко това се смесваше в едно и аз кипях от ентусиазъм да се запаметя в съзнанието на този дом. Влязох в кухнята и погледнах нещата, които бях рисувал на осем години. Чудовището – гротескно-смешно, бе избеляло по жълтосивия латекс и бе като отлитащ спомен. Хола, може би пазещ спомени за рождените ми дни, ми се стори тъжен, самотен. Какви ли хора щяха да се нанесат? Дали и те щяха да имат толкова спомени тук, колкото аз за целия ми съзнателен живот? Долу се чу пуфтене и когато погледнах видях, че изнасят дивана на леля Соня. Аз пазех Роки да не избяга и да ми се налага да го гоня из квартала. Той ме дебнеше да го изпусна от поглед, но аз затворих вратата и продължих да гледам мястото където бях получил първата си целувка. По детски, бях на седем години. И тя бе дете. И не знаехме какво е любов, освен майчината и близостта на приятелите. Погледнах гардероба. В него се бях крил като малък когато мислех, че Девин означава да ме откъснат от родителите ми. Сега това местене ми се стори като откъсване на корените. Дали пак ще мога да се виждам с приятелите си толкова често? Седмица по-късно се преместихме при баба ми и дядо ми. Там бе твърде шумно и прашно. Тогава бяха жегите в небето и между родителите ми. Тогава всичко започна да се променя необратимо, а аз да израствам, може би и да помъдрявам. Влюбих се, но не бях обичан по този начин. Родителите ми за пореден път се разделиха. Пак се събраха. Станах свидетел на първото наводнение през живота ми. Отново се преместих в края на август. Бях близо до приятелите ми. Но не достатъчно. Започнахме да се отчуждаваме. Разказвача пое в своето русло и след всяка следваща година приятелството ни изчезваше. Изобретателя преживя голяма житейска драма и се затвори в себе си. Аз страдах по любимата. Родителите ми започнаха да охладняват един към друг - постепенно, като вряща супа сложена обратно на бавен огън. С Далаверата се сдушихме. Най-старите ми приятели останаха такива дори и да не се виждахме толкова често. Порастнахме. И вече не бяхме деца.

#memories #childhood #people_and_things #thoughts on life #original

0 notes