#марков | Explore Tumblr Posts and Blogs

unpeacefulmind · 3 months

Text

Асансьорът

"Ние винаги чакаме" - каза той, - "по всяко време и във всички случаи все чакаме! Дори когато бързаме, пак чакаме! Би трябвало да свикнете!"

Искаше да ѝ говори още нещо в този дух, но очевидно осъзна безсмислеността на думите си, които минаваха и заминаваха като празни звуци покрай тази истинска, реална жена. Това беше тема, която можеше да направи впечатление другаде или да се развива просто за собствено наслаждение, но нямаше нищо общо с жената в асансьора. Той внезапно впери очи в голите бели ръце, които лежаха върху голите лакирани стени, и този контраст почти го развълнува.

"Един мъж и една жена в един асансьор!" - каза много тихо той, пародирайки нещо си.

"Знаете ли в какво положение съм?" - тя се обърна към него и отново повдигна глава към лампата. Светлината обля лицето ѝ с любовна кротост, пое тръпките му и го смири, за да се чуе един съвсем чужд и никакъв глас.

"Утре в десет часа сключвам граждански брак!"

Той дори не се изненада. Само повдигна вежди, изкриви смешно устните си и ги сви. Искаше да ѝ каже нещо предизвикателно, но очите ѝ доверчиво отправени към него, го възпряха. Той измърмори: "Чудесно!" Сви вежди, съсредоточи се, може би се опитваше да си представи някак нейния брак или нейния бъдещ съпруг, или нещо подобно. Беше му странно. После каза:

"Не разбирам защо тогава се безпокоите! Бракът няма да избяга! Може би неприятно е само едно... трудно ще ви повярват, че предбрачната си нощ сте прекарали в един асансьор!" Той беше против брака ѝ. Това ясно се почувства в изострения тон на иронията. Противна му беше и мисълта за съпруга, както и за всичко онова, което щеше да съпроводи брака на тази хубава жена. Настъпи неприятно мълчание, сякаш съобщението за гражданския брак беше изчерпало всички теми. Сега двамата приличаха на две различни птици, пъхнати насилствено в една клетка. Всяка се беше свила в своя ъгъл. Той се опита да остане гърбом към нея, възможно най-зает с нещо, започна да пребърква джобовете си, но веднага му стана неловко. Нейното присъствие му тежеше. Поразително беше как предстоящият ѝ брак изчисти от лицето му цялата онази многосмислена сложна бъркотия, чудесния цвят на надеждите му. Това беше колкото естествена, толкова и елементарна реакция, която подсказваше може би посредственост.

"Има да висим тука.." - измърмори той, без сам да знае защо. Тя едва ли забеляза нещо от всичко това. Но беше забелязала тръгването му, за да забележи сега връщането. Пак по инерцията на случая се захвана да разказва с пълни подробности събитията, които бяха предшествали влизането ѝ в асансьора. Думите й се ръсеха върху пода, ненужни трохи от глас, който говореше сам за себе си. Той я слушаше със снизходителност. Светлите му очи гледаха на нея през онази най-конкретна светлина, която показва размера на обувките или номера на шапката. Почти едновременно той се хилеше и на себе си, на одевешното си внезапно преклонение и възторг пред една добре боядисана говореща кукла. Беше жлъчен и дребнав като всеки мъж, който губи. Изглежда, мисълта му престана да се движи свободно и елегантно по своите пътища и досадно скачаше около едно и също. Само от време на време проблясваха най-дръзки намерения, мигновени искрици извън съзнанието.

"Колко е часът?" - попита тя. "Девет!" - отвърна той и добави: - "Още тринадесет часа до вашия Брак!" "Вярно" - потвърди чистосърдечно тя, което го жегна, - "в десет часа трябва да отидем, имаме час в първи район на "Леге". "В тържествената зала ли?" - този път насмешката му излезе извън границите.

Тя го погледна учудена. Този мъж, изглежда, имаше вече някакви претенции към нея. Очите й казваха, че познава мнозина, които са се опитвали да имат претенции над нея. Разбира се, това й беше приятно.

"Там, където ходят всички!" - каза отчетливо тя. Отвън наистина се чуха стъпки. Някой удари силно врата над тях. Двамата подскочиха едновременно, отвориха решетката и завикаха с цели гърла. Тя отново удряше по стените на кабината, без да щади ръцете си, изтезавана от мисълта, че ще пропусне и тая възможност. Той замахваше тежко и отмерено, неговото желание да напусне кабината сега беше не по-малко от нейното. После двамата застанаха един до друг и се заслушваха. Тя с надежда, той с подозрение. Тишината отново обгради спрелия асансьор. "Вярвате ли, че до утре някой ще дойде?" попита тя с най-отчаян тон. "Би трябвало!" - отвърна той. - "Ще бъде много идиотско никой да не ни забележи."

Ами ако наистина не ни видят? Хей, така, никой не забеляжи, никой, понякога хората се мъкнат като слепи и глухи, представяте ли си?

Не! - каза той. - Не мога да си представя. Знам, че ако никой не дойде, ще измислим нещо и ще се измъкнем!

А защо сега не го измислите? - тя го погледна с молба.

Опитвам се! - отвърна той.

Очевидно нейният поглед му хареса. Това беше жената, която държи опора върху рамото на мъжа. Той забеляза, че тя все по-често премества тежестта на тялото си от крак върху крак и вече доста е уморена.

Искате ли да седнете? - попита я.

Подът на кабината беше прашен и мръсен. С асансьора прекарваха строителни материали за най-горните етажи. Той не се подвоуми, свали велуреното си яке и го постла в краката ѝ. Беше много доволен, че можеше да направи нещо за нея.

Моля ви! - промълви тя, все още зашеметена от ужасните си предположения.

Седнете! - той я хвана за раменете и ѝ помогна да седне. Тя се настани върху велуреното яке, опря гръб на стената. Роклята ѝ се повдигна доста над колената, така че за да прикрие голотата си, сключи ръцете си върху тях.

Той остана прав и се стараеше да не я гледа.

Тъкмо видът на голите колена му направи определено впечатление.

Тя го погледна от долу нагоре.

Защо не седнете и вие! - каза му с тъжна настойчивост. - Така е неудобно за вас!

Той си направи място върху ръкавите на якето и опря гръб до нея. Двамата заемаха цялата ширина на кабината. Краката им бяха полусгънати.

Добре все пак, че сме в асансьор за четирима! Ами ако беше от ония кафези за двама! - Забеляза тя със същия кротък и тъжен тон.

Ами ако бяхте сама? - попита я той.

Щях да полудея! - отвърна тя. - Изпитвам ужас при самота в празно помещение! Веднъж като малка ме бяха затворили в мазето едни съседи и майка ми ме намерила припаднала! Не мога да понасям затворени пространства!

Той я слушаше с интерес. Главата й беше на двадесетина сантиметра от неговата, раменете и бедрата им се докосваха. През цялото време той осезаваше близостта й, лицето му беше под въздействието на непреодолими сили, които сменяха самоволно своя заряд, за да го привличат или отблъскват. Но очевидно всичко това му доставяше онова колебливо напрежение, познатата неувереност на мъжа, който не може да намери своето място. Виждаше се, че той е напълно уравновесен човек с опитността и сигурността на своите години, но чувството, което играеше по лицето му, идеше да повтори някакво древно чувство от гимназиалните или студентските времена. Нежната красота продължаваше да го променя с пъната безграничност на предчувствието. Беше крайно време да заговори с нея, просто каквото и да е.

Поводът беше часовника. Той го погледна и лицето му веднага се сви в неприятна гримаса. Пръстите му забарабаниха по стените на кабината. Той отведнъж си спомни нещо, което го обезпокои. И все пак беше съмнително дали това безпокойство се отнасяше до него или бе предназначено за нея.

И аз закъснях! - каза той.

За вечеря ли? - тя искаше да се пошегува.

Излезе нещо съвсем приятно и мило.

Беше извърнала главата си към него и отблизо гледаше лицето му. Очите просветнаха, за да изразят почуда и като че възхищение.

И вие ли ще си имате неприятности? - веднага попита тя. Тутакси бе поискала да узнае нещо за него. Любопитството й се бе родило мигновено и сега се изявяваше с жива острота.

Не, аз няма да се женя! - отвърна той, зарадван от нейния интерес, и добави: - Но ако не излезем скоро, ще бъде много неприятно!

Беше странно как този очевидно мълчалив и затворен мъж отведнъж заговори за нещо, което той едва ли е споделял с някого. Необяснимо се беше появила необходимостта да споделя с тази непозната жена онова, което е било само негово.

Смущението му беше неизбежно, то се виждаше в объркания разказ, но постепенно изчезна в сладостта на някакви нови представи.

Той се безпокоял от спирането на асансьора, защото в джоба му, така да се каже, била съдбата за един човек. Всъщност най-обикновена история. Приятелят му бил главен магазинер в някакво предприятие. Познавали се още от съученици, тогава още бил добро момче, но все го избивало на шашми. И сега си бил чиста проба шашмаджия и мошеник, раздавал стоки без фактури или фактури без стоки, дявол го знаел какви комбинации правел, но от време на време тичал при него и му искал пари на заем, защото му предстояла ревизия, трябвало да ги покаже в наличност, и на другия ден му ги връщал... Вече няколко пъти и все по-големи суми. Та и сега, узнал, че рано сутринта в неделя ще му правят ревизия, дошъл при него и го молил за хиляда и петстотин лева, които трябвало да има в касата най-късно до шест часа сутринта, а той му обещал за девет тази вечер...

Хиляда и петстотин лева! - повтори тя малко изненадана, което показваше, че има доста точна представа за парите.

Разбирате ли сега какво му е положението!

той посочи часовника си. Вече минаваше десет.

Ако разчита само на вас, няма да му е леко!

гледаше го с интерес. Всичко, което той беше казал, й направи силно впечатление.

Дявол ли го знае на кого разчита! - каза той с неприязън. - Такъв като него не можеш никога да го разбереш!

Когато човек прави някому услуга, трябва да я прави с удоволствие: - почти издекламира. Явно това беше набързо съчинена разна фраза, която трябваше да му каже нещо съвсем друго.

Не обичам да правя услуга! - Нито обичам да ми правят услуги!

Охо! - възкликна тя с тон на по-възрастен и по-опитен човек.

Закъде сте тогава! - и изтърси с най-просташка откровеност:

Всичко на този свят е: ти на мене - аз на тебе! Може да не ви харес��а, но така е! - тя изглеждаше непоколебимо убедена. Даже се радваше, че знае тази тайна на живота, тържествуваше, че вече не могат да я преметнат, и накрая му подари снизходителността си. В нейните очи той вероятно се явяваше като симпатичен несретник.

Той обаче беше толкова увлечен в своята откровеност, че не разбра нищо от нейната реакция. Само възрази:

Тъй много затова исках да му услужа! - замълча за миг, може би се поколеба, и продължи: - Този човек ми направи страшни мръсотии... той е абсолютен подлец и леке... и не само спрямо мене, спрямо всички... и всички го знаят... Той е такова вулгарно животно..

И вие му давате парите си! Сигурно имате много излишни пари! - тя се оживи още повече.

Такъв трябва да го стъпчеш, да го размажеш, да не се съживи никога! Хич не трябва да го жалите!

Знам - отвърна той, - но не мога... идва при мене, у дома... започва да плаче, разкаява се, гледаш го, разбираш, че всичко това е само на момента, че после пак ще си прави, каквото си иска, но тъкмо затова ти дожалява, струва ми се, че мръсотията му е някак независима от него, че той е някаква жертва... - говореше с явно затруднение, запиваше се пред всяка дума и се смущаваше, че тя го слуша.

Вие сте чудак! - извика тя. - Можете да оправдаете всекиго!

Не, не е до оправдаване - опита се да поясни той, - аз много добре съзнавам какъв човек имам насреща си и също така знам, че той ме лъже, както лъже всички. Аз никак не го оправдава��, но не мога да му откажа!

Тя го слушаше най-активно и гледаше на него вече с живо недоумение, сякаш се учудваше, че той не прилича на ни един от познатите и, нито се побира в нейните отдавна приготвени представи за хората.

Но ако той не ви върне парите? - попита тя съвсем практично. - Един ден ги вземе и не ги върне!

Може и това да се случи! - съгласи се той.

Мен ме е срам дори разписка да взема!

Вие на Марс ли сте живели! - възкликна тя. - Как може да сте такъв! - искаше да каже вероятно: "Аз не ви разбирам, обяснете се, по-ясно се изразете, защото не ми изглеждате на наивник и тъпак", само добави: - За вас най-добре, ако асансьорът остане така до понеделник!

Споменаването на асансьора отведнъж ограничи лицето му.

Е, да, но вие няма да се омъжите! - забеляза добродушно той.

Не! - извика тя. - За нищо на света! Това е решено и възвишение не може да има!

Той се усмихна на нейната категоричност.

Колко странно! - каза той. - Ние с вас бързахме някъде, а един асансьор като че нарочно ни спря! Аз искам да помогна на един мошеник, когото справедливо ще накажат! А вие искате непременно да се омъжите утре в десет!

Асансьорът не разрешава! Асансьорът!

Вие фаталист ли сте? - запита с нервна ирония тя.

Опитвам се да търся разумно начало и в случайностите! - отвърна той. - Понякога те ни подсказват истини, които не виждаме или не желаем да видим!

Глупости! - каза тя. - Какво отношение може да има една случайност към мене или към вас! Онова, което ние до асансьора сме вършили, идва от нашите характери, от определен вече живот и в него няма нищо случайно! Според мен нито аз се женя случайно, нито вие помагате на този тип случайно! Тогава откъде накъде една случайност ще ни спре или ще ни промени! - тя изговори всичко това с великолепен тон на убеденост и като че сама се възхищаваше на своята логика.

Скоро след това той беше изненадан. Явно тя му се показа в неподозирана светлина. И същевременно той прие твърде болезнено, като най-нежелано, половината от думите й. Като че сам искаше да се отвърне от тях, а тя му ги връчваше още по-силни и непобедими.

Опита се да скрие всичко, пародирайки с горчива усмивка:

Толкова млада и толкова...

Покварена! - добави тя с дръзка усмивка. Той я загледа упорито, сякаш сега можеше да види лицето й по-добре. Каза:

А защо тогава толкова се безпокоите от закъснението? Щом вашият бъдещ брак не е случаен, няма от какво да се боите!

Прекалявате! - отвърна тя. - Аз не се боя за брака си, а се тревожа за неприятностите, които ще предизвика моето закъснение! Съгласете се, че у дома ще настъпи плачевния! Кой знае какво ще си помислят!... - сега тя рязко се обърна към него: - Искате ли, ако много се разпространи тази работа, да викаме на помощ. Просто непрекъснато да викаме и дори да пищим! Все някой ще ни чуе! Нали минават пазачите, нали има милиционери....

Дадено - отвърна той, - ще пищим!

Смяната на темата беше желана и за двамата. Някак прибързано се бяха докоснали един до друг и това, изглежда, породи всякакво чувство на несигурност и неприязън.

Имате ли случайно цигари? - попита тя, като се чудеше какво може да прави.

Разбира се... бях забравил.. - той пъхна в джоба си и измъкна полусмачкана кутия. След това търси кибрита. Тя го изпревари и подаде своята газова запалка. От начина, по който взе цигарата, запали и всмука, пролича, че иска да мине за страстна пушачка. Димът запълни пред очите й, отдалечи ги някъде назад, топли и одухотворени, с онази мъглива примамливост на далечния свят.

Много слаби са за мене! - тя посочи цигарата.

Пуша каквото ми попадне! - отвърна той. Изтърсваха пепелта пред в краката си. И точно при това общо движение погледите им се срещнаха. Това беше продължителен миг, като че двамата се откоснаха от всичко, като че забравиха за кабината, за брака и за мошеника, за отминалото време, за да се видят. Това беше взаимно заставане във фокуса, който ги представи един на друг с цветовете и блясъка на зениците им. Тя просто се захласна в примамливата иронично добра светлина, която идеше към нея, за да я смири и покори. До този миг тя само предполагаше, а сега най-открито го виждаше и чувстваше с оная най-свещена простота, когато голотата на лицето й се съедини с онова очаквано чувство.

Срещнаха се погледи. Беше се вкопчил.

Той се взря в нея, изчезнал от красотата й, беше поискал да й каже това, както непременно, да го изрази в най-ясна и чиста форма, когато в миг съзна своето чувство върху нейното лице. Просто видя себе си, отразен в тъмните очи, двамата едновременно бяха стигнали до едно и също. Лицето му се разлюля от пристъпа на внезапно въздъхване, цялото му тяло се разтрепери. Сега вече той знаеше какво трябва да направи, какво трябва да й каже. И точно затова се смути.

Очевидно чувството му беше толкова силно, че той трябваше да излезе извън ясното си съзнание за всичко, да се хвърли в хаоса на отдавна непознати и отдавна неочаквани вълни. Решителността не му беше присъща. Той трябваше да си я измисли, но нямаше време. Погледът му потъмня и бавно се върна при пепелта на цигарите им.

Тя се усмихна дръзко, после втяхна от цигарата си и изпусна дима. Беше заучен маниер за сигурност.

Вие оттук ли сте? - попита тя.

Да - отвърна той, - аз съм проектантът на този блок!

Охо! - тя извика по навик. - Вие сте архитект!

В поведението й се чувстваше онази инерция, която задължава практичните хора да общуват със света по определен начин.

Нейният тон като че му отвръщаше въпроси, но се чувстваше, че тя го подкрепя. Той го гледаше почти изпод веждите си.

Глупаво е да се самозатвориш в собствения си строеж! - засмя се тя, доведена от фразата му.

Беше оживена, изпълнена с идеи.

Очевидно фразите го затрудняваха. Те идеха при него като едри залци от думи, които той не можеше да глътне. И пък опитите му да ги раздроби явно не сполучваха и той поклащаше глава с фалшиво внимание.

...

#Георги Марков

0 notes

vprki · 1 year

Text

Пламен Марков: Шекспир, Чехов и Ибсен са категории в модерния театър

Във вече 102-годишната история на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ Хенрик Ибсен (1828-1906) е поставян шест пъти. Първият режисьор, който проявява интерес към норвежкия драматург е самият Стоян Бъчваров, който прави прочит на „Народен враг“ в сезон 1922/23. Написа Виолета Тончева за „въпреки.com” по повод предстоящата премиера на „Юн Габриел Боркман“ на варненска театрална сцена (2022/23) с режисьор проф. Пламен Марков.

В същия сезон преди сто години Матей Икономов поставя още една пиеса от Ибсен – „Призраци“. Следват постановки на „Пер Гюнт“ (1923/24), „Хеда Габлер“ (1925/26), отново „Призраци“ (1940/41) и „Нора“ (1943/44), като режисьор на последните две постановки е Николай Фол. След повече от половин век Хенрик Ибсен отново влиза в репертоара на Варненския драматичен театър с eдна от най-известните си творби „Юн Габриел Боркман“.

Хенрик Ибсен

В България пиесата е играна за пръв път през 1905 г. Постановката на „Юн Габриел Боркман“ на варненска театрална сцена (2022/23) е седмата постановка на Ибсен във Варна. Превод от английски и сценична редакция Пламен Марков, постановка Пламен Марков, сценография и костюми Мира Каланова, музика Калин Николов. За ролята на бившия банкер Юн Габриел Боркман е поканен Николай Урумов; г-жа Гунхил Боркман, негова съпруга е Милена Кънева; Ерхарт Боркман, студент, техен син е Теодор Каракачанов (дебют). Образа на г-ца Ела Рентхайм, близначка на г-жа Боркман, пресъздава Биляна Стоева, а в г-жа Фани Уилтън се превъплъщава Христина Джурова. В ролята на Вилхелм Фолдал, помощник-писар в правителствено учреждение, влиза Михаил Мутафов, а като Фрида Фолдал, негова дъщеря, ще видим за пръв път Мелин Ердинч (гост). Миглена Везирова е Малене, прислужница в семейство Боркман. Асистент режисьор на проф. Пламен Марков е Валентина Козарева. /на водещата снимка: Мира Каланова, Пламен Марков и Валентина Козарева/.

Премиерните спектакли на „Юн Габриел Боркман“ са на 17, 18 януари, 19.00, Основна сцена, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ Варна, с които започва новата 2023 за екипа.

За предстоящата премиера Виолета Тончева разговаря с проф. Пламен Марков.

След „Петра фон Кант“ в София и „Вампир“ в Пловдив, идвате с „Юн Габриел Боркман“ във Варна. Фасбиндер, Страшимиров и Ибсен – интересна компания...

Не съм от режисьорите, които мислят, че е добре да правиш едно и също представление цял живот. Никога не съм поставял и нещо, което някой ми е натрапил по идеологически или маркетингови причини. Ако някой театър ми предложи пиеса, приемам, само ако имам причина да разкажа нещо от мое име, нещо, което лично ме засяга.

„Петра фон Кант“ на Фасбиндер в театър "София"

Тръгвате от текста, на който, както обикновено, и сега правите свой превод.

Тръгвам от темата, която ме интересува, а текстът отразява темата. Не се изживявам като преводач, макар че съм получавал и награди за превод на пиеси. Винаги правя и свой вариант, своя редакция. Понякога известни и амбициозни режисьори като Димитър Гочев и Бойко Богданов са поставяли същите пиеси в моите редакции, аз гледам на това мое усилие като на нещо приложно, което трябва да обслужи само моето представление. При работата над „Юн Габриел Боркман“ се получи в известен смисъл едновременно авторизиран превод от прочути преводи на английски на пиесата и нова сценична редакция. Темата е първостепенна по важност, текстът може да се променя и да се отдалечава от интегралния текст, но е важно темата да стигне адекватно до изискванията на съвременния зрител. И което е най-важно за режисьора – той трябва да разкаже тази история, все едно е негова история. Така и „Боркман“ дойде при мен, доближи се към историята, която искам да разкажа.

Наричат Ибсен „Фройд на Севера“, но това географско понятие не изчерпва проникването му в човешката духовност.

Ибсен е изключителен световен драматург. Известно е, че Шекспир, Чехов и Ибсен са категории в модерния театър.

А Вие сте поставяли и тримата, включително във Варна през последното десетилетие - Шекспир с култовия „Ричард III” (2012) и Чехов с „Вуйчо Ваньо“ (2012), след това отново Шекспир с „Отело“ (2020) и сега Ибсен с „Юн Габриел Боркман“.

"Отело" на Шекспир във Варненския драматичен театър

Поставих и за Шекспир - „Влюбеният Шекспир“.

Да, не бива да пропускаме „Влюбеният Шекспир“ (2017) на Том Стопард. Връщайки се обаче още по-назад във времето със 100-годишния летопис на Варненския драматичен театър, установих, че основателят на театъра Стоян Бъчваров пръв се интересува от Ибсен и поставя пиесата му „Народен враг“ в сезон 1922/23. По-нататък се появяват „Призраци“, „Пер Гюнт“, „Хеда Габлер“, отново „Призраци“ и „Нора“, поставена в сезон 1943/44. И чак сега, в сезон 2022/23, Вие поднасяте седмия поред варненски прочит на Ибсен с „Юн Габриел Боркман“. Защо, според Вас, Ибсен е пренебрегван толкова дълго време?

Не мога да кажа защо във Варна 80 години не е игран Ибсен, след като основите на Варненския театър са се поставяли с неговите текстове. Може би заради предубежденията как публиката ще приеме Ибсен. Никога не бива да подценяваме публиката и да опитваме „да слизаме“ до нивото ѝ според наши предубеждения към автор и заглавие. Естествено, трябва да се намери подходящия език и форма интелигентната, знаеща и чувствителна публика да бъде съблазнена и спечелена.

Строеж на сценографията на "Боркман"

Дългото отсъствие на Ибсен по времето на соца изглежда странно, доколкото той бе класифициран като критик на буржоазното общество, а това се толерираше от системата.

Ибсен е изключително богат автор и ние сега ще се опитаме да го направим, освен всичко останало, и забавен, и интересен за гледане. В него има една гротеска, едно преувеличение с привкус на антична драматургия. Едновременно и трагическа, и комическа гротеска. Неслучайно съм взел за ролята на банкера Боркман комедиант като Николай Урумов, който обаче може да играе и трагически роли.

Познат е предимно с ярките си комедийни роли.

Николай Урумов

Да, но е играл също Чехов и Бекет, в биографията му има срещи с най-добрите ни режисьори, така че тук аз искам от него да намери една фина междинна степен между трагичната и комичната гротеска. В тази връзка ще разкажа интересна история от биографията си на млад 27-годишен директор на Сливенския театър. При мен дойде едно сливенско момче, което не иска да учи повече инженерни науки във Варна, а предпочита да бъде сценичен работник в нашия театър. Тогава работехме там по разпределение с Ивайло Христов, Атанас Атанасов, Йорданка Стефанова и театърът ни имаше добро име в страната. Опитах да разубедя младежа, че замяната на титла инженер с такава на сценичен работник е кон за кокошка, но не успях и го назначих, а после го направих и главен театър-майстор. Това момче се казваше Александър Морфов. Той имаше своите буйни прояви, та често го глобявахме и за да получава някаква заплата го преназначих на вакантната длъжност завеждащ шивашко ателие (усмихва се). Да зарежеш висшето си образование, за да станеш сценичен работник, мислех си е възможно най-сензационното събитие за онова време, но се оказа, че не било последно. Появи се отнякъде войник с униформа, който преди казармата кандидатствал във ВИТИЗ, но не го приели. Сега пак щял да кандидатства и ако отново не го приемат, моли, като се уволни след шест месеца, да бъде назначен за сценичен работник точно в нашия театър. Сашо поне беше от Сливен, връщаше се вкъщи, Попитах този младеж откъде е – от Българево, Каварненско, отговори. Това пък беше Николай Урумов. (усмихва се). После го назначих за артист в Сатиричния театър.

Александър Морфов и Николай Урумов - двама сценични работници в театъра на Пламен Марков с блестяща театрална кариера. И години по-късно режисьорът Пламен Марков отново кани Николай Урумов, но вече не като сценичен работник, а за главна ибсенова роля. Хубава история. От театъра за театъра.

Проф. Мира Каланова - сценография и костюми

В „Юн Габриел Боркман“ Николай Урумов изнася основната тема за човека, който живее извън реалността с лъжлива представа за себе си, за своите каузи и мисии, за своето бъдеще и когато този социопат се сблъска с обществената реалност, ситуацията от една страна е драматична, а от друга – ярко комична. Всъщност всички герои в пиесата са самотници, които изповядват свои илюзорни каузи и ги отстояват свирепо. Това са двете сестри-близначки, които макар и коренно противоположни, заедно и неистово се стремят да узурпират бъдещето на един млад човек. Ерхарт пък иска да живее своя живот, а не да обслужва техните фантазии за бъдещето. Героят на Мишо Мутафов е написал на младини пиеса, която 40 години непрекъснато предлага в театрите, никъде не я приемат, той все я поправя и на 70 години продължава да се счита за млад драматург, чиято творба един ден наистина ще бъде поставена. Това изглежда смешно и трагично. Никой в тази пиеса не разрешава проблема си, освен донякъде младите Ерхарт и Фрида, които напускат, за да поемат заедно към друг, различен живот.

Но се прокрадва, сякаш, предположението, че обиграната г-жа Уилтън ще ги манипулира и ще ги използва за свои, недотам етични цели...

Възможно е, но тримата поне опитват да напуснат това бойно поле и да направят свой избор. От друга страна бягството никога не е най-доброто решение, така че колкото и Ибсен да отваря пространства за различни разсъждения, в крайна сметка героите не разрешават проблемите си.

Многоплановостта и смесването на жанрове очевидно продължават да са сред предпочитаните Ви подходи и в „Юн Габриел Боркман“.

Калин Николов - автор на музиката

Вярно, обичам смесването на жанровете, защото смятам, че чистите жанрове са отмрели и скучни за съвременния зрител. Да си припомним Брехт, който казва: „Театър, в който не се смеят, е театър, на който се смеят“. От тази гледна точка вярвам, че смесицата на жанрове, когато не е спекулативна, представлява автентичен творчески акт. То е същото като в живота – едно нещо може да е смешно и да не е смешно, всичко е смесено и не можеш да го регламентираш като само драматично или само комично.

Как очаквате публиката да възприеме герой като Боркман, който макар и осъден, не се отказва от егоистичните си амбиции?

Боркман ще бъде симпатичен на всички, които са познали крушения на амбициите в собствения си живот. По принцип в театъра трябва да почувстваш емпатия към героя и да пожелаеш да се идентифицираш с него, даже когато той пропада. Героят като проекция на някакъв твой проблем, може да предизвика разбиране и съчувствие. Юн Габриел Боркман е герой с голяма мощ, когото обществото отхвърля, заради финансовите му прегрешения, но той се самозаблуждава, че ще възвърне водещата си роля. И като всяка една история, неговата история може да бъде видяна в трагичен, но и в комичен план. Отстрани изглежда смешно, а за героя е трагично.

Проф. Пламен Марков

За останалите актьори и техните роли...

Милена Кънева е съпругата г-жа Боркман, Биляна Стоева – сестра й Ела, която му е била годеница, но е изоставена. Участват и младите артисти – на Христина Джурова, която вече има своето запазено място в този театър, съм поверил ролята на съблазнителката г-жа Уилтън; поканил съм също Миглена Везирова за слугинчето Малене. Теодор Каракачанов, завършил тази година НАТФИЗ, играе сина Ерхарт – той е морско чедо от Созопол, а Мелин Ердинч, която завърши преди една година при мен, сега играе активно в авангардни представления и получава награди, е Фрида. Мелин е от Силистра, така че в екипа сме се събрали само хора от Източна България (усмихва се).

Трудно ли се работи Ибсен?

„Юн Габриел Боркман“ е от една от последните пиеси на Ибсен, в която той достига високо художествено ниво. Изградена с перфекционизъм, творбата съчетава ярки, едновременно трагични и забавни, ситуации с край, наподобяващ антична трагедия. Голямо майсторство и самочувствие е да работиш Ибсен. Страшно си е. Тук, както и във „Вампир“, моята сценична редакция, която представя историята, линеарна по обстоятелства, е много по-мозаечна. Ще се връщаме към стари и нови епизоди, ще ги смесваме, подреждаме и мо��тираме по начин, който се надявам да задържи любопитството на зрителя. Задължително трябва да се избърше праха на времето, за да се намери съвременният еквивалент на Ибсен за днешната публика. Това е и основната ни провокация – да осъществим пълноценен контакт със съвременната публика.

Да се съизмерва със своето време – това ли е най-висшата цел на режисьора?

От позицията на съвременния режисьор, всичко се случва тук и сега, в контакт със съвременната публика. Ние не бива да бъдем верни на буквата и закона, предписани и подредени от историците на някоя етажерка, а да се стремим - оставайки верни на автора, да го приближим до чувствителността на съвременника. Тук е голямата територия на режисьорите. Режисьорът е, който прави класиката вечна, жива и модерна. ≈

Текст: Виолета Тончева

Снимки: Ивайло Чебаев, Иван Стойнешки, Гергана Дамянова, Стефан Джамбазов, архив на Варненския драматичен театър

P.S. на „въпреки.com”: Преди време в разговор за нас проф. Пламен Марков каза:

Проф. Пламен Марков на репетиция на "Сън в лятна нощ", 2016, в НАТФИЗ

„Моят избор е да правя неща, които са ми интересни, винаги това съм правил, да ми е любопитно и да съм свободен. И затова никъде не бях на щат като режисьор доста време, страхувайки се, че няма да правя това, което искам. После осъзнах, че няма човек, който да ме накара да правя това, което не искам.“ Сподели тогава в един много откровен разговор за „въпреки.com” проф. Пламен Марков, режисьор и преподавател в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”. Целият разговор може да прочетете тук .

#Пламен Марков #Виолета Тончева #Хенрик Ибсен #Критичен поглед

0 notes

russiawave · 2 months

Text

Дмитрий Марков

874 notes · View notes

bregalnicki · 2 years

Text

Нешто околу Референдумите...

Нешто околу Референдумите…

Имаше еден ден, сончев беше, се сеќавам… 30-ти Септември 2018-тата! Сите оние исти предавници кои денес со насмевка на ѓаволот се пак ,,наши” меѓу нашите, и зададоа на Република Македонија еден убод во грб, како и секогаш, тие беа најмалтретираните, тие беа притиснатите, тие беа обесправените…во суштина тоа се ИСТИТЕ оние предавнички фаци кои седеле, седат и ќе седат на два стола!! Тоа се оние…

View On WordPress

#Гоце Марков #Колумна

0 notes

fox-planeswalker · 8 months

Text

Очерки Уильяма Маркова, очерк двенадцатый (23-08-08)

Первый очерк (тык!) Предыдущий очерк (тык!)

Действующие лица:

Уильям Марков – человек – воин

Рансам – полуорк – чернокнижник

Элли – аасимар – жрец

Кэлдрим – эльф – маг

Ронт – полуорк – варвар

Всадник быстро домчал с небес до нашего обрыва и провозгласил смертный приговор за то, что нарушили волю Зариэль, избавив от мучений Санстара, распятого на дереве. Говорить он с нами не стал, назвался Харуманом и сразу же попытался привести приговор в исполнение. Но, раз я пишу эти строки, у него ничего не вышло, хотя было довольно страшно, особенно когда средь деревьев, на которых были прикованы предатели, начали вырастать новые, но уже с нашими именами и надписью «за нападение на представителей власти». После боя Ронт эти стволы срубил, надеюсь этого будет достаточно и в суде не появились карточки с этим делом, хотя раз мы убили Харумана, там не просто нападение на представителей власти, но их уничтожение – вот тебе и еще одна причина для того, чтобы плохо спалось по ночам.

Поговорив с Санстаром мы выяснили, что есть еще один приближенный, который может нам повстречаться, но если Харуман добровольно стал служить эрцгерцогине Авернуса, то второй решил избежать этой участи совершив самоубийство… это его не спасло. Зариэль воскресила его и всё равно заставила служить себе. Что же, если он равен своему напарнику, то всё же не стоит их так сильно бояться, если дело дойдёт до сражения. Еще эльф рассказал нам как убежал с поля боя, как был отвергн��т своим богом и попал сюда, когда же его исповедь была окончена, то он начала бледнеть и медленно растворяться в воздухе… Быть может теперь он обретёт покой, ведь Элли и Лулу считают, что эти парни на деревьях уже достаточно настрадались в наказание за то, что совершили в тот день, так что мы освободили от страданий и остальных повешенных, отправив их, надеюсь, в лучший мир. Не то, чтобы я был согласен с этим решением, но у нас тут право большинства, да и раз Лулу их простила, то можно считать такое решение справедливым (надеюсь, что Зариэль посчитает также).

Следующим нашим шагом стала поездка к верфям – топливо у нашей машины подходило к концу, а из запчастей мы собрали лишь песок. Не густо. Добравшись до верфей, мы увидели довольно грандиозные конструкции, пару барж и дьяволов, которые всё это обслуживают. Среди них особенно выделялся один, что в тот момент стоял на одной из барж и орал на дьяволов поменьше – именно он оказался здесь главным и рассказал какую работу он может предложить. Работа оказалась довольно легкой, что подозрительно – надо залезть в погружную сферу и наловить душ из Стикса. Пообещал он заплатить полной монетой души, но затем мы немного изменили условия, решив устроить соревнование кто из нашей группы сможет выловить душ больше, чем другие, тогда дьявол-механик пообещал дополнительную монету победителю этого соревнования. Что же, пора погружаться, надеюсь выйти победителем, ведь не могут же эти простолюдины оказаться лучшем меня, знатного представителя Врат Балдура!

Что же, даже не обладая достаточным уровнем самоосознанности, я всё еще пытался вести дневники. В этих рисунках явно что-то есть, некий шарм, красота, я бы даже сказал проблеск некой гениальности… надо будет показать их Рансаму и может быть получится продать их какому-нибудь ценителю искусства, когда мы вернемся в нормальный мир. Ну или если вернемся. Последнее, что я помню – когда мы уже наловили достаточно душ (Кэлдрим обошел всех нас, я уверен, что это всё его магические штучки – не мог он победить меня в честном соревновании!) и должны были подниматься наверх что-то пошло не так. Сфера начала трястись и было ощущение, что она просто застряла на глубине без какой-либо возможности вытащить нас на поверхность. Паника начала медленно подкрадываться к нам, а когда решение было уже практически найдено (внутри нас было четверо, двое могли съесть булочки для уменьшения, третий был бы уменьшен колдовством нашего мага, потом уменьшенных нас можно было бы поместить в сумку хранения и Кэлдрим просто бы телепортировался вместе с ней на поверхность), то сфера всё же поднялась на поверхность реки и перед нами предстала картина битвы между демонами и дьяволами.

Основной бой проходил на некотором отдалении от нас, но на барже стоял отвратительный демон с клешнями и собачьей головой – он пытался перекусить цепь и одновременно отогнать Лулу от пульта управления механизмом, а та всеми своими светослонячьими силами пыталась найти нужную комбинацию кнопок, чтобы вытащить нас. И ей это удалось. Бой с этой собакоголовый тварью был неприятен, в какой-то момент она скинула Ронта в Стикс, а когда она была уже на последнем издыхании, то схватила меня и прыгнула в реку. После этого всё, что я помню – это забытье и блаженное непонимание происходящего вокруг.

Судя по тому, что рассказали мне мои спутники, то прошли примерно сутки с того момента. За это время они успели: отпустить моего дьявола, хотя у нас еще оставался день по договору, вляпаться в какую-то мутную сделку с Махади и спасти меня от пожизненного пребывания в состоянии овоща, за что я им премного благодарен. Правда Ронт всё ещё не подаёт признаков разумности, что в его случае не всегда легко отличить от его обычного состояния, а свитков для лечения не осталось (Махади даровал их две штуки, но первый был прочитан с ошибкой и сгорел). Если я всё правильно понял, то на с Махади уговор был следующий – он даёт эти два свитка, а мы должны пойти в некую мастерскую, которой заведует мелкий бесёнок, который явно скрывает что-то, ибо не может такой мелкий дьявол без могущественных покровителей владеть целой мастерской.

И было еще у Махади второе предложение – отправиться к чемпиону какой-то очень могущественной сущности и оторвать ему руку и принести как трофей. За это Махади готов самолично исцелить больного от его недуга, но вот вопрос справимся ли мы с чемпионом какого-то загадочного существа? Пока мы едем за бесом, а может быть и не за ним – нам всё ещё нужны запчасти для машины сновидений, срок выполнения контракта с Махади составляет один месяц, так что перед нами вновь простираются пустоши Авернуса и неопределенное будущее.

Следующий очерк (тык!)

#приключения старого лиса #русский блог #русский пост

7 notes · View notes

gyscafe · 1 year

Text

Ростов Великий, 2017. Фото: Дмитрий Марков (b&w converted) via

#x2

17 notes · View notes

ivanseledkin · 2 months

Text

Дмитрий Марков

Известный псковский фотограф Дмитрий Марков умер на 42-м году: об этом в телеграме сообщили его друзья

#rip #Markov

3 notes · View notes

samodivas · 1 year

Quote

Изглежда, в някакъв момент той осъзнаваше празнотата на стола и му беше необходимо там да седи някой с истинска плът. Той се втурваше в спалнята, събуждаше жена си и децата си (ако те вече не бяха избягали) и с дъжд от най-вулгарни псувни и ругатни се опитваше да ги предизвика да му окажат някаква съпротива. Гласът му ту се извисяваше в истерични викове, ту стихваше в заканителни ниски тонове, ту избухваше в някакъв ужасен смях. Обикновено дързостта принадлежеше на дъщеря му. Тя заставаше срещу него и яростно започваше да вика: „Ти си най-лошият, най-черният, най-отвратителният човек на света! И ти знаеш това и си го изкарваш на нас! Ако съвестта те гризе, защо не се самоубиеш, ами биеш!“

Георги Марков, Задочни репортажи за България

#p: quote #георги марков #this is one of the most horrifying chapters i've read actually lol. true horror

1 note · View note

magdalenagigova · 1 month

Text

Фотолетописецът на Народния театър Божидар Марков представя „Артистични спомени“

Божидар Марков представя „Артистични спомени“ от 20-те си години в Народния театър В галерия „Средец“ със спомоществувателството на Николай Младжов могат да се видят 63 знаменити фотоси Божидар Марков представя „Артистични спомени“ от 20-те си години в Народния театър „Артистични спомени“ е озаглавена изложбата на големия български фотограф Божидар Марков, посветена на 20-е му години зад…

View On WordPress

#„Артистични спомени“#Андрей Баташов #Аня Пенчева #Божидар Марков #Валентин Ганев #Велко Кънев #Владимир Карамазов #Георги Мамалев #Дарин и Деян Ангелови #Деян Донков #Йорданка Кузманова #Йосиф Шамли #Мария Каварджикова #Михаил Петров #Стефан Данаилов #Христо Мутафчиев #Юлиан Вергов #галерия СРедец #народен театър

0 notes

miserablenightboy · 9 months

Text

"Страшнее нету одиночества, Чем одиночество - в толпе, Когда безумно всем хохочется, Но плакать хочется - тебе..." - А. Марков

3 notes · View notes

unpeacefulmind · 4 months

Text

"Когато човек заживее извън родината си, той започва неволно да идеализира някои страни от живота в нея така, както старите хора — своята младост."

0 notes

vprki · 2 years

Text

„Водна паша“ на невероятния Павел Койчев остава за вечността…

Скулптурната композиция "Водна паша" на забележителния творец Павел Койчев /на снимката/, създадена като негов проект преди 13 години ще има нов живот в Южния парк. Творбата ще бъде разположена във водното огледало при входа откъм бул. "Петко Ю. Тодоров".

А ние се връщаме на 31 май 2009 година, когато ден след своята 70-та годишнина Павел Койчев отново събра приятелите си на нетрадиционна изложба под открито небе. До село Осиковица, махала Владовци, насред едно малко естествено езеро, скулпторът представи своя пространствен проект "Водна паша". Павел Койчев беше обявен за творец на Милениума в Ню Йорк, а сега зарадва българските си почитатели с поредния си проект, който е на път да се превърне в запомнящо се артистично събитие. Това сме написали тогава и бяхме изумени, възхитени, както винаги от артистичната мощ, въображение, артистизъм на Павката, както го наричат приятелите и колегите.

"Водна паша" в Осиковица, 2009, снимка: Стефан Джамбазов

След толкова години се очаква скулптурната композиция да бъде открита за празника на София - 17 септември или в дните около него, поясни зам. кметът по култура и образование Мирослав Боршош и продължи: “ Дойдохме в студио „Марков“ да ви представим на последен етап едно забележително произведение на Павел Койчев и екипа, който го създава. Виждате „Водна паша“, една изключителна композиция на забележителния Павел Койчев. Това, което виждате в работен етап скоро ще е голям подарък за софиянци, които ще могат да го видят в Южния парк.“

„Водна паша“ на изключителния скулптор Павел Койчев има своята история, както намекнахме в началото на този текст. Авторът я припомни, като обичайно за себе си каза, че не обича да прави изявления, но за това малко по-късно… Този проект „Водна паша“ е създаден още преди 13 години в едно езеро до с. Осиковица, замислих го във временни материали от стиропор, плащът беше от плат. Замислих го от временни нетрайни материали – да постои няколко дни и да си отиде…Но доц. Георги Лозанов /автор на монография за скулптора, издание на НДФ „13 века България“, 2016/ каза тогава да го оставя, но аз мислех, че няма да издържи на атмосферните условия – дъжд, вятър, сняг. А той ми каза: „Докато издържи!“. Аз и така направих и то взе, че издържа години. Там беше голяма битка с бурите. След това „облякох“ този стиропор със смола и стоя 10-11 години в езерото край Осиковица. По инициатива, аз нямам абсолютно никаква намеса, на писателя Владимир Зарев и журналистката Румяна Таслакова преди три години направиха подписка между гражданите тази творба да се реализира на територията на столицата. Събраха над 600 подписа, подкрепена и от различни културни институции и организации, и я внасят в столичното кметство.

Павел Койчев в студио "Марков" в Требич, снимка: Стефан Марков

И там, специално искам да благодаря на госпожа Йорданка Фандъкова, внасят проекта за обсъждане в многопартийния, да подчертая, Столичен общински съвет, който почти единодушно приема проекта и бюджета за реализацията му. /Приема се на заседание на СОС през ноември 2020 г. – б.а./ Оттогава стартира материализирането на този проект. И най-после, това, което виждате, благодарение на професионализма на колегите от студио „Марков“ стана нещо, надявам се, към този момент добро. Имам едно единствено смущение, защото съм замислил тази „Водна паша“ там в пространството на Южния парк, как ще стои в градската среда и се опасявах, че няма да се отразява зеленината във водата. Защото на пашата трябва да пасат нещо…Но се оказа, че околните дървета, въпреки че са далече се отразяват и така ще се осмисли „Водната паша“. Искам специално да благодаря на кмета г-жа Фандъкова, на г-жа Малина Едрева /председател на постоянната комисия по образование, култура, наука и културно многообразие в СОС/, на г-н Тодор Чобанов /тогава зам. кмет по култура и образование/ и на г-жа ��иляна Генова /директор на Дирекция „Култура“ на СО/, която оперативно имаше главоболията да изберем мястото. И актуалния зам. кмет г-н Боршош, който е с очевидно желание ще довърши този проект. Това ме радва, но като художник моята работа беше свършена преди 13 години. Аз, така да се каже, съм изконсумирал всичко. Още не мога да осмисля явлението, какво ще стане тук в парка. Но се надявам да стои добре.“

Павел Койчев в ателието си, снимка: Стефан Джамбазов

Преди години в разговор за „въпреки.com” сподели: „Правя и хвърлям, защото никой няма нито интерес, нито желание да се бръкне. И аз още като го правя знам, че изложбата като мине и ще го хвърля.“ И продължи: „Усещането за свобода е доста важно, много държа на него. Плащам си за гяволъка. Човек си плаща, всичко си плаща. Добре, че имам жена, която е абсолютно жертвоготовна и деца, и внуци, и така”, каза тогава Павел Койчев. Но го каза не с огорчение, а с усмивка. Защото Павел Койчев е наистина щастлив човек, който обаче не обича да е в центъра на вниманието. Даже няколко пъти се опита да ни отклони от този разговор и когато дойдохме в ателието каза, че не иска, но ние сме настоявали. За себе си твърди, че никога не е правил нещо по поръчка, не е правил компромиси и винаги е подхождал почтено към работата си. Въпреки, че не отрича известна суета. Павел Койчев сподели и за една своя друга суета, заради която отново беше критикуван от художници и изкуствоведи преди години и има отношение към „Водна паша“.

Павел Койчев при представянето на "Водна паша", 2009, снимка: Стефан Джамбазов

През 2011 година Павел Койчев, Греди Асса и Хубен Черкелов участваха на Венецианското биенале от името на България, след като страната ни не беше направила нищо за наше национално участие тогава, а от Министерството на културата казаха, че те имат само съгласувателна функция. Павел Койчев обясни в този наш разговор отпреди 7 години: „Във Венеция исках да отида с „Водна паша”. Но там пак не се намери кой да даде една сума, която е смешна в международен план, за да се отлеят фигурите в материал. Защото те са в стиропор”. Като не се намерили средства, той преглътнал, но кураторът швейцарец Джордж Лукс събрал от ателието, каквото имало. „И при Греди така, и при Хубен, и аз не трябваше да се съгласявам да ходя, но пусто – викам 72-73 години съм, кога ще ми се удаде да отида на Венецианско биенале. Който знае, знае какво е Венецианско биенале като репутация и аз направих компромис. Това ми е и единственият компромис артистичен, който изобщо съм правил. Нещо, което съм смятал, че не трябва да правя, го направих. Е, така от суетна работа, не бях ходил във Венеция. Да, от чиста суета го направих. Възраст такава имах, че сигурно никога няма да ми се отдаде пак, без изобщо да мисля какво ще се развихри. И се развихриха нещата”, признава Койчев и не иска да коментира. Но не може да не отбележи, че много от артистите правят специално за биеналето неща, а не така да се влезе в ателието и каквото има … А и „Обиталището”, което беше пред президентството преди време, можело да отиде на биеналето във Венеция, но нямало кой да финансира. /Целият текст от този разговор за „въпреки.com” може да прочетете тук . /

Марин Марков /л/, Мирослав Боршош /ц/ и Павел Койчев /д/, снимка: Стефан Марков

А с днешна дата Павел Койчев споделя за проекта си: „Посланията са много.Но категорично избягвам политическите послания. Аз съм артист, политиките минават, заминават. Това не ме интересува. Ако опра на политика няма да бъде добре за мен като артист. Иначе, на човек му се иска някой да му е пастир. Неслучайно пише в Библията и алюзията е Христос. Толкова невинно съм я подсказал. Всички имаме нужда от пастир, защото човекът е слаб, несигурен. Не са само българите, които се нуждаят от пастир. Не е лесна тази работа – трябва да има какво да избереш. Това не е под път и над път. Христос е от 2 хиляди години, не всяка година им Христос сред сегашните пастири. Но ще се яви…“.

Проектът му навремето е създаден за около -5-6 месеца. А тук в студиото на Марин Марков в Требич проектът се реализира в мащаб 1:1 като оригиналния като се осъществява в траен материал. но си е труд – доста. Скулптурите са направени от месинг, стъкло и конструкции от неръждаема стомана. Като работа е отнело 7-8 месеца и е пред окончателно завършване до двайсетина дни. „И сега ще остане за вечността“, както отбелязаха и Павел Койчев и Марин Марков…

Павел Койчев и негови творби в яхтеното пристанище на Созопол, 2017, снимка: Стефан Джамбазов

При Павел Койчев,наистина, няма спекулации. И дори повечето от своите скулптури и причудливи инсталации прави напълно безкористно и безсребрено. Така бе и с неговите невероятни творби, инсталирани до яхтеното пристанище в Созопол съвместно с фондация „Аполония” като проект на Празниците на изкуствата. Много му бе помогнал Владимир Явашев, племенникът на световноизвестния скулптор Кристо – Христо Явашев, който десетки години работи с него и след неговата кончина по проекта на знаменития артист и съпругата му Жан-Клод реализира мечтата му за опаковане на Триумфалната арка в Париж 2021 година. А за самото инсталиране на проекта в Созопол му е съдействал Росен Иванов – човекът, осъществил плаващите кейове на Кристо. Тогава Павката не знаеше какво ще стане нататък с тези причудливи, цветни, весели инсталации, когато дойдат вълните и бурите…Така останаха красиво и въодушевяващо преживяване за всички, които бяхме тогава в Созопол.

Миналата година пак на връх рождения си ден 30 май Павел Койчев отново ни изненада с възхитителен проект като послание „Къпането“. В новата временна инсталация пак имаше овца, но и бивол, полегнал в тръстиките край брега, магаре и бял кон. Повечето фигури бяха двуизмерни фигури – голи тела, излезли от египетски фрески и прочути творби на Микеланджело, Ботичели, Гоя, Модилияни, Пикасо, Мане на Буше. В безименното езерце е и жената на всички времена – Вилендорфската Венера, пищната прамайка. А Павел Койчев се шегуваше: „И дойде световното изкуство в нашия гьол“.

В студио "Марков" в Требич, снимка: Стефан Марков

Трудно е да се изброят всички забележителни проекти на твореца. Като започнем още от шейсетте години на миналия век, от онези смайващи „извънземни” (все пак земни) фигури на „Торният бръмбар“ край НДК (1995 г.), през „Стадото“ (2000 г.), „Обиталище“ (2001 г.), „Складът” (2002 г.), „Къщите, лятото, морето“ (2005 г.), „Високомерна разходка“ (2006 г.), „Преносителят“ (2007 г.), „Градежът“ (2008 г.), „Водна паша“ (2009 г.), „Ние и те, те и ние” (2009 г.), „Под масата“ (2009 г.), „Нещо лично” (2013 г.) и „О, щастливи дни… ооо“ (2016) - изложби на Павел Койчев в любимото му пространство на галерия „Райко Алексиев”. А и морските му скулптури през 2017 година в Созополския залив по времето на фестивала “Аполония”, "Градината на тревата"(2019), „Почти невъзможно“ (2019), “Къпането” (2021) и още и още в годините. Единствен и неповторим – невъзможно е да разкажем за всяко преживяване с изкуството му, за вълнението от всеки момент на среща с него…

По повод своята 75-годишнина Павел Койчев показа три свои скулптурни автопортрета в столичния хотел “Радисън”. Озаглавил ги е с присъщото си чувство за хумор: „Художникът като много, много млад; художникът като млад и художникът като не млад”, 2014, снимка: Стефан Джамбазов

За финал на този текст отново припомняме негови думи споделени пред нас преди време. „Давам си сметка, че имам представа какво правя или как съм разположен в пространството, но това защото абсолютно всичко го правя максимално почтено към мен си, към предмета на заниманието. Абсолютно почтено, не съм правил никога компромис, никога не съм правил. И изглежда, важно е човешкото, макар, че за гениите не е важно. Някак си енергията, която влагаш подсъзнателно, тя излъчва. Ако нещо има стойност във времето, че е останало, то е излъчването на това нещо. Формата – хиляди правят кубизъм, абстракционизъм, обаче не всичко има стойност. Излъчването, което вкарваш вътре и то е подсъзнателно. Иначе не става със спекулативното – аз ще направя това и това. И може работата да е по-несръчна, да кажем по-некадърна, обаче, когато има нещо, не знам и аз как да го нарека, то го усеща зрителят по някакъв начин. Макар, че трябва първо да е хубаво изкуство, пък после другото…”, каза тогава Павел Койчев.

В студио "Марков" в Требич, снимка: Стефан Марков

А ние очакваме с нетърпение неговата „Водна паша“ да е заживее в „Южния парк“. ≈

Тек��т: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и Стефан Марков

#Водна паша #Павел Койчев #Марин Марков #Мирослав Боршош

0 notes